Турция между „да“ и „не“

Новините от Турция отдавна приличат на военни сводки. Гърмят бомби. Пореден терористичен акт отнася живота на полицаи или граждани. Турската армия воюва зад граница и има вече над 45 военни, загинали в сражения на територията на Сирия. Битките с ПКК в Югоизточна Турция имат характера на гражданска война. Народът е все по-притеснен за изхранването си…

Но всичко това не пречи да се води и друга вътрешна война. Война за промени в конституцията, която вече бе спечелена в рамките на Меджлиса чрез гласовете на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и на националистическата, крайнодясна Партия на националното действие (ПНД) с лидер Девлет Бахчели.

Промените все пак предстои да бъдат утвърдени чрез референдум от целокупния турски народ. Така на президента Реджеп Ердоган ще бъде поднесена на тепсия толкова безконтролна и всеобхватна власт, че дори султаните на рухналата Османска империя биха му завидели.

На практика в страната вече върви кампанията „да“ или „не“, която ще трае 60 дни. Тя противопоставя становищата на управляващи и опозиция по казуса „президентска република“. Тоест – по въпроса дали да се утвърдят повече президентски правомощия и да се ликвидира изпълнителната власт в лицето на министерски съвет. Отделно е обезличаването на Меджлиса и осигуряването на лидерски партийни позиции на действащия президент.

Цяла Турция е залята с от една страна с брошури, призоваващи да се гласува с „да“ доверие на президента Ердоган, който „така ще осигури мир, благоденствие и стабилност в страната“. А от друга – с плакати на опозиционната Народно-републиканска партия (НРП), кемалисти, с лидер Кемал Калъчдароглу. Те пък уверяват, че гласувайки с „не“ на референдума, турските граждани ще отхвърлят „промяната на режима“, което би гарантирало запазване на заложените още от Ататюрк конституционни основи на светска и модерна Турция, както и правилото за разделение на властите.

Президентът Ердоган започна да призовава за национална мобилизация и то като подчертава нуждата от единство на нацията. А опитният и дълголетен политик, какъвто е Доу Пиринчек, бивш маоист и левичар, лидер на малката извънпарламентарна партия „Ватан“, заявява, че „периодът до референдума вместо обединение за преодоляване на икономическите трудности и битка срещу терора, поставя на дневен ред противоречията“. Иначе Пиринчек също зове за единение.

Според него никой не обръща внимание на факта, че ако минат на референдума, промените в конституцията ще влязат в сила чак след избори. А изборите са след 2 години и то едновременно президентски и парламентарни, защото това е изискване на променения основен закон. Пиринчек смята, че нито Меджлисът, нито телевизионните водещи (които „и хабер си нямат“), нито обществото са наясно, че най-притеснителното обстоятелство е именно фактът на влизането на конституционните промени в сила чак след 2 години. А дотогава?…

Ще продължи ли сега действащата парламентарна система или споменаването от страна на Ердоган за възможни извънредни избори цели точно по-бързото влизане в сила на промените? Иначе как да се обяснят настаналите припряност и безпокойство, пита Пиринчек. Той е убеден, че „по-логично е да се изтърпят 2 години, като се обединим и работим заедно за решаване на ежедневните въпроси“.

„Сега е момент за спечелване на гражданската война и за обединение с цел да се справим с икономическите трудности, а не е момент, в който в страната да се борят „да“ и „не“, обобщава политикът. Според него „Турция няма сили да се занимава с недоразуменията по отношение на държавните органи, правителството и законността“. Още повече, че “тези промени в конституцията не правят нищо друго, освен да дават възможност на световни сили да хвърлят различни бомби в Турция за предизвикване на правителствени кризи“, натяква Доу Пиринчек.

От своя страна гръцкият външен министър Никос Кадзиас не се притеснява да каже, че „към Турция трябва да се отнасяме като към „нервна сила“, защото прави нервни ходове, свързани с „нейната вътрешна и външна конфронтация“ (цитирано от агенция „Фокус“).

Разбира се, че разделение в елит и общество се наблюдава не само в Турция, но и в САЩ, и в Европа. Но какво значение има това за Ердоган! Важно му е друго – че Доналд Тръмп си говори с него по телефона (в продължение на 45 минути!), че британската министър-председателка Тезера Мей и германската канцлерка Ангела Меркел му идват на крака в Анкара. Що се отнася до отношенията с руския президент Владимир Путин, то Марк Ленард, директор на Европейския съвет за външна политика, очевидно има основание да подчертава: „Москва и Анкара имат роля при определяне на бъдещето на Европа“.

Всъщност всички са убедени, че амбицията на Ердоган за превръщане на Турция в президентска република е въпрос само на време и нищо не е в състояние да спре този процес. Залогът е голям и не е само личен. Във времена на повсеместни промени в световен мащаб, наслагващи се кризи от различен характер и нескривано вече недоверие между геополитическите играчи, всеки се стреми към трезва оценка на собствените интереси, към сплотяване на народа си, защото разпадните явления не са само миражи.

Все по-често се говори за промени на граници, а това е ахилесова пета за Анкара. Красиви слова и обещания не помагат, когато на хоризонта кюрди от три страни все по-отчетливо и със самочувствие поставят условия за собствена независима територия, без значение на форма и поетапност.

Същевременно самият турски народ е обезверен от страх заради нестихващи терористични атаки, насилие вследствие разчистване на сметки след опита за преврат от 15 юли м.г., растяща безработица…

В тези географски ширини от край време в подобни ситуации само диктатура е в състояние да удържи плъзгане към дъното. Кой друг, ако не Ердоган ще се справи с такава задача? Особено ако има и опасения, че войната може да се пренесе на собствена територия. Тогава слова за човешки права и справедливост загубват своето значение.

Повече значение за Ердоган сега има друго – че президентът Доналд Тръмп му потвърди в продължителния телефонен разговор, че САЩ продължават да го виждат в ролята на ключов съюзник.

Ден по-рано пък руският президент Владимир Путин подписа закон за ратификация на споразумението с Турция по проекта за газопровода „Турски поток“.

А ако и израелският министър на туризма Ярив Левин изпълни обещанието да призове своите съграждани да почиват в Турция, каквато заявка е дал турският министър по туризма Наби Авджь при посещението си преди дни в Тел Авив (за Средиземноморския туристически панаир), тогава ще има и глътка въздух за туристическия бизнес, пострадал в особено големи размери след отлива на руските туристи. Обстоятелствата налагат активни действия, включително на принципа „посипване главата с пепел“, когато ти пáри под краката и търсиш изход от разнопосочни кризи.

В Турция обаче протичат и процеси, които доскоро не бяха в центъра на вниманието на т. нар. международна общност по обясними причини. Изведнъж се оказа, че турското образование силно се е наклонило в полза на религиозното обучение, че имамите са оръжие за налагане на дадени политики и служат като информационни агенции за насаждане на мнения и насочване към определени действия, че джамиите са повече от броя на населението в много селища, а забраните за носене на забрадки в институции и на обществени места отдавна са останали в миналото. Едва ли не всяка втора жена по улиците на турските градове вече е покрила коси и глава. Увеличават се и надписите с арабска писменост, каквато се е ползвала преди въвеждане на латиницата от Ататюрк.

От 19 януари е излязло решение за изграждане на джамия не къде да е, а на историческия площад „Таксим“. На същия площад десетилетия наред се събират светските хора да честват празници или да протестират. Там е и най-известният паметник на Ататюрк, където всеки турист се чувства задължен да отиде, защото това е не само сърцето на Истанбул, а и на цяла Турция. На „Таксим“ вървяха и прословутите демонстрации в защита на парка „Гези“ през 2013 г., когато младите хора на Турция се сплотиха в протест точно срещу подобни религиозни проекти.

Всъщност идеята да се построи точно на „Таксим“ джамия не е нова. Усилията продължават от десетилетия, но съпротивата на институции, армия и общество са надделявали над „разчистването на сметки с републиканския режим“, както казват в опозиционната НРП. Днес малко гласове имат силата да протестират срещу нарушаване на цялостния архитектурен вид на площада, особено ценен от поколения светски хора.

На всичкото отгоре турските медии тези дни надълго и широко коментират случая със студентката от последния курс на инженерния факултет на университета „Селчук“ Мерве Гюрбюс, която е станала първата забрадена кандидатка за офицерска позиция в турските ВВС. Така се разбра, че след опита за преврат от 15 юли турското правителство е взело решение, което дава възможност на студенти от някои университети да преминат във военни училища.

Явно арестите на хиляди военни след преврата и последователното обезглавяване на турската армия през годините на управлението на Ердоган налагат подобни мерки за попълване редиците на армия, жандармерия и полиция.

В Държавен вестник е публикувано решение, с което се разрешава на служещите жени в жандармерията и бреговата охрана да носят шапки, кепета, тюрбани, стига да не закриват изцяло лицето си. Единици са тези като ген. Баязит Караташ, военен пилот, който си е позволил да заяви, че „това е политическо послание преди референдума“. Според него „правителството стигна върха с това, че и забрадени могат да стават пилоти“. Генералът от ВВС продължава: „Виждаме проект за налагане на умерения ислям и политическият символ е ясен. Това се натрапва като морал и ще се разпространи и в цялата армия“.

Наистина е странно, защото въпросът има и техническа страна, а не е само проблем за гарантиране на човешки права. Не е ясно как със закрити уши и глава ще се пилотира, освен ако не се измислят и специални тюрбани. Нали вече има „буркини“ – бански за мюсюлманки, дело на европейци.

На този фон вече малцина реагират на информациите, че заради статуси във Фейсбук и Туитър са били арестувани 948 души, от които около 250 продължават да бъдат в затвори…

Смущаващо е, че арестите са ставали след доноси от други турски граждани, които в официално обявени специални електронни адреси са докладвали за „смущаващи статуси“. Няма изненада, че задържаните са предимно журналисти, служители, военни, полицаи, които са имали неблагоразумието да споделят в социалните мрежи мисли с критична насоченост срещу случващото се в страната .

Изводът се налага от само себе си. Турция се намира между „да“ и „не“ не само по отношение на предстоящия референдум, но и във връзка с битката между светското, модерното начало от една страна и консервативния ислям от друга – онзи, който все повече турци припознават като своя опора и начин на съществуване.

Страната е на ръба и между опасенията за разпад и надеждата, че един диктатор може да осигури стабилност и сигурност за страната; между европейските повеи всички под турското небе да живеят в единство и разбирателство и насажданото неприязнено чувство към малцинства като кюрдите, които десетилетия се борят за права и равенство според закон и морал.

„Да“ и „не“ има и по отношение на намесата, включително военна, в събития извън страната като Ирак и Сирия, в амбициите за влияние чрез изповядващите мюсюлманска религия на териториите, които са били в състава на бившата Османска империя. Въпросът е дали и кога ще се намери изход от противоборствата между всички „да“ и „не“, за да не се подпали какта турската черга, така и тази на съседите. Грозното лице на национализма и абсолютната власт никога не са били трайна рецепта за благоденствие и просперитет. Като опитен политик Ердоган би трябвало да го знае.