България остава на последна позиция в Европейския съюз по отношение на минималната работна заплата, сочат данните от традиционното изследване на Евростат, което службата публикува на всеки две години.
Към 1 януари 2017-та година 22 от 28-те държави членки на ЕС имат въведената минимална заплата, като само Дания, Италия, Кипър, Австрия, Финландия и Швеция нямат такива. Страните с минимални работни заплати могат да бъдат разделени в три групи.
Десет страни от Източна Европа попадат в най-ниската категорията – с минимални заплати под 500 евро. България е „първенец“ в тази негативна класация със своите 235 евро минимална месечна работна заплата – най-ниската в целия ЕС и представляваща по-малко от половината от 500-те евро, определени за най-ниска граница. Освен нас в тази категория са още Румъния (275 евро), Латвия (€380), Литва (€380), Чехия (€407), Унгария (€412), Хърватска (€433), Словакия (€435), Полша (€453) и Естония (€470).
Пет страни членки от южната част на Евросъюза попадат в категорията на минимални заплати между 500 и 1000 евро – това са Португалия (€650), Гърция (€684), Малта (€736), Словения (€805) и Испания (€826).
Останалите седем държави, всички от тях част от Запада и Севера на ЕС имат минимални заплати над 1000 евро. Водач е Люксембург с 1999 евро, следвани от Ирландия (€1563), Холандия (€1552), Белгия (€1532), Германия (€1498), Франция (€1480) и приготвящата се да напусне съюза Великобритания с 1397 евро.
От Евростат правят сравнение с федералната минимална заплата в САЩ, която през януари 2017 годинае в размер на 1192 евро. От страните кандидати за членство в Евросъюза Албания е единствената с по-ниско ниво на минимални работни възнаграждения – 155 евро. На практика данните от изследването на Евростат вече са остарели, тъй като от 1 февруари най-ниските възнаграждения в Румъния вече са в размер на 320 евро, което прави страната ни напълно самотна в групата с минимална заплата под 300 евро.
Данните показват, че разликата между страната с най-ниска минимална работна заплата (България) и тази с най-висока (Люксембург) е девет пъти. Все пак от Евростат ни „успокояват“, че положението не е чак толкова тежко, когато се елиминират различията в цените – според така наречения паритет на покупателната способност (PPS) разликата между България (501 PPS) и Люксембург (1659 PPS) е „само“ три пъти.
Евростат отчита, че от 2008 година минималното работно възнаграждение в България се е повишило двойно (109%), като подобен е случаят във всички останали страни-членки (99% в Румъния, 80% в Словакия, 69% в Естония и т.н.) с изключение на Гърция, където има намаление от 14%. Въпреки това страната ни остава далеч от нивата на югозападната ни съседка. Припомняме, че в средносрочната бюджетна програма за следващите три години е предвидено запазване на сегашната минималната работна от 460 лева, а дори и срещу този размер на минимално възнаграждение има сериозни атаки от страна на работодателските организации в България.
Един от другите основни аргументи на политиците, които си позволяват публично да се противят на повишаването на минималната работна заплата, както и работодателските организации (чиито интереси най-често защитават политиците и с чиито аргументи най-често си служат) обикновено са твърденията, че на работниците се плаща повече, отколкото те изработват, а ръстът на минималната работна заплата е по-голям от ръста на производителността на труда. Сравнението на представянето на България спрямо средноевропейските нива по този показател обаче разкрива съвсем различна картина.
Докато производителността през периода, за който има данни в Евростат, се колебае в границите 40-50% от средноевропейската, то разходите за заплати са далеч по-ниски – 10-20% от средноевропейските. Това показва необходимост от изпреварващо увеличение на заплатите спрямо производителността. Можем да сравняваме измененията (ръста) на двата показателя, едва когато те заемат приблизително еднакъв дял от средноевропейските. И тъй като не е добре производителността да се редуцира, нормално би било заплатите да се увеличат.
В публикуван от Министерството на финансите през юни мината година обзор се посочва, че за 2015 година ръстът на производителността на труда е 2,6%, докато реалните разходи за единица труд намаляват с 1,1%. Нещо повече, това е устойчива тенденция, а не изключение.
Разликата между горната и долната линия са „спестените“ от бизнеса заплати – изработени, но неполучени от работниците. Вярно е, че производителността на труда в България е 2,3 пъти по-ниска от средноевропейската. Разходите за труд обаче са 6,1 пъти по-ниски от средноевропейските. За да съответстват на производителността, разходите за МРЗ на работодателите трябва да са в размер на 1100 лв., а минималната работна заплата – над 900 лв. Спомнете си това всеки път, когато чуете работодателите да бранят позицията си срещу повишаването на минималната работна заплата с аргумента за ниска производителност на труда у нас.
Повишаването на минималната работна заплата в България по същество не е онази популистка мярка, каквато често чуваме да я наричат. Отделен въпрос е дали политици, които вече са имали всички възможности да работят за значително повишение на минималната работна заплата и не са го сторили, днес не използват тази мярка в своите предизборни програми с чисто популистки намерения. Но двете неща не би следвало автоматично да се обвързват, като по този начин се отричат разумните аргументи в полза на повишаването на минималната работна заплата.
Подобно повишаване е оправдана мярка с оглед ситуацията в страната – българският бизнес „може да си позволи“ това повишение, макар за целта вероятно да се наложи да ограничи в известна степен своята норма на печалба. На второ място, тази мярка сама по себе си би могла да донесе позитиви за българската икономика, а не само политически актив на онези партии, които настояват за увеличението ѝ.
Категорично не почиват на никакви емпирични доказателства твърденията, че повишаването на минималната работна заплата ще доведе до повишение на безработицата в страната. Няма данни и изследвания, които доказват подобна взаимовръзка. Напротив – повишаването на минималните трудови възнаграждения в много по-голяма степен може да доведе до отварянето на нови работни места.
Защо това е така? Обяснението е просто и е доказано от икономически светила като например британският икономист Джон Мейнард Кейнс. Популярна мантра на прехода у нас е, че „бизнесът трябва да бъде стимулиран да отваря работни места“. Едва ли има предизборна програма, която да не говори за „облекчения за бизнеса“. Мерки в тази посока обещават днес както десните партии, така и икономическите експерти на т.нар. „левица“ в лицето на БСП.
Но икономическата теория всъщност гласи друго – работните места по същество не се отварят „от бизнеса“. Истината е, че работните места се отварят в резултат от потреблението. С други думи, бизнесът „отваря“ работни места тогава, когато има нужда от повече работна ръка, за да произвежда своята продукция или да предлага своите услуги. За да се нуждае от повече работна ръка, той преди всичко има нужда от повишено търсене на стоки и услуги. С други думи – когато населението разполага с повече средства, то ще купува повече, а това ще доведе и до необходимостта бизнесът (или понякога – самата държава) да назначат нови хора на работа, за да увеличат своето производство.
Същевременно не трябва да се пропуска един много важен акцент – парите в джоба на най-бедната част от населението винаги се завъртат обратно в икономиката в много по-голяма степен, отколкото парите на най-богатите. В икономическата наука това се нарича „мултипликатор“ – парите на най-бедните са с много по-висок мултипликатор, отколкото тези на най-богатите. Отвъд сложните термини, това означава следното – когато един пенсионер или човек с доходи в рамките или около минималните за страната получи повече средства, той няма да отиде в банката и да ги „замрази“ на влог. Точно обратното – той веднага ще закупи с тях най-необходимото. Най-често това са стоки от първа необходимост – базови хранителни продукти, дрехи и обувки за себе си и семейството, стоки за бита.
Това от своя страна означава, че производителите на тези стоки ще се изправят пред по-голямо търсене и по всяка вероятност ще се нуждаят от допълнителна работна ръка. Разбира се, възможно е и повишение на цените (инфлация), но инфлацията в нормални размери винаги е характерна именно за развиващите се икономики – тя е свидетелство за работеща в правилна посока икономика.
Като потвърждение ще припомним, че през 2014 г. местните власти в град Сиатъл прокараха наредба за поетапно повишаване на минималната работна заплата до 15 долара на час, което бе най-високото ниво в САЩ. Още преди да е изсъхнало мастилото върху този документ заваляха злокобни предупреждения, че това ще доведе до икономически колапс. Пророците на апокалипсиса предупреждаваха, че безработицата ще скочи до небето, икономическият растеж в региона ще се забави, а ресторанти и малки бизнеси ще затварят масово. Очакваше се заслуженото наказание за повишаването на заплащането да бъде бързо и сурово. (Идентични мантри изпълват и българското медийно пространство всеки път, когато се обсъжда повишаване на МРЗ). По пътя на Сиатъл към „икономическия колапс“ обаче се случи нещо странно – градът започна да процъфтява. Ресторантите не само не затвориха, но броят им започна да се увеличава. Безработицата спадна до 3,4 на сто – над един процент под средното за страната. По всички показатели градът на щатското тихоокеанско крайбрежие просперира.
About The Author
