Някак странно започна сръбската външна политика през 2017-а . Най-напред, някъде в махмурлука през първите дни на Новата година, вицепремиерът и шеф на дипломацията, социалистът Ивица Дачич обозначи себе си и другите от белградския политически елит като „будали”, защото преди години Сърбия признала Македония с нейното конституционно име „Република Македония” – и то в момент, когато цяла Европа и светът я наричали „Бивша югославска република”. Това хвърлило сянка върху историческите връзки на Белград с Атина. Но неблагодарното Скопие през ноември миналата година подкрепило съседно Косово в искането новата балканска държава да стаане член на ЮНЕСКО. Същите неблагодарници били и онези от Подгорица (Черна гора) – и те застанали зад кандидатурата на Прищина за организацията на ООН за култура и образование. Вярно, Косово не успя в онзи опит, но въпреки всичко Дачич използва повода да отвори гърмящата си уста и да изрази съжалението си, че някога, преди години Белград, е ударил едно рамо на Скопие.
Още не бяха затихнали недоволствата край Вардар от думите на сърбина, когато възникна нов повод за напрежение между Белград и Прищина. На френско летище бе задържан Рамуш Харадинай, емблематична фигура на някогашната Армия за освобождение на Косово (АОК), два пъти премиер на страната си, два пъти обвиняем пред Трибунала в Хага за престъпленията по време на войните в бивша Югославия, два пъти оправдаван по липса на доказателства. Задържането от страна на френските власти стана по искане на Белград на основата на една отдавнашна заповед на Интерпол за международно издирване.
Сръбските власти веднага поискаха Харадинай да им бъде предаден, за да го изправят пред съда с обвинения за престъпления, извършени в периода 1998-1999 година, когато той бе един от командирите на АОК. Френски съд освободи Харадинай, но му нареди да остане във Франция до окончателното изясняване на ситуацията. Не помогнаха аргументите, че той вече два пъти е оневиняван от Трибунала в Хага, че пътува с дипломатически паспорт, че е активен участник в публичната политическа дейност в Косово като лидер на партията Алианс за бъдещо Косово, и т.н. От Белград бяха и продължават да са настоятелни – изискват да получат Харадинай, да го съдят и осъдят, защото имали допълнителни основания и доказателства, повече от тези, които Трибуналът е успял да събере.
А преди броени дни Белград разигра още един спектакъл, очевидно подготвен като провокация и способен лесно да стъкми нов пожар между Сърбия и Косово. Пътнически влак тръгна от Белград за Косовска Митровица в Косово с благовидната идея железопътната връзка между двата града да бъде възстановена след 18-години пауза. Влакът бе пълен с журналисти, бизнесмени, обикновени пътници. Но освен това не само вътре бе аранжиран с икони и символи от православни манастири, а и отвън целият бе изрисуван с цветовете на сръбското знаме и с надписа „Косово е Сърбия” на 21 езика. Нищо и никакви три думи, но колкото това е болката на Белград, толкова е и чувствителността в Косово спрямо всеки опит да се поставят под съмнение суверенитета и независимостта на най-младата балканска държава, бившата сръбска провинция Косово.
Косовските власти видяха в пътуването и шумната реклама около него нескрит опит на Белград да подложи на тест търпението на Прищина и да види каква ще бъде реакцията на властите там. Е, реакцията бе нормална – бе съобщено, че влакът няма да бъде пропуснат на границата между Косово и Сърбия и като отговор там бяха изпратени части от косовските специални сили. Завихри се малка пропагандна война, в която дори бе съобщено, че същите тези косовски специални сили имали намерение да минират жп линията на територията на Косово с цел да попречат влакът да мине.
Това стана повод на сръбската страна на границата също да бъдат изпратени специални сили, политическият елит в Белград се вдигна да защитава сърбите в Косово, като най-активният във вербалната атака срещу Прищина бе президентът Томислав Николич. Той се закани, че ако се наложи, ще напусне поста си, ще облече отново военната униформа и заедно със синовете си ще отиде да затвори устите на албанците.
В крайна сметка се оказа, че миниране на линията изобщо не е имало, но в ожесточените словесни и медийни престрелки тази „пост-истина” изигра своята роля.
В цялата двудневна шумотевица като че ли единственият, който запази хладнокръвие, бе сръбският премиер Александър Вучич. По негова заповед влакът бе спрян на граничната гара Рашка и след няколкочасов престой бе върнат обратно в Белград. А в четвъртък министърът на транспорта на Сърбия Зорана Михайлович съобщи, че влакът ще се движи в жп мрежата на страната, но по друга линия, а не между Белград и Митровица.
Международната общност също призова за спокойствие и за връщане в рамките на диалога, който под патронажа на ЕС се води между Косово и Сърбия. От Вашингтон поръчаха на посланичката си в Прищина да заяви, че САЩ още през 2008-а са признали независимостта на Косово в този формат и в тези граници, така че местните власти имат право да решават кого да пускат за минава през границата и кого не.
Руският външен министър Сергей Лавров даде да се разбере, че кризата между Прищина и Белград трябва да бъде решена в рамките на европейските институции, тъй като все пак диалогът между тях се води под патронажа на Брюксел. Привидната незаинтересованост на Лавров прозвуча странно, тъй като според някои оценки тъкмо негласна руска подкрепа е била в основата на изпращането на влака към Митровица. Пък и вагоните били руско производство, което даде повод цялата композиция, накичена и изрисувана, да бъде наречена „руският влак”.
На Световния икономически форум в Давос Александър Вучич спешно се срещна с отговорничката за европейската външна политика и сигурност Федерика Могерини, като в лаконичното съобщение за срещата стана ясно, че сръбският премиер е обещал решението да се потърси по мирен, рационален и разумен начин. Впрочем, същият Вучич в един момент от кризата изрази учудване, че косовските власти толкова са се разтревожили и дори имат намерение да спрат „един влак, който не е танк”…
Най-лесно би било да се обясни тази влакова провокация с предизборната обстановка в Сърбия. Рутинен аргумент, който има своето основание, но само донякъде. Президентът Николич бе така остър защото все още няма никаква сигурност дали ще получи подкрепата на „своята” Сръбска прогресивна партия (СПП) за втори мандат като държавен глава. Николич на няколко пъти сподели, че се чувства готов и дори може би най-готов от всички политици в Сърбия за това.
Чака се думата на премиера и лидер на СПП Александър Вучич. Пред Вучич стои дилемата или да подкрепи Николич, или сам да се кандидатира. Решението щяло да бъде взето някъде напред във времето, колкото може по-близо до крайния срок – нещо като тактиката на Бойко Борисов с кандидатурата на Цецка Цачева. И Вучич като Борисов обвърза своята позиция на премиер с изхода от президентската надпревара. Той също щял да се оттегли, ако неговият кандидат загуби. Та затова сега искал да подбере най-удачния претендент, зад когото да застане. Пък и да види кои са другите участници.
Официално потвърдиха включването си в надпреварата сръбският омбудсман Саша Янкович, както и някогашният патрон на Томислав Николич и Александър Вучич, лидерът на Сръбската радикална партия Воислав Шешел. Преди седмица и слухът за кандидатурата на бившия външен министър и след това председател на Общото събрание на ООН Вук Йеремич стана истина – той публично заяви, че се впуска в състезанието. Сериозни кандидати, срещу които, както казват в Белград, сигурен победител може да бъде само Александър Вучич.
От друга страна, обещаните реформи на Вучич, някои от които болезнени за сръбското общество, могат да бъдат извършени при сериозно парламентарно мнозинство плюс президент, който той е номинирал. Поне така смятат хората около премиера, на когото пък продължава да му се върти в главата и идеята за още едни предсрочни парламентарни избори, с които съвсем да бетонира властта си. Както се казва, и неговата – на Вучич, никак не е лесна…
Иначе влакът към Митровица си беше тънка провокация отвсякъде. Добре, решил си да изпълниш една хуманна мисия и да върнеш редовния жп транспорт с Косово след 18 години пауза. Ама ангажирай и местните косовски власти, та пътуването да се превърне в истински празник, а не както излезе сега…
Защо маршрутът на влака не бе определен до Прищина, столицата на новата държава, както преди години това стана с възстановените жп връзките към Загреб или към Сараево? Очевидно съвсем съзнателно в случая трасето спираше до северната част на Косово, населена предимно със сърби. Нужно ли беше това допълнително нажежаване? И без това местните хора в Косовска Митровица вече вдигат стена откъм южната страна към прословутия мост на река Ибър – тоест, искат териториално да се обособят от южната, населена с албанци част на града.
Покрай пускането на влака откъм Сърбия звучаха и лозунги, че ще се защитават интересите на всички сърби на Косов А тези хора все пак са на територията на една призната от над 110 страни независима държава. Прекълено много тонът напомняше на някогашните призиви на Слободан Милошевич, че Сърбия е дотам, докъдето има сръбски гробове – призиви, които окървавиха раздялата между бившите югорепублики…
Ето откъде идва и притеснението от този инцидент и от всичко, което се случва от началото на годината. Колкото повече преговорният процес за членство на Сърбия в ЕС напредва, толкова повече проявите на прословутия сръбски национализъм зачестяват. Засега са с ниска интензивност, само вербални са, насочени са преди всичко за вътрешно ползване. Но, както се вижда, понякога изскачат из държавните граници и рискуват да припалят стари и угасени вече огнища.
Преди няколко дни прочетох анализ на Весна Пешич, опозиционер по призвание, социолог и публицист от Белград, която със съжаление констатираше, че от 2000 година, когато на 5 октомври Милошевич сдаде властта, всички лидери на Сърбия са в плен на национализма, само дето едни го проявяват по-умерено, други – по-радикално. А европейската интеграция е маската, зад която повечето от тях се крият, кой по-успешно, кой не толкова. Уви, Весна Пешич познава добре своите политици…
Що се отнася до влака Белград-Косовска Митровица – слава богу, наистина не е танк…
About The Author
