Това, което в съзнанието на организаторите сигурно е било смела политическа изява, се превърна в още едно символично потвърждение на класацията на сръбската държава в групата на не особено сериозните страни.
Странни са мисловните меандри за външната политика на част от властите в Белград. Първата изява в началото на тази година беше учудващото пътуване, или по-скоро потегляне на пътнически влак по линията Белград-Митровица.
Митровица е град в Косово. Той е разделен от река Ибър, която оформя границата между онази гъсто населена със сърби малка площ в „държавата“ Косово и територията, където след поредица от етнически чистки сърби вече няма. Досега влаковете на сръбските железници стигаха само до Звечан. Дали ставаше дума за реално подобрение на транспортните връзки, дали просто вече бяха ремонтирани релсите между Звечан и Митровица, или пък беше умишлена и глупава провокация? Днес вече не е толкова важен отговорът на тези въпроси – просто се случи, това, което се случи.
Влаковата композиция беше с особен декор. Интериорът бе украсен с репродукции на образите на различни православни светци и с техни цитати, както и с всякакъв вид религиозен кич и дрънкулки. Външната страна на цялата композиция бе облепена с фолио в цветовете на сръбското знаме и с надписи на над 20 езика „Косово е Сърбия“. Като се има предвид, че в Косово живеят много мюсюлмани, всичко това не може да се оцени по друг начин, освен като провокация и то не прекалено изтънчена.
Добре е да се отбележи обаче, че това не е първият такъв инцидент. Ако потърсим началото на най-новата вълна с подобен вид събития, би трябвало да се върнем към лятото на 2015 г., когато за първи път „експлоадира“ проблемът с граничните пунктове между Сърбия и Косово. Напрежението тогава на няколко пъти ту се увеличаваше, ту се понижаваше, докато накрая албанците решиха символично да „спечелят“ спора, издигайки гранични пунктове от косоварската страна на границата и, разбира се, назначавайки албански служители за тях.
Това беше очевидна провокация, насочена към Белград, с цел да разгневи сръбските власти и да доведе до някакви глупави и необмислени действия от тяхна страна, което би позволило да се разпали поредната антисръбска кампания. Очевидно бе предвидено тази кампания пък на свой ред да се свърже с пропагандната демонизация на Русия, която продължава да е един от най-важните геостратегически партньори на Сърбия. Да не забравяме, че Русия, както и много други държави, не признават Косово, където се намира най-голямата военна база на САЩ в Европа.
За съжаление, сръбските политици се поддадоха на провокацията. Албанците получиха почти идеален от тяхна гледна точка отговор. Албано-американската коалиция не беше единствената, която направи всичко възможно, за да разпали националистическите страсти в Сърбия. Няколко европейски центъра се присъединиха, наливайки масло в огъня. Във Франция например също бе разиграна косовската карта, за да се извадят от равновесие властите в Белград.
Става въпрос за задържането и показното освобождаване впоследствие на един от най-известните гангстери и военни бандити от времето на войната в Косово – Рамуш Харадинай. На пети януари френските гранични власти го задържаха на летището в Базел, Швейцария, непосредствено след пристигането му от Прищина. Между другото – въз основа на заповед, издадена от сръбските власти. Веднага след като новината стигна до Белград, сръбската Държавна канцелария за Косово и Метохия призова Париж незабавно да екстрадира задържания, който е обвинен в Сърбия за тероризъм, изтезания, изнасилвания и убийства на цивилни граждани.
Франция обаче освободи от арест Харадинай, с което успешно започна да играе по нервите на Сърбия. Посланията от Белград бяха или игнорирани, или на сръбските емисари се разказваха небивалици за доказаната невинност на Харадинай. Аргументът в подкрепа на тази теза, широко разпространяван също така и от световните масмедии, е решението на Европейския съд за престъпленията в бивша Югославия, където бяха проведени две дела, но обвинението не успя да докаже вината на Харадинай. Медиите се подиграваха на сръбските власти, които реагираха все по-невротично. Иронично бе отбелязана дори липсата на добро възпитание от сръбска страна – как може двукратния премиер на благословената от САЩ „държава“ да е наречан терорист или престъпник?!
В същото време дискретно бе подминат фактът, че не само сръбската съдебна система издирва Харадинай. Преди доста време Интерпол издаде заповед за арестуването му. В информациите за решенията на Европейския съд за престъпленията в бивша Югославия „разсеяно“ се пропуска и обстоятелството, че на практика единствените сериозно преследвани и осъдени от тази институция бяха сърби.
Никой не разказва как е преминал процесът на Харадинай и защо са били заведени две дела. А в същото време свидетелите на престъпленията на Харадинай не само са били заплашвани, но и убивани, за което писаха медиите по цял свят. Има основателни причини за подозрение, че броят на убийствата на свидетели по процеса срещу Харадинай вероятно достига до 19. Тази патология е била толкова очевидна, че е потвърдена дори и от най-важната в периода 2010-2012 г. американска пропаганда платформа в региона, а именно порталът СЕТаймс (SETimes, South East European Times), явно спонсориран от ИЮКОМ (EUCOM, United States European Command – Европейско командване на въоръжените сили на САЩ). Днес, след като евроатлантическата хегемония се засили на Балканите, порталът вече е затворен, но, както се казва, интернетът не забравя.
Като допълнение на картинката френските служби бяха веднага осъдени от „международното обществено мнение“ – как може се да задържа политик, пътуващ с дипломатически паспорт в джоба си и по този начин косвено да се подсилва „сръбското лоби“ в Косово?! Тъй като със задържането на Харадинай всъщност се нанася удар върху най-важната група от политически лидери в Косово. Той е не само бивш премиер, но и шеф на една важна партия – „Алианс за бъдещето на Косово“.
Гневът на Белград бе представян като ответна, отмъстителна националистическа истерия, която може да бъде обяснена само с природната „нецивилизованост“ на сърбите. Всичко това, разбира се, за да не се наруши доброто възприемане на така съставения разказ за събитията. Въпреки че медиите по света не изразиха особено желание да се занимават с въпроса, информацията достигна до някои от тях. Все пак това бе отбелязано дори в „Ню Йорк Таймс“, макар и не без доза от задължителната антисръбска полит-коректност.
За съжаление многобройните нюанси на въпроса не развълнуваха сърцата и умовете на журналистите в такава степен, както сръбската националистическа истерия, която наистина съществува, но е по-скоро симптом, отколкото причина за злокачествения тумор, ширнал се в целия регион. Въпреки това, разглеждайки ареста и освобождаването на Харадинай от френския съд, не е трудно да се забележи, че в крайна сметка ключовете, които отвориха белезници му, бяха превъртени от американска ръка. Още на следващия ден след задържането на косовския деец американският конгресмен Елиът Ейнджъл поучително препоръча на французите да не обръщат особено внимание на заповедта за арест от Интерпол, защото според него Сърбия просто използвала Интерпол за собствените си, враждебни на света и човечеството, цели. Изказването беше по „Радио Свободна Европа“. И това не е шега, това радио още съществува и е може би един от най-комичните евроатлантическите центрове за пропаганда. Всъщност почти никой не го слуша, но то запазва достойнство на традициите си.
Но да се върнем към влака. В този контекст е ясно, че композицията, която трябваше да стигне до Митровица, бе политическа провокация, която е само част от нагнетяваното ново напрежение между Белград и Прищина. Дали някой в Сърбия сериозно мислеше, че на този влак ще му бъде позволено да влезе в Косово? Иска ми се да вярвам, че не. Дали някой от местните политици, взимащи решения, може да подходи към случилото като към нещо повече от неуместна шега? Изглежда, че да.
Веднага, след като новината беше разпространена от медиите, властите в Прищина решиха да разположат по границата със Сърбия специални военни части и полиция. В отговор Белград издаде подобно нареждане. Около тези факти се разпали веднага друга малка война в медиите. За съжаление тя изглежда постигна провокативната си цел, тъй като президентът на Сърбия – националистът Томислав Николич, не можа да се въздържи от няколко не особено интелигентни изявления. Заяви, че ако се наложи, ще напусне длъжността си, ще облече военната си униформа и ще тръгне да защищава Косово. Добави, че заедно със синовете си „ще затворят в крайна сметка устата на албанците“.
Наистина е тъжно, че се намери само един-единствен политик, който да подходи сериозно и отговорно в тази изключително емоционална истерия, и това беше будещият иначе много резерви министър-председател на страната Александър Вучич. Именно благодарение на неговата намеса почти в последния момент композицията беше спряна на гарата в граничното село още в Сърбия. Непосредствено след това сръбският министър на транспорта Зорана Михайлович заяви, че влакът е предназначен за обслужване на други маршрути.
За всеки случай – така, че да няма никакво съмнение на чия страна е достойната и благородна „международна общност“, въпросът беше коментиран от посланичката на САЩ в Прищина, която любезно напомни на „общественото мнение“, че свободният свят е признал Косово като държава в рамките на определена територия и тя има пълно суверенно право да решава кой и как прекрачва граници ѝ.
Реагира и руският външен министър Сергей Лавров, солидно дистанцирайки се от каквото и да било участие на Русия в този странен инцидент с влака, като и подчерта, че кризисните ситуации между Прищина и Белград трябва да бъдат решавани в рамките на европейските институции. Тази декларация беше чута вероятно от Вучич, който на срещата на върха в Давос набързо обсъди въпроса с Федерика Могерини и я увери, че Белград ще потърси по-рационални решения.
Останалата част от сръбските патриоти във властта все още се чудят как е възможно, че композицията, наричана „руския влак“, не получи ентусиазирана братска подкрепа от Москва. Има държави, където границата между сватбено веселие в пожарната, и това, което обикновено наричаме политика, е почти на изчезване. Но Русия не е от тази група, за разлика явно от Сърбия… Оттам и различната реакция. Никой сериозен политик няма да се изкуши да подкрепи нещо, само защото съдържа проруски елемент. Истината е, че композицията е произведена в Русия, но беше наречена „руски влак“ най-вече заради общата асоциация с една от най-известните песни на легендарната група „Баяга и инструктори“ – „Руски воз“ (думата воз означава на сръбски влак). Дали някои политици в Белград сериозно са очаквали от Русия да се посипят доброволци от сорта на Владимир Жириновски и подобни комици от неговата класа, за да се потопят охотно в тази националистическа чалга? Ако е имало такива, то фантазиите им само доказват, че са тотално отпътували…
Естествено, не за всичко може да се стовари вината единствено върху липсата на елементарен реализъм. Дори лудостта е генерирана и насочвана от някакви стимули. Матрицата за тази конкретна лудост може да бъде потърсена единствено в предстоящите президентски избори в Сърбия. Николич и Вучич са вероятните кандидати на една и съща партия – Сръбската прогресивна партия. Името ѝ вероятно е избирано с конкурс – като най-отдалечено от действителния профил на партията. Вучич, въпреки всичките си недостатъци, изглежда като по-вероятния краен победител.
В надпреварата за президентското кресло се включиха още Саша Янкович, омбудсман на Сърбия, ученик на Воислав Шешел (общия за него и за Николич ментор националист), и Вук Йеремич, бивш външен министър и председател на Общото събрание на ООН. Ако някой от „прогресивните“ кандидати има шанс да се пребори с тези двамата, то това е сегашният премиер. В този контекст – да не би пък някой от обкръжението на Николич да е инициирал този странен „патриотично-транспортен“ инцидент с цел да се разбушуват националистическите емоции и да се създаде атмосферата, в която постът и позицията на Николич да натежат в предстоящите избори? За съжаление единственото, което беше постигнато, беше чувството на дълбоко смущение в международен мащаб.
За да има лице да излезе пред хората след случилото се, Вучич се опита демонстративно да игнорира обстоятелствата. Заяви между другото, че „вълнението на Прищина изглежда малко непропорционално за преминаването на един влак, който все пак не е танк“. За щастие. Засега.
About The Author
