България би могла да бъде обявена за резерват на десните партии – едва ли са много страните по света, където се среща подобно политико-биологично разнообразие. Имаме “популярна”, “народна” десница, чиито електорални, административни, пък и буквални мускули доминират парламента и местните власти. Имаме елитарна градска десница и производната ѝ гражданско-активистка десница, които са в самоунищожителна, но стабилна връзка с първия вид десница, и винаги са готови да ѝ осигурят лустросано евроатлантическо прикритие – в замяна на място на софрата на властта. Имаме експертна НПО десница, която обикаля неуморно медиите и подковава идейно публиката в полза на първите две десници.
Също така имаме вече няколко етно-малцинствени либерални десници, а известно време имахме и монархо-либерална десница. Имаме цели тумби национал-популистки десници, земеделски десници и консервативни десници. Имаме частни десни партии на олигарси от типа на “Лидер”, търсещи начин да припечелят от присъствието си в политическата периферия. По едно време имаше опити да се прави десница на „отчаяните съпруги” – Илиана Раева, Евгения Банева и т.н. Имаме даже “зелена” десница с предприемачески уклон, която все чака да удари нейния час. Преди време изборът на пазара на десници се разшири и с такава, брандирана в розово – за да има предлагане за всеки вкус. Да не забравяме представителите на квантовата десница като Яне Янев и Бареков – появяват се от нищото, щурат се в непредвидими посоки и изчезват – само за да се появят пак, когато всички вече са ги забравили. В никакъв случай не трябва да се пропуска и “червената” (анти)социална десница, която служи за оправдание за съществуването на всички останали.
На фона на агонията на второто правителство на Бойко Борисов наблюдаваме един интересен феномен – опит да се рециклира част от елитно-градската десница, само че в нова опаковка. За лице и талисман на този широкорекламиран нов проект на политическия инженеринг служи бившият министър на правосъдието Христо Иванов.
Този филм сме го гледали
Усещането за дежавю лъха от всяко изказване и репортаж относно проекта, озаглавен “ДА, България” – особено като се видят имената на замесените в начинанието. Статията на “Капитал” по повод представянето на проекта в началото на декември започва с показателно описание: “Общото впечатление е, че всички се познават. Част от тях – покрай протеста срещу назначението на депутата от ДПС Делян Пеевски за председател на ДАНС в средата на 2013 г., който впоследствие прерасна и в протест срещу правителството на Пламен Орешарски”. И наистина – както хората на сцената, така и тези в публиката – вариращи от членове на “Протестна мрежа”, минаващи през бивши министри на Бойко Борисов и стигащи до “просветени” олигарси – сякаш бяха пренесени директно от площада отпреди три и половина години.
Впечатлението се затвърди от публикувания списък на хората от инициативния комитет, който в последствие се разрасна до Национален съвет. Имената са също толкова показателни, колкото професиите и заниманията, с които са представени – като се почне с любопитната формулировка “тенисист и филантроп”, мине се през редица PR специалисти и рекламисти, софтуерни архитекти и простосмъртни програмисти, няколко IT предприемачи композитори, един икономист (ама не какъв да е, а от Харвард), че и една поп-певица за разкош. Разбира се, не липсват блогъри-активисти, но изглежда популярността на това призвание е почнала за позалязва – един от изявените представители на тази порода например се е прикрил като докторант по социология.
Голяма част от учредителите на новата формация изглеждат здраво стъпили във виртуалната реалност – вероятно поради това клетвите за вярност на втората вълна присламчващи се са изпълнени със закани за “ъпдейтване” или пък “хакване” на системата. Тежката артилерия на формацията обаче са цяла сюрия юристи от Софийския университет начело с доц. Кристиян Таков, който по всичко изглежда ще е сред основните ѝ говорители.
Предвид така наличния мат’рял последвалата вълна от изблици на виртуален екстаз бе напълно очаквана. Правоверните десни медии се изпълниха с хвалебствени статии в стил “Априлски пленум”, а сред блогъри и фейсбук активисти започна надпревара кой ще напише най-прочувствено есе “Защо това е моята партия” (идентични на комсомолските съревнования по теми ”Защо това е моят протест” от лятото на 2013 г. и “Защо ще гласувам за Трайчо Трайков” от края ноември миналата година). Отново се заредиха помпозни клишета, които вече би трябвало да имат вкус на дъвка, залепена под ученически чин. Включително мантрите за противопоставянето между качество и количество и ударението върху българите в чужбина – и най вече успелите в чужбина, които показват саможертвена готовност да облагородят аборигенното население на родината.
Десните гурута не закъсняха с аргументацията защо принадлежността към “ДА, България” е признак на елитност, на морално и качествено превъзходство над затъналите във варварство маси. Участниците в ребрандираната за пореден път “автенична” десница отново са представяни като месии, призвани да поведат клетите си сънародници по пътя извън пустинята на корупцията. Как да не се изпълниш с благодарност, като слушаш как Таков призовава умните си и красиви съмишленици да проявят солидарност с “твърде многото наши братя, които са извадили по-лош късмет от нас”?
Всичко ново е добре забравено старо
Всичко това е гарнирано с претенции, че участниците чак сега се “политизират” и навлизат чисти като сълза в общественото пространство – нищо, че много от тях от години активно се занимават с политически акции. Всичко почва от днес и никой не може да ги съди за казаното и направеното вчера, защото… ами защото така. Дори избраното име на формацията създава усещане за втора употреба, защото напомня на “Платформа ДА” – параполитическата организация на интелигентните и привлекателни евроатлантици в Молдова. При толкова хора с креативни професии човек би трябвало да очаква поне малко оригиналност, но не би.
Най-точната диагноза случайно бе дадена от самия Христо Иванов, който в програмната си реч при учредяването на партията миналата събота заяви, че “всъщност 2013 година не е свършвала и няма да свърши”. Продължението “докато не наложим законност и отговорност на недосегаемите и техните покровители” е ненужен пълнеж – простата истина е, че голяма част от ентусиазмът около този проект се дължи на неистовото желание на едни хора да останат вечно в претенцията на лято-2013 г. Онова вълшебно време, в което дори трите национални телевизии се надпреварваха да четкат самочувствието на новоосъзналата се висша площадна каста.
Ако сред тях имаше откровен стремеж за борба за законност и справедливост, щяхме да сме го видели през последните няколко години, когато идейният предшественик на “ДА, България” – “Реформаторският блок”, държеше седем министерства в правителството Борисов-2. Никой не би могъл да спре “победилия протест” да покаже достойнствата си, стига да бе пожелал да го направи. Вместо това видяхме как точно някои от “реформаторските” министри не само се вписаха идеално в създаваната от Борисов политико-управленска атмосфера, но дори надминаха по далавераджийство, скандали и цинизъм герберските си колеги. Синекурните службици и щедрото проектно финансиране, с които се уредиха редица изявени лица на протестите срещу Орешарски, също не създават усещане за морална чистота и принципност.
Тук идва и практическият проблем, чието решение се търси чрез създаването на “ДА, България”. Предстоят избори, а “Реформаторският блок” е напълно неспасяем. Трябва да се признае, че РБ бе успешен проект – няколко пропадащи (ДСБ) или неуспешни (ДГБ) политически формации, които дори не успяха да влязат в парламента през 2013 г., се сдобиха с непропорционално силно представителство във властта, благодарение на ролята си на патерица на Бойко Борисов. При това без да спират да се мразят помежду си от самото начало. РБ обаче се оказа инструмент за еднократна употреба – най-вече благодарение на това, че представителите му във властта действаха все едно им е за последно. Резултатът е, че според последните социологически проучвания РБ би получил гласове колкото хипотетична партия на Слави Трифонов.
Това създава вероятност не само членовете на реформаторската дружина да изпаднат от политическия влак, но и интересите, стоящи зад тях, да останат без преки представители в парламента. Поради това има спешна нужда от нов РБ, съставен от тези сили, които по някаква странна логика се водят некомпрометирани. Едната такава сила е ДСБ, чийто лидер Радан Кънев прекара последната година в обяснения по медиите как е непримирим опозиционер, нищо, че партията му си оставаше дълбоко във властта. Пак според социолозите обаче самостоятелното явяване на ДСБ в най-добрия случай ще ѝ позволи да получава партийна субсидия, но не и да достигне 4% бариера за влизане в Парламента.
Нужен е друг компонент, който да влее свежи сили за новия сезон на сериала. Единствената налична възможност са кадри и симпатизанти на “Протестна мрежа” и свързаните приятелски групи, които останаха на по-задни линии при раздаването на постове след връщането на власт на Борисов. Донякъде това прилича на официално превръщане на “Протестна мрежа” в партия, макар че някои висши кадри като Ивет Добромирова явно остават на пост, за да покриват “гражданският” фронт (за сметка на това пък нейни роднини и служители са сред учредителите на партията).
Веднага след обявяването на “ДА, България” се появиха план-програми как тя да бъде използвана за преразпределение и “спасяване” на дясното, най-откровената от които бе на десния гуру Даниел Смилов. Статията му дори беше озаглавена като вече одобрена инструкция за действие: “Реформаторите връщат мандата и се разпускат”. В следващите седмици начертанията наистина започнаха да се реализират, като ДСБ и други нарочени формации декларираха готовността си за съвместна работа и коалиране с новосформираната “ДА, България”. Формацията на Христо Иванов явно няма нужда да доказва капацитета си като естествен гравитационен център за автентичната десница.
Една предизборна коалиция между политическото ДСБ и активисткото ДСБ обаче вероятно пак няма да е достатъчна за влизане в Парламента. Дори да успят да съберат всякакви други отломъци и метастази на някогашното СДС, лутащи се из политическото пространство, а “компрометираната” част от РБ да се слее официално и окончателно с ГЕРБ, за да не разделя вота, изборният успех остава крайно съмнителен.
Тук идва и интересното – очевидно десният проект начело с Христо Иванов полага сериозни усилия да твърди, че не е десен. Това разбира се не е идеен катарзис, продиктуван от осъзнаване на провала на проповядваното десетилетия наред върховенство на десните идеи в политиката и икономиката – както у нас, така и по света. Това е отчаяна мимикрия, продиктувана от нуждите на реалността – бутиковата десница просто вече не може да мобилизира достатъчно електорат, за да гарантира политическото си бъдеще.
Няма ляво, няма дясно, всички в… движението прясно
Активно започна да се повтаря мантрата, че деленето на “леви” и “десни” вече е безпредметно, а новата формация представлява универсални ценности за борба с корупцията, които могат да обединят всички. Забулването на десните активисти и мозъчни тръстове зад заклинанието “няма ляво, няма дясно” имаше пробна версия през март миналата година, когато бе организирано патетично представяне на проекта Манифест „За републиката“. Негови лица бяха двама представители на тежката “анализаторска” артилерия на десницата – Огнян Минчев и Евгений Дайнов, в съчетание с Александър Кьосев и Антоний Тодоров. Последният вероятно трябваше да представлява лявото, което го няма. “Манифестът” от своя страна повтаряше мантрите на „Харта 2013”, с тази разлика, че тогава идеята за отричането от дясното още би била анатема. Тези вече изпаднали в забвение проекти предлагаха едни и същи добре познати лица на журналисти, активисти, академици и “общественици”, едни и същи ключови думи и заклинания за възраждане на гражданското общество и за библейска битка с мистифицираната мафия, едни и същи претенции за морално превъзходство, чистота и непогрешимост.
В крайна сметка практиката показа, че тези пози бяха просто част от канските усилия да бъде върнат на власт Борисов, който е най-удобното свързващо звено между всички действащи в държавата мафии. На фона на видимите резултати от този успех, едни от активните участници в политическото фиаско се опитват да се отрекат от себе си и да рестартират собствената си митология на чисти като сълза борци срещу мафията и корупцията. След като ни предлагат тази за пореден път претоплена манджа, защо трябва да им се доверяваме?
Смокиново листо
Спин докторите и политическите инженери явно също са се досетили, че посланието “ние сме десни, красиви и ша ви оправим” вече не е само недостатъчно, но е и откровено отблъскващо за голяма част от публиката. Авторитетът на лансирания като напълно неопетнен и несъменно принципен Христо Иванов също едва ли е достатъчен. На това се дължат усилията “ДА, България” да бъде превърната в основа за някаква “широка коалиция”. По всичко изглежда, че една особено важна роля – на смокиново листо, прикриващо тъмно сините срамотии – е отредена на партия “Зелените”.
Тази партия започна съществуването си със завиден, предимно младежки ентусиазъм, но така и не успя да се реализира политически. Десният уклон на формацията винаги е бил явен, но все пак съществуващите идейни разделения доведоха до отпадане на партията от формирането на “Реформаторския блок” и съответно от достъпа до властта – и то за сметка на далеч по-ялови формации като партията на Касим Дал. Вътрешните неразбории доведоха и до фиаското около съвместното явяване на президентските избори с формацията на хиподилеца Светльо Витков.
За “Зелените” успешното включване в новата дясна коалиция е последен шанс да се покажат като полезни – както във вътрешнополитически аспект, така и пред международни партньори като “Европейската зелена партия”. Скорошната смяна на ръководството на “Зелените” без съмнение е част от подготовката за това, не на последно място защото окончателно бетонира партията в дясното пространство. “Зелените” хем трябва да осигуряват параван на идеологическо разнообразие за новата коалиция, хем са допуснати да го правят само след като са изчистили всякакви отклонения в посоки, различи от дясното.
Пак не е случайно, че менторът и член на “Зелените” Евгений Дайнов използва разкриването на проекта “ДА, България”, за да посочи сътрудничеството между тях като безалтернативно. Той също така се зае да доразвие тезите си за възвисяване отвъд разделението между ляво и дясно, прокарани покрай “манифеста”. Дайнов обаче не успява да се възвиси отвъд претенциите за елитарност, изключителност и говорене от позицията на последна инстанция, поради което резултатът е трагикомичен. “Проблемът на левицата в България е следният. Там има изключително малко прогресивни и отговорни хора. В това отношение контрастът с десницата е фрапиращ. Ако съберем всички прогресивни и отговорни хора с леви убеждения – те ще се окажат 6-7 души. А вдясно броят им е сигурно 300”, заявява убедено той. В съзнанието на човек веднага изплува романтичен образ на 300 истински прогресивни десни хора, начело с Христо Иванов, които като спартанците на Леонид удържат хибридните орди на корупцията. В обоза 6-7 леви, преминали тежък кастинг за нормалност и прогресивност, с благодарност приготвят кафе и перат наметалата на героите. (Дайнов все пак още не може да стигне метафизичното ниво на есето за орките и елфите на Калин Янакиев).
Изгубени в дефинициите
Тук трябва да отворим една скоба относно идейната бъркотия, която цари по тукашните ширини. По целия бял свят “прогресивен” е синоним на “ляв”. В Източна Европа и България в частност наследството на държавния социализъм и политическата незрялост водят до изкривяване, при което дясното минава за изразител на прогресивните и модерни ценности, свързани с човешките права и свободи, а лявото – за представител на консервативните патриархални разбирания и носталгията по тоталитарното минало.
Тъй като пълно преобръщане на понятията е невъзможно, се получава един идеен мишмаш, при който хора с принципно различни виждания се оказват от една и съща страна на политическите фронтове. Разпределението често не е въз основа на принципни разбирания за икономическите и социални политики, разпределението на благата, ролята на държавата и т.н., а обикновено се свежда до отношението към разпадналия се преди три десетилетия режим, до симпатиите към външнополитическите “големи братя” или просто до това какви пози заема партията, към чиято клиентела се числите ти и роднините ти. Объркването става пълно, когато някой се опита да прави преки връзки между тукашните объркани разбирания и специфичните политическите компаси в Западна Европа и САЩ.
Доста ясен пример за тази идеологическа неориентираност даде Кристиян Таков, който в желанието си да обясни как лявото и дясното вече нямат значение, сподели, че макар в миналото да е бил “пазарен фундаменталист”, е открил три сфери в човешкия живот – културата, съпружеската вярност и правораздаването, в които “пазарът никак не сработва”. Като пример за личната си идейна разчупеност юристът отбелязва, че по отношение на семейните ценности е “консерва”. Очевидно не е наясно, че пазарният фундаментализъм се съчетава идеално със социалния консерватизъм – най-явният пример за което са републиканците в САЩ. Няма да се опитвам да дешифрирам какво стои зад заявленията на Таков, че по отношение на културата е левичар, а по отношение на морала – екстремист, тъй като вероятно самият той не знае.
За добро или за лошо, позициите около бежанската криза доведоха до известно изкристализиране на по-ясни идеологически позиции както в ляво, така и в дясно. Съвсем очаквано се оказва, че мнозинството хора у нас споделят някакъв първосигнален консерватизъм. Пак за добро или лошо, консервативното мнозинство е разделено по линията на датиращият от 19 век кръчмарски сблъсък между русофоби и русофили – погрешно представян като сблъсък между леви и десни.
Част от самопровъзгласилите се говорители на “десния” консерватизъм – например Огнян Минчев и Тома Биков, припознаха “ДА, България” като начало на оформянето на “либерална левица”. На пръв поглед така правят услуга на новата партия – тъй като досега не са се намерили каквито и да било леви, които да се включат в партията и да легитимират претенциите ѝ за идейна разчупеност, вероятно трябва част от основателите ѝ да се преквалифицират.
Тази услуга обаче е мечешка, дори може да се каже, че е удар под кръста. У нас наистина има много хора с либерални възгледи, които ако бяха израснали и възпитани някъде на Запад, биха се определяли като леви или ляво-либерали. Партията на Иванов донякъде прилича на сборен пункт за този тип хора. Те обаче са израснали и възпитани в гореописаната изкривена идеологическа среда, поради което в съзнанието им са дълбоко вкоренени анти-социалните рефлекси, елитаристките комплекси, истеричната анти-комунистическата догматика, а често и инфантилното преклонение пред егоистичните делюзии и псевдоикономически теории на Айн Ранд. Огромната част от тях биха се погнусили и отдръпнали, ако някой почне твърде често да ги нарича “леви”.
Още по-негативен ефект би имало, ако към “ДА, България” се присламчи някой от свободните псевдо-леви агенти от типа на Татяна Дончева, Ивайло Калфин или Георги Кадиев. Балансът с идейната разчупеност е много труден, когато основата на партията е от хора, които считат за недостойни дори формациите в Реформаторския блок, различни от ДСБ.
Опитите за вкарване на социални теми в говоренето на лидерите на новата партия звучат неискрено и пресилено, като нещо, което и те, и публиката са наясно, че е само за протокола. Едва ли ще имат успех и по другата популистка плоскост, по която се опитват да покриват терен – национализма. Иванов призовава за “нов вид патриотизъм” и отвоюване на тематиката от хора като Каракачанов. Споменатият “Манифест за републиката”, който изглежда е бил пробна версия за тези концепции, пък бе представен на националния празник 3 март и включваше значително количество възрожденски патос.
Митове и легенди
Христо Иванов все пак се фокусира основно върху стимулирането на специфичните ерогенни зони на публиката си, като подхвърля реплики като “искаме лустрация от второ поколение”. Тези послания са колкото неясни, толкова и иронични, като се има предвид, че самият Иванов и повечето видни лица на партията са второ, че и трето поколение наследници на номенклатурчици или убедени комунисти. Разбира се, както знаем, децата на комунисти отговарят за родителите си само когато е удобно, например ако са Ирина Бокова.
Интересно е и да си представим алтернативната реалност, в която преходът бе започнал с лустрация на сътрудниците на Държавна сигурност. Тогава например агент “Ивайло” не би могъл да бъде директор на БТА и главен редактор на “Демокрация”, а пък агент “Камен” не би могъл да бъде съветник на икономическия министър и да бъде назначаван в борда на държавни компании. Затова пък Делян Пеевски пак би могъл да бъде инсталиран за шеф на ДАНС. Явно в преходната митология има някои сериозни логически дупки, но в крайна сметка тя затова е митология. Пък и не можем да очакваме повече от общество, където идейните стожери, върховни оценители на либералната и консервативната десница, са гореспоменатите Дайнов и Минчев – единият бивш преподавател по история на БКП, а другият – по научен комунизъм.
Съдебна панацея
Основният коз в рекламата на “ДА, България” е заявлението, че тя ще представлява гръбнакът на широк фронт “антимафия”, който ще изкорени корупцията, бедността и всички други злини чрез панацеята съдебна реформа. В крайна сметка кой би могъл да каже, че е против борбата с корупцията и мафията – това е все едно да кажеш, че си против световния мир. Концепцията явно е замисляна отдавна, тъй като още в началото на миналата година любимата социологическа агенция на десницата “Алфа Рисърч” е излязла с проучване, според което “хипотетична нова партия с антикорупционен профил би тръгнала с 6% обществена подкрепа” (ако приемем сериозно логиката на това изследване, вероятно трябва да се притесним, че 94% от запитаните са заявили подкрепа за партии с про-корупционен профил).
Корупцията и нефункциониращата съдебна система разбира се безспорно са сред големите проблеми на държавата. Главният прокурор също така наистина се е превърнал в синоним на цинизма на безкотролната власт. В това отношение обаче Цацаров е само достоен наследник на Филчев и Татарчев. Проблемът е в институциите, които са се оформили в този си вид след поредица чистки и реформи – включително и такива, проведени от двете тъмно-сини правителства на Димитров и Костов. Предлаганите от Иванов реформи могат и да имат чудотворен ефект, но за средностатистическия гражданин те са непонятни. Инициираният от Иванов експертен европейски доклад само доказа, че всеки може да чете техническите подробности както му е удобно – публиката трябва да приема твърденията на доверие.
Трябва да се отбележи, че за легитимацията на Иванов и компания като истински враг на корумпираната прокуратура солидно рамо дава не друг, а Цацаров. Отскорошната политическата активност на ръководената от него прокуратура и повдигнатите обвинения срещу Трайков, Дянков и Прокопиев, вероятно няма да доведат до присъди, но иронично играят в полза на претенциите на фронта “Антимафия”. И пак иронично, Кристиян Таков хвърля сянка върху тях с теориите си как прокуратурата трябва да бъде спасена от частни интереси… като бъде приватизирана.
Но нека гледаме на положителното, както призоваваше един предишен продукт на политическия инженеринг. Нека приемем, че мотивите и намеренията на Христо Иванов са напълно искрени. Нека приемем, че оставката му като министър е индулгенция за това, че на първо място се е съгласил да участва в мутро-олигархична власт. Нека повярваме, че той наивно е вярвал в “историческия компромис” за съдебната реформа през 2015 г, макар че наивността не е плюс в политиката. Нека приемем като достоверно отричането му от връзките с олигарси. Нека се трогнем от отчетите за даренията за партията, без да мислим колко приличат на отчетите на “Ранобудните студенти” за това колко сиренца “Президент” са получили от феновете. И най-вече нека приемем, че предлаганите от него реформи ще изчистят от корупция съдилищата и прокуратурата.
При такава чистота на съвестта и намеренията обаче няма как да не си зададем няколко въпроса – на първо място защо предоставя авторитета си на тези хора и групи? Наистина ли Христо Иванов вярва, че може да постигне желаните цели, като участва в нещо, което очевидно е опит за “Реформаторски блок” 2? Подобно на РБ-1, програмата максимум е да се управлява съвместно с ГЕРБ. В най-добрия случай Иванов ще се окаже в същото положение като преди две години – съдебен министър в герберо-реформаторска коалиция. Както гласи една мисъл, приписвана на Айнщайн – Дефиниция за лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново, и да очакваш различни резултати. Най-малкото – не се ли притеснява, че ще бъде употребен и захвърлен, подобно на други, вече забравени герои в пентеона на елитната десница? (Някои като например Георги Близнашки минаха по пътя от “осанна” до „разпни го”, а пък за други като Лозан Панов еволюцията беше в обратна посока, преди да бъдат забравени).
Да не говорим, че дясно и ляво има, и не може да няма. Подхвърлянията, че конкретните политики и разбирания нямат значение, могат да идват само от професионални обръщачи на палачинки, които разчитат на чуждото невежество, за да оправдават собствената си безпринципност. Колкото и да е важна борбата с корупцията и действащото правораздаване, не е без значение с какви икономически, социални, образователни, културни и прочее мерки ще са съчетани. А дружината, формирала се около “ДА, България”, може да предложи само още от провалилите се десни рецепти.
В най-добрия случай Христо Иванов представлява капка мед в каца с катран. Той ще е поредният параван за хора, които всъщност много си харесват Бойко, но ги е срам да гласуват директно за него. Подбутващите “Да, България” кръгове и други геометрични форми впрочем са отломка от една доста по-широка група по интереси – “Глобална България”, която преди 15-на години даде първоначалния тласък в политическата кариера на “генерала”. На теория не е трудно да изглеждаш като полъх на нормалност и приемлива алтернатива на фона на тази грозна и безспорно мафиотско-олигархична реалност, в която живеем. Не върви обаче да имаш такива претенции, ако дълги години си бил явен съучастник на “лошите”. Думи като “протест” и “гражданско общество” вече бяха употребени и похабени в тази игра. Ако същото бъде направено и със “съдебна реформа”, това едва ли ще е от полза за когото и да било.
Поредното превъплъщение на автентичната десница обаче показва нещо много важно – а именно, че идеите, които тя проповядваше десетилетия, са компрометирани. Както и в предишни случаи в историята, провалилата се десница слага маската на социалното и патриотичното, за да се спаси. В политически и идеен план има вакуум, който в идеалният случай би трябвало да се запълни от една “нормална” левица. Левица, която ще си върне от десните откраднатите теми за човешките права и свободи, а от феновете на Сталин и Тръмп – борбата за социална справедливост. Левица, която ще се откъсне от капаните на филията и фобията, ще гледа спокойно, но критично към миналото, ще дава конкретни алтернативи за настоящето и ще има реалистична, но безкомпромисна визия за бъдещето. Ако не се намери енергия за това, вакуумът вляво ще бъде запълнен от поредното менте.
About The Author
