Тодор Колев едно време питаше „Как ще ги стигнем американците?“ в кабаретната песничка, в която сблъска популярните инфантилни възхищения от Запада с факта, че на разказвача са му отнесли чистачките и е принуден да кара без тях в гъста мъгла. В политическото измерение на същата тази мъгла продължават всичките народи на бившия т. нар. Източен блок. Евтината приказка за още по-евтините ни амбиции, базиращи се на безкритично американофилство, приключват с жестоки сцени които доказват, че не ние трябва да стигнем американците, а те нас. Ето как става.
Да се пише че в Полша историята се повтаря като фарс, вече няма смисъл. Толкова е изтъркано това клише. Да се чеше човек по главата и да потръква очи, недоумявайки случващото се… Да не би от вчера човек да изпада в захлас покрай повечето политически събития в тази страна? Когато обаче в един момент съчетанието на инфантилност, безотговорност и въобще всякаква антиполитикa започва да ври и кипи, от блатото започват да излизат не само миризливи газове, но и мехури, изпълнени с комично съдържание.
Този път спиритус мовенс на новата вълна от масови жизнерадост и дръзновение сред народа и неговите вождове са 4000 американски войника и над 1000 танка, които наскоро започнаха да пристигат на полска земя в рамките на натовската оперативна програма „Засилено фронтово присъствие“ (Enhanced Forward Presence), както и на автономно американската „Европейска инициатива за преосигуряване“ (European Reassurance Initiative). Да оставим настрани своеобразния антонимен комизъм, вграден дори в самите имена, и да погледнем за малко към официалната версия. Тя не е особено сложна.
Светът е застрашен от Русия и по-точно – от кремълския чекист за когото се разбра преди две-три години, че е жаден за кръв имперски диктатор. След като подпали Украйна, където изтреби половината население, само и само за да смачка натуралните демократични и европейски ориентири на тамошното общество, и след като бомбардира всичките болници в Сирия и заедно с Асад разстреля оцелелите деца, дойде време да се заеме с един от най-опасните му врагове – а именно Полша.
В лоното на варшавската власт в момента тече един много брутален сблъсък за управление, в който са въвлечени и международни фактори. Но по отношение на гореописаното съгласието е пълно. Затова пристигането на американската армия е вид потвърждение, че все пак толкова интензивно желаното от десница „национално обединение“ е възможно дори при сериозни вътрешнополитически напрежения.
По отношение на Русия барикадите падат и народният фронт на омразата и на истеричния страх бързо се превръща в порнографски по качество и смисъл спектакъл за подклаждане на страх. Както новият полски „съюз на демократичните сили“, организиран набързо (и не много умело) под знамето на т. нар. „Комитет за защита на демокрацията“, така и лагерът на „Добрата промяна“, демек тамошното ново управление на Качински и неговите послушници, нито за момент не се поколебаха в своите твърди антируски позиции. И съгласно висящия в публичното пространство като брадва консенсус – ритат се и се хапят по всяка друга тема, но не закачат външнополитческите въпроси.
Картинката става още по-жалка, ако си позволим да погледнем и реакциите на центровете, които в Полша минават за леви. Единият такъв е средата около прочулия се вече в Европа и по света Славомир Шераковски (Sławomir Sierakowski), един от интелектуалните гурута на полските „умни и красиви“, видимо готвен за наследник на изтъркания Иван Кръстев, основал преди години сдружение „Политическа критика“ (Krytyka Polityczna). Нейните привърженици и симпатизанти доскоро се занимаваха основно с четене на Лакан и Жижек по време на консумация на кафе-лате със соево мляко и сироп от къпини.
Преди известно време обаче бяха поканени да участват по-усилено в медийното пространство и тогава с благословията на Адам Михник тръгнаха и те да плачат за свобода и демокрация – първо в Украйна (и то не само по техните сайтове, а и в „Ню Йорк Таймс“; работата е сериозна!), а сега и в Полша. Имат даже свой лозунг – „Левице, сдобри се с НАТО!“. Положението е доста зле и в новообразуваната социалдемократическа партия „Заедно“ (Razem), която без да бъде принудена, съвсем самостоятелно реши еднозначно да се включи в споменатия русофобски народен фронт. Първите – по инерция. А другите – най-вероятно от страх ласката на „Газета виборча“ (полският еквивалент на „Дневник“/“Капитал“) да не приключи внезапно . Друга левица в тази държава няма.
Точно заради това нямаше и никакви протести освен микроскопични по обем и незабележими за медиите и обществото демонстрации на едно перверзно формирование, наречено „Промяна“ (Zmiana). Тази маргинална групичка, съставена от отчаяни бивши леви и десни активисти, се занимава само с показна, безапелационна подкрепа за Русия. Това е нейното единствено свойство, определящо профила ѝ. В зависимост от събитието, което организира или на което присъства, представя се като лява или дясна, или „извън клишето леви-десни“.
Миналата година лидерът на тази групировка, която така и не успя да се регистрира като партия въпреки многократните си закани – Матеуш Пискорски, бе арестуван и съден за шпионаж. Повече от сигурно е, че го чакат поне няколко години затвор. Антируската истерия му послужи да затвори в една организационна рамка както неомаоисти, така и неонацисти, които облъчваше с достойнство, появявайки се като единствен коментатор от Полша по международната руската новинарска телевизия RТ (Russia Today). Маргиналното му дело на откровено и безсмислено проруско лакейство продължава. За съжаление, както „Право и справедливост“ открадна (или по-скоро си я взе с уокоувър) критиката на прехода, обличайки я във фалшивите дрехи на посткомунистическия режим, така и при недоразумението „Промяна“ десните екстремистки секти завзеха изоставените от левицата улици и площади.
Точно това абсолютно отсъствие на каквато и да било критика на еднозначно проамериканската външна политика позволява на нещата да придобиват комичен или трагикомичен облик. И всичко това при условие, че всеки човек с минимум политическа интуиция би могъл да обори тази догматика с елементарен въпрос за интереса на Полша и обществото, който, да, познахте, никой не задава.
Затова дори голямата част от обществото, на която просто не ѝ харесва да живее в полуокупирана страна, се подчинява на общата култура на възхищение и възбуда. Бидейки обкръжена само от нея, в един момент ѝ се предава. Но това важи само за някои. Не е сигурно колко са те, никой не е привил проучвания.
US troops welcomed in Poland – in pictures https://t.co/XOXRBuDuL6
— The Guardian (@guardian) January 14, 2017
Други демонстрираха масово и спонтанно удовлетворение, както по форма така и по качество наподобяващо посрещането на Червената армия преди 70 години. Балончета, цветя, значки, усмивки и общо чалгокомпрадорство. Само че едно време хората са имали един автентичен повод за радост – приключилата тогава жестока война. Сега чуждият контингент не само по-скоро вещае такава, а и демонстрира желанието на Полша да влезе в нея и да предложи цялата си територия за повторно унищожаване. А после да пее във възторг за падналите герои. Защото никой, дори без да разбира от бойна техника и стратегия, но с елементарно усещане за мярка, не би могъл да помисли, че при евентуален военен сблъсък между руската и полската армия 4000 американци имат каквото и да е значение. Това е празен жест, с който Вашингтон демонстрира, че намерението му да скърца на Москва със зъби продължава. Това е просто американското потупване по рамото за полските политици, от което те винаги получават оргазъм и изпадат в дълготрайна нирвана.
За това чувство отказалият се от всякаква самостоятелност полски елит винаги е готов да си пусне Си-Ви-то и едно мотивационно писмо, когато американците обявят търсене на диверсанти срещу Русия в постсъветския лагер. В светата троица с татуираното на челата „Всегда готов!“, ентусиазирано и безусловно включваща се във всички американски операции срещу Русия, винаги влизаха освен Полша, още Грузия и Украйна. Където се намират в момента и двете последни държави, там ще се срути и изтърколи и първата, дайте ѝ време. Ето така ще ги стигнем американците…
Ще ги стигнем с непрестанно обожание, като достатъчно показно и без капка срам демонстрираме пълното си подчинение, и когато всички наши политически стремежи се фокусират изключително около действия, способни да гарантират господарската ласка, тоест споменатото вече потупване по рамото…
Всъщност, самото то отключва активните метафизични съставки на сантименталния гностицизъм, който така си и остава единственото ръководство за полската външна политика.
И не си мислете, че това е демагогия или целенасочена хиперболизация. Ако не беше този умопомрачаващ екстаз, Беата Шидло, шефката на полския министерски съвет, нямаше да може да посрещне американските войници със следната куриозна реч:
Дами и господа офицери, дами и господа министри, парламентарни представители, магистрати, ваши превъзходителства дами и господа посланици, ваше превъзходителство господин посланик (на САЩ – доп. ред.), войници, уважаеми жители на Жаган (град, в който се намира едно от поделенията, където се установяват военните от САЩ – доп. ред.)! Всички вие, които в този изключително важен ден за Полша, за Европа, за нашета обща безопасност се събрахте тук, за да преживеем заедно този велик празник! Велик празник, в който от името на министерския съвет, който имам честта да ръководя, изпълнявам своето задължение към народа, за безопасност на нашите сънародници и на нашата родина.
Днешният ден е велик! Ден, в който тук, на полска земя, в Жаган, можем да приветстваме американски войници, представители на американската армия. Те са представители на най-добрата, най-силната и най-хубавата армия на света! Днес мога отговорно да заявя, че присъствието на американските военнослужещи тук, в Полша, е поредната крачка в осъществяването на стратегията на „Право и справедливост“ и нейното правителство за засилване на безопасността на Полша и на целия наш регион. Защото точно безопасността е това най-важното желание, най-важната страст, която носим в сърцата си. И всяко едно полско семейство трябва да се чувства безопасно в родината си. А нашета грижа, нашето задължение е да гарантираме това. И днес направихме една огромна крачка напред в това отношение. И тази стратегия – на засилване на безопасността в Полша, ще продължим да прилагаме последователно.
Днес приветстваме, тук в Жаган, американски военнослужещи. Позволете ми да се обърна към вас. Благодаря ви! Благодаря, че сте с нас. Искам също да ви пожелая вашия престой тук, в Полша, да остане за дълго във вашата памет. Искам да се чувствате тук като у дома. Поляците са една изключително гостоприемна нация, с големи сърца. Полша е стабилна и добре развиваща се държава. Радваме се, че сте с нас. Заедно. Welcome in Poland! *
Накрая, след като Шидло повтори още двадесетина пъти думичката „безопасност“, тя подчерта, че присъствието на военния контингент от САЩ е преди всичко виден знак, че „полското правителство е заложило на стратегията за изграждане на мир“.
Това може и да е най-искрената лъжа в целия този гулаш от евтина пропаганда, но пък за сметка на това показва, че ние, поляците, сме ги стигнали американците поне философски. Интерпретацията на понятието „мир“, както и разбирането за практическото му приложение, са вече идентични във Вашингтон и във Варшава.
Ураааа!
…………………………………………………………………………………………………………………
*Запазен е оригиналният английски изказ на полската премиерка Беата Шидло.
