Медиите тези дни вкупом разказаха за последното посещение във Виетнам на отиващия си вече от поста държавен секретар на САЩ Джон Кери – как в делтата на Меконг намерил мястото, на което като участник във Виетнамската война през 1969 г. преживял драматичен епизод. Катерът му попаднал на партизанска засада и младият Кери застрелял също толкова млад партизанин, за да спаси екипажа си. За действията си получава американска награда. А когато се връща от Виетнам, отвратеният от войната Кери става активист на антивоенното движение.
Сега на същото място той срещна друг участник в онази виетнамска партизанска група – вече 70-годишен, с когото си поприказваха дружески. Така Кери разбра, че виетнамеца, когото е застрелял, бил с две години по-млад от него „добър войник”, готов за замислената, но осуетена атака.
Доста американски медии видяха в тази среща изчистване на слухове от президентската кампания на Кери през 2004-та, когато опоненти му подхвърляха, че през 1969-та на мястото не е имало партизани и че той е убил невинно селянче.
В повечето публикации не липсва и припомняне на ключовата роля, която през 90-те, вече като сенатор от Демократическата партия, Джон Кери изиграва заедно с колегата си от Сената, републиканеца Джон Маккейн (неговата виетнамска връзка също ще припомним след малко), за нормализиране на отношенията между САЩ и Виетнам. Факт е, че в момента тези отношения са отлични, а виетнамските власти смятат Кери и Маккейн за големи приятели на страната си.
Покрай колоритната среща насред Меконг обаче някак в сянка остана конкретният повод за сегашното гостуване на Кери в Ханой и в град Хо Ши Мин, бившия Сайгон. А то беше посветено на разговори с виетнамското ръководство за това, как да се спаси Транстихоокаенското споразумение за свободна търговия, известно като Транстихоокеанско партньорство или TPP (Trans-Pacific Partnership) – любимото дело на администрацията на президента Барака Обама. В него влизат 12 тихоокеански държави, сред които и Виетнам, но новият президент Доналд Тръмп се закани да го разтури.
Всеизвестно е, че Вашингтон лансира TPP като противовес на Китай, който не бе поканен в него. Виетнам пък гледа на партньорството си със САЩ, включително и в TPP, като на средство за гарантиране на своите национални интереси с оглед на териториалните си спорове именно с Китай. Техен обект са островните групи Спратли и Парасели в Южнокитайско море, наричано от виетнамците Източно.
САЩ също са изнервени от укрепването на Китай върху редица от тези острови, за които, впрочем, спорят общо 6 страни в региона. А оттам преминават ключови морски търговски пътища, важни и от военно-стратегическа гледна точка. Ето как върху съвпадението на интереси се изгради съюзничеството на загрижените за опазване на хегемонията си в Тихия океан Съединени щати с 6-те държави, притеснени от китайското позициониране по спорните острови, сред които е Виетнам.
Независимо от заканите си към ТРР, Тръмп едва ли ще тръгне да подкопава този съюз, защото той е обусловен от дълготрайни геополитически интереси на САЩ, които не се влияят от това, кой е обитател на Белия дом.
Що се отнася до Виетнам, той също със сигурност ще продължи да се ръководи преди всичко от онова, което е полезно за неговата сигурност, независимост и териториален суверенитет. Ще е в съюз с всяка сила, която му помага в това, и ще се противопоставя на онази, която пречи. Ще търси дипломатически баланси, но и няма да пропуска да напомня за своята спечелена в битки историческа тежест. Никой не бива да забравя, че това е страната, на която през ХХ век се падна да воюва най-дълго за независимостта си. Но същевременно тя си спечели и славата на победителка на три империи – Япония, Франция и САЩ. Някои добавят и Китай, който бе принуден да спре агресията си срещу Виетнам в началото на 1979-та.
По време на четирите ми пътувания из тази удивителна страна, осъществени в различни години между 2006-та и 2014-та, се убедих, че дори и най-беглата разходка из виетнамските забележителности и паметници е всъщност разходка и по историите на битки срещу нашественици.
Така е още от древността, когато Виетнам живее около 1000 години под китайско (или северно) владичество, срещу което периодично се вдигат въстания.
Едно от най-прочутите е оглавено от героя Ле Лой, който през XV век повежда освободително движение срещу династията Мин. То е неразривно свързано и с един от символите на Ханой – Езерото на върнатия меч или Хоан Кием.
Водоемът е разлял огледалото си до стария търговския квартал, пълен с безброй магазинчета и сергии, с несекваща глъч и с къкрещи и по тротоарите тенджери.
Зелените алеи около Езерото на върнатия меч са любимо място за семейни разходки, игри на деца и срещи на влюбени.
Легендата разказва как, за да надвие врага, героят Ле Лой бил дарен с вълшебен меч от излязла от дълбините на езерото Хоан Кием свещена костенурка. А когато врагът бил разбит, тя си поискала оръжието обратно. И героят го върнал, хвърли го в езерото, защото традицията повелява след победата оръжията да се оставят, за да не изкушават водача да стане тиранин.
Така се появило и името – Езеро на върнатия меч. А насред водите му на малко островче изникнал Храмът на костенурката. Ханойци вярват, че мъдрото земноводно още живее на дъното и дори твърдят, че често го виждат да изплува на повърхността. Което не им пречи в заведенията край езерото да похапват местния специалитет – задушена костенурка…
За най-свещен символ на хилядолетния Ханой обаче се смята Пагодата на една колона, издигната през 1049 г. от император Ли Тхай Тонг, син на основателя на града Ле Тхай То.
Ли Тхай Тонг често се молел за наследник, понеже бил бездетен. И веднъж му се явила богинята на милосърдието Куан Тхе Ам Бо Тат. Седнала върху цвят от лотос, който се издигал над квадратно езеро, тя му подала малко момченце. Скоро императорът се оженил и наистина се сдобил със син. В знак на благодарност той построил пагода, символизираща лотос – върху една колона, надигаща се от квадратно езеро.
Пагодата устояла непокътната като закрилница на града точно 905 години. Но при изтеглянето си от Ханой през 1954 г. френските колонизатори я разрушили. Една от първите задачи на виетнамското правителство след освобождението е възстановяването на Пагодата на една колона, която днес е неизменна спирка за всеки турист в Ханой.
Вълнуващо е и посещението на разположената в същия парков район скромна дървена къщичка, в която е живял Хо Ши Мин като водач на вече независим Виетнам. В тази зона е и представителната жълта сграда, в която днес е президентството на Виетнам.
Мавзолеят, в който е положен за вечен сън починалият през 1969 г. Хо Ши Мин, е построен през 1975 г. В дните за посещения край него винаги има опашки. Казват, че самият „чичо Хо”, който бил изключително скромен, а и изглежда вярвал в „будисткия социализъм”, искал след смъртта тялото му да бъде изгорено и прахът му да бъде разпилян от три най-високи точки в Северен, Централен и Южен Виетнам. На тези точки да бъдат направени малки храмове и всеки, който идва, да пали там свещ и да засажда по едно дърво.
Хо Ши Мин обаче умира още докато над Виетнам падат американски бомби и замисленото от него няма как да се изпълни. Съратниците му го слагат в мавзолей. Чак след войната един от върховете на разположената край Ханой планина Ба Ви все пак е увенчан с храм в памет на „чичо Хо” – както той е искал.
А край мавзолея, разположен на главния и огромен столичен площад „Ба Дин”, преминават всички официални тържества и паради, включително за националния празник 2 септември.
На същия този площад точно на 2 септември 1945 г., когато е обявена капитулацията на окупиралата цял Индокитай през Втората световна война Япония, Хо Ши Мин провъзгласява и независимата Демократична република Виетнам (ДРВ).
Не бива да се забравя, че в годините на войната националноосвободителна армия, създадена от Хо Ши Мин и от изтъкнатия му съратник Во Нгуен Зиап, по-известен просто като генерал Зиап, се сражава с японските окупатори и така е призната за част от международната коалиция срещу оста Рим-Берлин-Токио. В онзи период САЩ подпомагат бойците на „чичо Хо” и на генерал Зиап с оръжие и боеприпаси.
След края на войната обаче съотношението на силите в света се променя. Старата колониална сила Франция бърза да се завърне в „своя” Индокитай и, естествено, не признава ДРВ. Има и подкрепата на САЩ, които виждат в комуниста Хо Ши Мин „агент” на СССР.
Така през 1946 г. избухва Първата индокитайска война, която за виетнамския народ е война в защита на независимостта му.
В началото на 1950-а виетнамските части вземат под свой контрол района около границата с Китай, чиито нови власти подпомагат ДРВ с военни доставки. За да прекъсне този канал, както и другия – връзката със сродното освободително движение в Лаос, главнокомандващият френските войски в Индокитай генерал Анри Навар решава да изгради непристъпна военна база точно в зоната, където се пресичат пътеките към двете съседни страни.
Изборът пада върху селището Диен Биен Фу, разположено в долина като фуния, обкръжена с планини, без пътища до нея. Плюсът е, че там има летище, останало още от японците. То е модернизирано. Снабдяването става само по въздуха. С парашути са спуснати дори танкове и оръдия. Съсредоточените във френския гарнизон 15 000 души заемат позиции в изградените 7 полеви крепости. Подстъпите към укрепленията са минирани. Командир на гарнизона е полк. Кристиан де Кастри, който е убеден, че базата „таралеж“ в Диен Биен Фу е неуязвима и скоро ще наниже на бодлите си партизаните.
Генерал Зиап обаче събира в гористите планини наоколо 50 000 бойци. Организира невижданата операция по доставката на въоръжение, включително оръдия и ракетни установки за „катюши”. Хората мъкнат всичко по горски пътеки и реки – на гръб, с кошници, с велосипеди, с магарета, с лодки, със салове. За да не се забележи придвижването от прелитащите френски самолети, клоните на дърветата се преплитат като зелени тунели. Тунели се прокопават и под земята – чак до френските укрепления.
Първият щурм на Диен Биен Фу е на 13 март 1954 г. и изненадва французите както с неочаквания артилерийски и ракетен обстрел от околните планини, така и с атакуващите отряди, изскочили под носа им сякаш изпод земята (всъщност от тунелите). В двумесечните сражения виетнамските бойци показват чудеса от храброст. Доброволци пробиват път за своите през минните полета, като нарочно се хвърлят върху мините и се самовзривяват. Природата е на страната на виетнамците – дъждове превръщат в кална каша окопите на французите.
Вечерта на 6 май 1954 г. четворка виетнамски бойци залагат 960 кг. взрив в тунела под едно от най-мощните укрепления на противника, наричано от французите „Елиан 2”, а от виетнамците – „А 1”. Гигантският кратер от експлозията стои и до днес.
А на следващия ден – 7 май 1954 г., е превзет и бункерът на командващия френския гарнизон в Диен Биен Фу генерал Де Кастри, който капитулира.
Победата е огромен пробив за Виетнам, който придобива много по-силни позиции на започналата на 26 април 1954 г. Женевска мирна конференция за Корея и Индокитай. В нея участват Великобритания, Китай, САЩ, СССР и Франция, както и представители на Виетнам, Камбоджа, Корея, Лаос. Корейската част приключва безрезултатно, но на 21 юли е сключено споразумение за Индокитай (САЩ не го подписват), което слага край на френската колониална война в региона и трасира развитието на страните там.
Създава се демилитаризирана зона по 17-и паралел – между Северен и Южен Виетнам, с условието до лятото на 1956-а в двете части да се проведат избори и страната да се обедини. САЩ обаче режисират провъзгласяването през октомври 1955-а на Република Южен Виетнам и президентът ѝ Нго Дин Зием отказва да провежда избори. Така е заложена мината на разпалената скоро след това Втора индокитайска война, по-известна като Виетнамската (тя продължава чак до 1975 г.) с главен причинител американските стратегически интереси в региона.
В тази следваща глава от историята, също изтъкана от много жертви и героизъм на виетнамския и на другите индокитайски народи, генерал Зиап и неговите бойци отново излизат като победители – на третата поредна империя САЩ.
Всъщност, самият генерал Зиап е онзи, когото наричат „победителят на трите империи”. Когато през октомври 2013 г. Зиап почина в Ханой на 102-годишна възраст, цял Виетнам му отдаде почести като на национален герой. Световните медии също писаха за него. Паметта за генерала бе и в центъра на тържествата в Диен Биен Фу през 2014-та по повод 60-годишнината от епичната битка, в които имах възможност да участвам.
Щабът на Зиап навремето се намирал в гората до планинското село Мъонг Фанг. Зоната днес е мемориален комплекс. Оригиналните колиби, укрития и тунели са отворени за туристи.
В самото село пък и до днес скромно живее 101-годишната ветеранка от народността тай (това е народността, която преобладава в тази провинция) Лу Тхи Дой, помагала на Зиап. Тя ми разказа как преди 60 години обикаляла околността, за да събира от селските семейства ориз за партизаните. Събрала цели 9 тона, въпреки немотията на хората. Те давали и последния си запас за победата. Жената криела ориза в торбата на гърба си, в която носела новородената си четвърта дъщеря. Така тайките носят бебетата си и до днес. „Исках и аз да помогна за свободата, та децата да имат по-хубаво бъдеще,” обяснява простичко баба Лу. После тя останала да работи в щаба на Зиап, а той винаги я наричал „сестра”.
Обкръжени от трепетно внимание и почит ветерани можеха да се срещнат в дните на юбилея из повечето паметни места на битката – и край бункера на генерал Де Кастри, и на хълма „Елиан 2” или „А 1”, и на мемориалното гробище, където под често безименни плочи има цели братски могили на незнайни герои, паднали в сраженията.
Край една от тях се запознах с 89-годишния ветеран от легендарната битка Фам Ле Нанг, когото колегите от Ройтерс тъкмо бяха спрели за интервю. Той се е сражавал в долината още от ноември 1953-та, когато започва френският десант. А след победата на 7 май 1954 г. – още на 8 май, е изпратен с отряда си да освобождава друга зона.
Юбилейните тържества 60 години по-късно бяха развълнували окичения с ордени и медали герой, бяха го върнали към спомените за бойните му другари, много от които са дали живота си и са останали вечно млади. Именно за да почете паметта им, той бе надмогнал тежестта на годините и с помощта на сина си бе дошъл на мемориалното гробище. Движеше се трудно, но държеше снагата си по военному изправена и стегната.
Фам Ле Нанг разказа за покрусата, която е преживял след смъртта генерал Зиап. Здравословно не е бил в състояние да отиде до Ханой на поклонението на легенрадния генерал, но обяснява, че в негова памет е подредил почетен олтар в дома си. За финал на разговора добави: „Ако го сравним с миналото, днешният Диен Биен Фу е рай.”
Така е – това днес е благоустроен и проспериращ град, разпрострял се в мирната сега долина с ярките фасади на къщите си и със зеленината на парковете си, с четирите си полувисши института и с многобройните младежи по улиците. В Диен Биен Фу сега живеят към 150 000 души.
Най-високата точка в града е един хълм в дъното на централната улица, който се изкачва по красиви и многобройни стъпала. На върха му се извисява внушителният паметник на героите от епичната битка. От едната страна на бронзовата скулптурна група са бойци, насочели оръжието срещу врага, а от другата са победителите, развели знаме и издигнали към небето усмихнато детенце с разцъфнал лотос в ръка. Оттук се открива и великолепна панорама към Диен Биен Фу, както и към цялата долина Мъонг Чан.
На площадката край монумента има урни за будистки свещи, които винаги са запалени. Там също непрестанно е пълно с посетители, които се снимат за спомен. Точно когато ме заведоха до паметника, там се бяха подредили в две редици пред фотоапарата и около петнайсетина мъже в униформи и с ордени и медали по гърдите. Оказаха се ветерани от войната с американците, пристигнали чак от пристанището Хайфонг, което е на Тонкинския залив в Източното море и по време на Виетнамската война е било жестоко бомбардирано от САЩ. Бяха дошли, специално за да се включат в честванията в Диен Биен Фу.
Чан Ун Чън от групата поясни, че по време на войната за обединение на страната са се сражавали в Южен Виетнам. „Ние винаги сме готови да изпълним дълга си, където и да ни изпрати родината. Навсякъде ще защитаваме мира, защото най-дълбокото желание на нашия народ винаги, още от древността, е да живее в мир,” наблегна събеседникът ми.
Концерт на открито в центъра на Диен Биен Фу и парад на градския стадион в присъствието на висшето партийно и държавно ръководство на Виетнам увенчаха юбилея. Парадът се запомни и с емоционалната реч на един от символите на Диен Биен Фу – легендарния артилерист Фунг Ван Кау, обявен за герой лично от Хо Ши Мин още през 1955 г. По време на битката с французите другарите на Фунг Ван Кау са убити и той остава сам на оръдието си, за стрелба от което са нужни 8 души. Но героят успява и сам да продължи стрелбата. Стадионът го аплодира на крака…
Никой гост на Виетнам не бива да пропуска и старата му столица Хюе. Тя олицетворява Централен Виетнам, също както Ханой – Северен, а град Хо Ши Мин – Южен. 250-хилядният днес Хюе от 1802 до 1945 г. е подслонявал императорите от виетнамската династия Нгуен и днес е в списъка на ЮНЕСКО. Визитната картичка на града е уникалната цитадела с дворцовия комплекс, както и осемте мавзолея на някогашни владетели.
През 1968 г. американски бомбардировки унищожават Забранения Пурпурен град, намирал се зад стените на цитаделата и достъпен само за жените и евнусите на императорите. Днес ЮНЕСКО обмисля програма за неговото възстановяване.
От войната със САЩ е и подвигът на 11-те момичета, които с картечен огън и гранати успяват да извадят от строя 120 морски пехотинци, придвижващи се с лодки по Ароматната река. Същите момичета спират и седемте танка, които се опитват да пробият отбраната по крайбрежната улица. Пак те блокират с огъня си випускниците на Уест Пойнт и не им дават да покажат и носа си извън луксозния хотел, в който са настанени. На командващия американските войски във Виетнам генерал Ейбръмс тогава е докладвано, че хотелът е атакуван от „батальон” на Виетконг. Всъщност това са просто 11 виетнамски момичета, които бранят родината си. Уви, само три от тях доживяват до победното обединение на страната през 1975 година…
Днес по Ароматната река е спокойно. Рибарските лодки се разминават с ярки корабчета с дракони, които отвеждат туристи до 7-етажната пагода Тхиен Му. Тя е издигната през 1601 г. на хълм край реката от местен феодал в памет на видение, което му посочило тъкмо това място като заредено с природна свръхсила.
Тук живеят будистки монаси, молят се, отглеждат орхидеи и обучават малки будистчета. А една от монашеските килии е подслонила олющен небесносин „Остин” от началото на 60-те. С този автомобил монахът Тхик Куанг Дък през 1963 г. отива в тогавашния Сайгон и в знак на протест против репресиите на южновиетнамския режим срещу будистите се самозапалва…
Обиколката на Хюе не може да мине без посещение и поне на един от осемте императорски мавзолея край града. Те са градени според личните вкусове на всеки от владетелите – някои са изтънчени, други са кичозни. Твърди се, че всички са пълни със съкровища, но никой не смее да ги пипа заради старо проклятие – който посегне, после загива в мъки или губи семейството си…
На пазара в Хюе пък могат да се купят най-красивите виетнамски островърхи шапки. Погледнати срещу светлината, те открояват по периферията си невидими иначе силуети на танцуващи момичета или на будистки храмове, вплетени в самите сламки на шапката. Градът се смята и за родина на традиционните копринени рокли ао-зай с висока цепка и с копринени панталони отдолу. Ефирните одежди идват от модата в императорския двор през ХVІІІ век.
Тези рокли от рисувана ръчно коприна на доста солени цени се предлагат като сувенири и на многобройните туристи, наводняващи Виетнам. Сред гостите има все повече американци. И понякога е стряскащо да се вижда как инвалид от войната с две „щипки” вместо ръце сръчно завива в пакетче някоя ао-зай и любезно го подава на боядисана и бодра американска баба…
Не съм се сдържала и съм питала в такива случаи: как простихте, как сте способни да понасяте американците сега на вашата земя? Отговорът винаги идва с усмивка: американският народ разбра своята грешка, ние не сме забравили нищо, но страницата трябва да се отгърне и да продължим напред…
С американски туристи е пълно и в един от най-притегателните за посещения автентичен, мемориален, партизански комплекс, запазен от войната в Южен Виетнам. Става дума за легендарните тунели Ку Чи. Входът им е разположен в гористата местност край едноименното село на около 70 км северозападно от град Хо Ши Мин, бившия Сайгон.
Комплексът посреща посетителите с манекени в човешки ръст, изобразяващи някогашни партизани. Желаещите могат да се докарат с одежди като техните и да се щракнат за спомен. Всички знаем колко шум произведе у нас една такава снимка на Цецка Цачева от виетнамското ѝ пътуване…
Това е уникален 187-километров лабиринт от подземни тунели на различни нива, прокопани навремето с най-примитивни средства от партизаните. По тях бойците се придвижвали под земята, изскачали на най-ненадейни места, включително насред Сайгон, извършвали светкавичните си нападения и после изчезвали обратно по същия път. Под земята имало и болници, кухни, оръжейни цехове.
Прикрити от капаци с листа ями, от чието дъно стърчат заострени колове, са били пръснати около входовете в тунелите, за да попречат на врага да открие скривалищата.
Днес част от подземната мрежа е отворена за туристи, които могат сами да изпитат как се пълзи из тези тесни и тъмни изкопи и да усетят през какво е минал виетнамският народ, за да защити свободата си. Впрочем, в туристическата си част тунелите са били разширени, за да могат да преминават по-едрогабаритните европейци и американци…
Затъването на САЩ в блатото на Виетнамската война и излезлите наяве зверства, вършени от американски военни срещу мирното население на Виетнам, пораждат мощно антивоенно движение в цял свят, включително в самите Щати. Вашингтон склонява на мирни преговори и в началото на 1973 г. са сключени Парижките споразумения, които обявяват примирие и слагат край на пряката американска намеса във войната.
Те постановяват и провеждането на свободни избори в Южен Виетнам с участието на всички политически сили, включително Националният фронт за освобождение на Южен Виетнам (НФОЮВ). Но избори не се организират, а правителството в Сайгон тръгва на офанзива срещу партизаните. Те отговарят с контаофанзива и съвместно със северовиетнамските войски през пролетта на 1975 г. започват генерално настъпление. До средата на април обединените патриотични сили завладяват две трети от южновиетнамската територия. Сайгон е обкръжен, а на 30 април – превзет.
Беше невероятно усещане, когато през 2006-а за първи път се озовах на плоския покрив на бившото президентство на Южен Виетнам – представителната, строена в стила на 60-те сграда в центъра на град Хо Ши Мин, бившия Сайгон, до паркирания завинаги там американски хеликоптер. Сякаш стъпих в машина на времето.
Пред очите ми оживяха кадрите от кинохрониките и телевизионните новини, врязали се в юношеската ми памет от далечния април 1975-а. Те показваха как точно от този покрив и точно с такива хеликоптери панически бягаха от народното възмездие управниците на антинародния южновиетнамски режим, докато обединените сили на НФОЮВ и на армията на Демократична република Виетнам превземаха южновиетнамската столица Сайгон.
Войната свършва на 30 април 1975 г. с овладяването именно на тази сграда, подслонявала президентството и правителството на Южен Виетнам. Идва мирът, идва победата за националноосвободителните сили и цял Виетнам най-после може да се обедини. А градът, ширнал се в делтата на Меконг, получава името на вече покойния по онова време вдъхновител и архитект на това обединение и на виетнамската независимост Хо Ши Мин.
Танкът, пръв разбил металната ограда и напреднал по зелената морава към някогашното южновиетнамско президентство, днес стои като експонат в сянката на дърветата. По него се катерят деца, доведени от родители или учители да видят къде е била написана последната страница от разтърсилата цял свят Виетнамска война. За разглеждане на сградата, служила за цитадела на южновиетнамския режим, а днес наречена Дворец на обединението, се вият опашки от местни и чужди туристи.
По съседство има красив зелен парк. От другата му страна е една от емблемите на град Хо Ши Мин / Сайгон – католическата катедрала, известна като „Сайгонската Света Богородица”. Като композиция тя доста напомня Парижката и е част от наследството, останало от френската колонизация. Край нея често могат да се видят двойки току-що венчани младоженци, които си правят фотосесии за спомен от сватбата.
Доста от около 6-те милиона виетнамци, изповядващи католицизъм, са от южната част на страната, включително от мегаполиса Хо Ши Мин, който е най-големият виетнамски град. В него живеят около 8 милиона души, а с предградията – дори 12 милиона (в столицата Ханой на Север живеят 7,2 милиона души).
Град Хо Ши Мин носи и ретро-романтиката на миналото, и динамизма на днешния бум в шеметното развитие на виетнамската икономика. Със своите 4 морски пристанища той е истински магнит за местния и чуждия бизнес. Неговият дял в националното промишлено производство е около 28%. Годишният доход на жителите му е 2,5 пъти по-висок от средния за страната. Растежът на местния БВП също е почти двойно по-голям от националния.
Днес тук са съсредоточени около 300 000 предприятия, много от тях смесени или чуждестранни, включително и в областта на високите технологии. Лъскавите небостъргачи на световни марки съседстват с филигранната колониална архитектура. Също както католически църкви – с будитски и хиндуистки храмове. Тук се преплитат влиянията на поне три азиатски култури – камбоджанска, виетнамска, китайска. Към това се добавя отпечатъкът от френския колониализъм, а и от по-късното американско присъствие.
Когато през 1954 г. французите са принудени да се махнат от Виетнам, в южните райони, включително в Сайгон, те са заместени от американците, стимулирали разделението на страната – като отзвук от тогавашното световно противостоене.
От 1964 г., след нарочно провокирания от американците легендарен инцидент в Тонкинския залив, САЩ започват военни действия и срещу ДРВ – най-вече жестоки авиобомбардировки. През следващите години американският натиск и на Север, и на Юг се ожесточава. С напалм се изгарят цели села и много гори, разпръсква се и отровният диоксин – за да окапе растителността и да се оголят партизанските бази. Зловещата отрова и до днес предизвиква малформации у много новородени в поразените навремето райони…
Когато войната най-после свършва, равносметката е жестока. 9 хиляди от общо 15-те хиляди села в Южен Виетнам са разрушени от войната. Горски масиви и оризища са отровени от американски химикали. В северната част бомбардировките са разрушили пътища, мостове, предприятия. Земята на Виетнам е надупчена от 20 милиона кратера – следи от онези 7 милиона тона бомби, изсипани от САЩ. Това количество е 3 пъти повече от бомбите през цялата Втора световна война. Загинали са около 2 милиона виетнамци… Но са отстояли родината си и независимостта си.
В двора на Военния музей в столицата Ханой днес се извисява метална грамада, съставена от останки на американски самолети, свалени през войната над града.
А на брега на ханойското езеро Чук Бач друг паметник припомня, че през 1967 г. тук пада с парашута си сваленият от виетнамската ПВО американски пилот Джон Маккейн, бомбардирал тогава ханойска ТЕЦ.
Има запазени кадри на кинохроники оттогава, които показват как виетнамци се хвърлят в езерото, за да извадят падналия там замаян американец. Той не знае какво става с него, а те не го мразят даже, те го вадят като трофей, те тържествуват, че врагът е разбрал – „непобедимите” бомбардировачи могат да бъдат и сваляни…
Маккейн изкарва 5 години във виетнамски плен и е освободен след Парижките споразумения от 1973 г. Години по-късно, вече като авторитетен републикански сенатор, Маккейн ще допринесе много за нормализирането на отношенията между САЩ и Виетнам. До 1994 г. те са спъвани от американско ембарго и от необосновани подозрения, че Виетнам още крие тайни американски пленници. Маккейн заедно с демократа Джон Кери, също ветеран от Виетнамската война и шеф на специална сенатска комисия, преравят тонове архиви и преброждат цял Виетнам, за да установят, че пленници няма.
В резултат ембаргото е вдигнато, отношенията между Вашингтон и Ханой се нормализират, разменят се визити на най-високо ниво, сключено е търговско споразумение. За Маккейн и Кери днес не само виетнамското държавно ръководство, но и всеки виетнамец ще ви каже, че са „големи приятели на Виетнам”. А САЩ са сред водещите чужди инвеститори.
Както самият Кери преди броени дни припомни, говорейки пред виетнамски студенти при посещението си в град Хо Ши Мин, двустранната търговия между САЩ и Виетнам е скочила от 451 милиона долара, колкото е била преди 20 години, на 45 милиарда долара, колкото е сега. Виетнамските студенти в американски висши учебни заведения са се увеличили от 800 до 21 000. А американските туристи, гостуващи по виетнамски дестинации, са нараснали от 60 000 до 500 000…
Впрочем, днешен Виетнам, който се слави с най-бързоразвиващата се икономика в Югоизточна Азия и е пуснал в нея доста пазарни елементи, е отворен към партньорства с всички страни в света. Той влезе не само в любимия на Обама TPP, но сключи договор и с лансирания от руския президент Владимир Путин Евразийски икономически съюз.
А най-голямата мечта на всеки виетнамец, както и официална линия на държавното ръководство, си остава борбата за мир. След толкова много воюване едва ли има друг народ в света, който така дълбоко да цени мира.
Мирът бе и основното послание на световната будистка среща в чест на свещения ден Весак, на която домакинства Виетнам през май 2014-та. Тя събра около 10 000 души от 95 страни в импозантния храмов комплекс Бай Дин, разположен сред красивите хълмове на провинция Нин Бин. И всичките тези 10 000 души участваха при пълнолуние в масова будистка молитва за мир…
Денят Весак, провъзгласен от ООН за международен ден на будизма, се празнува всяка година в различна будистка страна по време на пълнолуние в дните между 20 април и 20 май. Съчетава ведно деня на раждането, на просветлението и на смъртта на Буда. Виетнам вече е бил домакин на такива тържества през 2008 г. А през 2014-та повтори. И зашемети всички с отворилия врати през 2010 г. будистки храмов комплекс Бай Дин, най-големия в Югоизточна Азия.
Той е разположен стъпаловидно в планинската буферна зона до природния резерват Чанг Ан в провинция Нин Бин (на около 90 км южно от Ханой) и е прочут с 12 свои рекорда. Сред тях е 100-тонната бронзова и позлатена сатуя на Буда Шакямуни, другите три негови статуи – всяка по 50 тона, най-дългият в Азия коридор с 500 скулптури „архат“, най-голямата будистка конгресна зала и т.н. А най-голямата магия на Бай Дин е, че е в хармонично единство с прекрасната природа, сред която е потопен и в която е вписан с цялата си мащабност.
Пред статуята на Веселия Буда край най-големия от храмовете в Бай Дин разговарях с втория човек във виетнамската будистка йерархия – Тхик За Куанг, който ми каза: „Надяваме се всеки от гостите да разбере, че решението на ООН за втори път Весак да се отбележи във Виетнам е признание за успехите на нашата страна и за активното участие на виетнамските будисти в обществения живот. Бихме искали също сегашният празник да покаже лицето на щастливия Виетнам. Хората да добият представа не само за миналото ни с тежките войни, но и за бъдещето на страната и народа ни, за хубавите неща, които предстоят. Образът на Виетнам вече е по-светъл, по-оптимистичен. Всички религии си съжителстват у нас толерантно, в името на мира.”
Виетнамската религиозна толерантност лесно може да се онагледи в самата провинция Нин Бин. Наред с Бай Дин там е разположена и забележителната каменна католическа катедрала от ХІХ век в селото Фат Зием, на около 30 км от град Нин Бин, столицата на едноименната провинция.
Това е цял катедрален комплекс, но като силует човек никога не би казал, че е католически. Просто самоукият местен архитект и католически свещеник Чан Лък е придал на творението си типичните извивки и чупки, характерни за буидтски храм – явно това навремето е преобладавало като образец наоколо. Само дето на върховете на основния катедрален корпус, на камбанарията и на параклисите се извисяват кръстове.
Пред храма, пак по типична будистка традиция, се разстила обширно изкуствено езеро, а в средата му, на малък изкуствен остров се извисява статуя на Христос.
Натъртването върху думата „каменна” в определението за катедралата идва от факта, че в страната на бамбука и особено в онези колониални времена да направиш градеж от камък е било цял подвиг. Първо, камъкът е бил достъпен само за французите, освен това се е добивал трудно и е бил изключително скъп, да не говорим за мъката да се превози далеч от съответната каменоломня – а Фат Зием е далеч.
За ентусиаста Чан Лък, който по време на свое тежко боледуване се врекъл да вдигне католически храм, ако оздравее, изпълняването на обета се превръща в делото на живота му. Камъкът за строежа е докаран отдалеч с примитивни салове – първо по море, после по река. 10 години Чан Лък трупа материали, а гради катедралата 24 години – от 1875-а до смъртта си през 1899-а.
По време на войните през ХХ век храмът е бомбардиран два пъти – от французите през 1954 г. и от американците през 1972 г., когато един от параклисите е изравнен със земята, а 52 ог 56-те врати на основния корпус изхвърчат на покрива. Но жертви няма. Монахините, които живеят в манастира по съседство (там има над 300 сестри), са убедени, че божията закрила е опазила храма. Една от тях е доброволна екскурзоводка из него. Уверява, че религиозният туризъм във Виетнам върви много добре.
По начало цялата провинция Нин Бин е истинско попадение за туристи, жадуващи комбинация от исторически паметници, културни забележителности и природни красоти. Недалеч от споменатия вече храмов комплекс Бай Дин е разположена например старата столица на средновековен Виетнам Хоа Лъ. Това също е цял живописен музеен комплекс на открито. Тук е туптяло сърцето на първата виетнамска централизирана феодална държава, наречена Дай Ко Виет. Тя дълго устоява на нашественици – както от китайския Север, така и от южния Сиам.
Именно оттук император Ли Конг Уан през 1010 г. пренася столицата в друга крепост – Тханг Лонг, днешен Ханой. Но в Хоа Лъ сякаш още витаят сенките на старите владетели.
Виетнамците и до днес свято вярват, че никой от предците не умира истински – те само се пренасят в безплътния паралелен свят, но духовете им продължават да са край нас. Ако сторим нещо лошо, те страдат и от това нас също ни боли. Във всеки дом, във всяко улично ресторантче или магазичне винаги има олтар с дарове и свещи – почит към духовете на мъртвите, пазители на мястото. Това е част от будистките традиции, които тук се спазват от всички – и от вярващи, и от партийни членове…
За магическия настрой помага и самата природа из тези места. Съвсем наблизо е например резерватът Чан Ан – райска местност, осята с къдравите бабуни на древни карстови скали, разпилени в живописен безпорядък сред кротки реки. А под тях – пещери с причудливи сталактити, край които лавират лодките за туристически разходки, докато отново излязат на слънце от другата страна.
Тричасовият маршрут минава през десетина пещери от възможните 47. Който събере сили да изкатери 150 стръмни и нащърбени стъпъла, пълзящи нагоре по един от хълмовете, може да види и издялания в скалата през 960 г. старинен будистки храм Ной Лам с филигранно резбовани каменни колони с дракон, феникс, костенурка и т.н. Монахът ще разкаже и легенда за гъсто сплелата клони и корени гора наоколо, която тръгнала от 1000 фиданки, засадени в памет на 1000 геройски загинали войници и техния генерал, защитавали краля и кралицата от врагове. На всеки 7 януари тук се събират поклонници, за да почетат храма и да се помолят за мир – най-скъпоценното съкровище за цял Виетнам.
Наричат Чан Ан „Ха Лонг на сушата” – по аналогия с прочутия морски залив Ха Лонг, също омайващ с потопени сред водата хълмове и пещери, само там наоколо е море. Ха Лонг отдавна вече е в списъка на ЮНЕСКО с природни уникати, отскоро в него влезе и Чан Ан.
Всички лодки, разхождащи така умело, без никакво поклащане, туристите тук, се управляват от професионални лодкари. Изненадата е, че всички те са жени. Защо ли? Просто мъжете от околните села предпочитат да работят в града (Нин Бин), та затова лодкарстовото било поето от задържалите се тук техни жени и сестри.
А управлението на натоварените с по 5-6 души лодки не е никак лесна работа. Момичетата наблягат яко на веслата и винаги се усмихват – не забравят, че хората са дошли тук да си починат и разведрят, затова се стараят да поддържат доброто настроение. Понеже трябва да са и красиви по всички канони на виетнамската хубост, старателно се пазят от слънцето. Никоя виетнамка не иска да е със смугъл загар. Тук се цени алабастровата кожа. Затова лодкарките са скрити от яркото слънце под типичните островърхи шапки, но освен това и униформените им сини ризи са с дълги ръкави. Някои слагат отгоре дори и леки якета, закопчани до брадичката – да би все пак отнякъде да ги лизне някой слънчев лъч. Когато „нашите” момичета, които караха двете лодки на компанията ни и ни светеха с усмивките си, най-после свършиха обиколката, слязоха на брега и хвърлиха горните си дрехи, целите им сини ризи бяха напълно мокри…
Впрочем, по маршрута видяхме и тяхна посестрима, която не си даваше чак толкова зор. Беше се изхитрила да намери по-лек начин за гребане – полуизлегната в задната част на лодката, тя въртеше греблата с… крака!!! И също се усмихваше, разбира се…
About The Author
