Фактът, че България няма национална дипломация, лъсна още с гротеската около провалената от София българска кандидатура за генерален секретар на ООН. А сега, с дългото мълчание на всички официални държавни институции у нас по повод кончината на легендарния водач на Кубинската революция Фидел Кастро – събитие, признато от цял свят за историческо, бяхме на път да открием, че нямаме ни президент, ни премиер, ни парламентарен председател. Защото просто никой от тях не дава признаци за разумен живот в актуалната за цял свят политическа реалност.
Но – о, просветление! На шестия ден след смъртта на Кастро – на 30 ноември, премиерът в оставка Бойко Борисов все пак се сети да даде знак на администрацията си да изпрати съболезнователно послание до Хавана. Дали не го е подсетил приятелят Виктор Орбан, който тъкмо вчера му връчи унгарски орден в Будапеща?… Няма как да разберем. Нито можем да разберем какво е съдържанието на съболезнователното писмо. У нас то не е разгласено. Информацията ни, че е изпратено по дипломатически канали, не е от публични източници.
Имаме информация също, че подобна телеграма и от името на президента Росен Плевнелиев съвестно е била подготвена от отговарящите за региона специалисти в МВнР още през уикенда. Плевнелиев пък се позабави с още един ден след Борисов, докато се накани да изпрати посланието си – направи го едва днес, на 1 декември. За къде да бърза. България е в друго измерение. В това измерение не съществуват такива понятия като дипломатически протокол, добър тон, отчитане на особената чувствителност на Куба по отношение на всичко, касаещо нейния Команданте ен Хефе – и особено сега, при кончината му… В това измерение странните персонажи, попаднали на държавни постове у нас, се държат като пройдохи, а после смятат, че с една снимка до Юнкер или Меркел ще оправят впечатлението.
Само че този номер вече не върви даже за вътрешна консумация, както показаха последните избори. А за външна съвсем не става. Но явно резилът в ООН не стига, за да го разберат. Сега се поупражняваха и над Куба. Някаква си там комунистическа страна. Ей го на, Доналд Тръмп пак завива към конфронтация с нея. И „нашите“ изглежда отново радостно въртят опашки.
Само че Куба отдавна е сериозен геополитически фактор заради изградената ѝ точно под ръководството на Фидел независима и принципна политика и заради постиженията си в здравеопазването, образованието, културата, науката, за каквито днешна България не може и да мечтае. Дори на Тръмп ще му се наложи да се съобрази с нея, когато влезе в Белия дом. Няма да може просто така да обърне курса, защото американският бизнес има съвсем конкретни и много сериозни интереси към Куба, която в момента е във фокуса на цялото световно внимание с всички важни процеси, протичащи в нейната икономика и общество.
Ето защо изобщо не е случайно, че целият световен елит така бързо и силно реагира на този сериозен трус, който е за Куба загубата на Команданте ен Хефе. Това беше и нормалният, професионалният, достойният, дори просто човешкият рефлекс към кончината на фигура с мащабите на Фидел. Още веднага след смъртта му на 25 ноември бяха разгласени публичните съболезнования на многобройни световни лидери към кубинския народ по повод загубата на неговия исторически ръководител, както и оценки за неотменимата роля на Кастро в световните дела. Сред първите, които реагираха, бяха и Жан-Клод Юнкер, и Барак Обама, и Франсоа Оланд, и Владимир Путин, и Си Цзинпин, и многобройни други водачи от различни страни и организации.
А на траурния митинг в Хавана на 29 ноември се събраха над 25 глави на държави, парламенти, правителства и международни организации. Впрочем, българските медии забелязаха сред тях единствено гръцкия премиер Алексис Ципрас като представител от Европа, но кой знае защо не разпознаха на трибуната край паметника на Хосе Марти на Площада на революцията и краля баща на Испания Хуан Карлос Първи. Там беше и още един монарх баща – бившият емир на Катар Хамад Бин Калифа Ал-Тани, който държа и реч, наричайки Фидел „гигант в борбата за национално освобождение”.
Редно е да се отбележи, че страните, които не изпратиха специални делегации за поклонението, бяха представени там от посланиците си. А България – от временно управляващ. Мандатът на досегашната ни посланичка в Хавана изтече още през лятото, а с предлагането на нов човек за поста София се забави и кубинската страна още не е дала агреман.
Къде сме ние
На този фон забавянето на официална България със съболезнованията за пореден път демонстрира дезориентираност и тежък провинциализъм на държавната власт в глобалните процеси.
Не чак в такава степен, но все пак не съвсем адекватна бе и българската реакция при погребението на Нелсън Мандела през 2013 г., когато България със закъснение изпрати в Южна Африка едва зам.-министър, докато от цял свят там се събраха все държавни и правителствени лидери и траурното събитие се превърна в неформална световна среща на върха. Впрочем, именно тогава се състоя и онова сензационно първо ръкостискане между Барак Обама и Раул Кастро, което година по-късно прерасна в паралелната им декларация за стартиране на нормализирането в кубинско-американските отношения.
Размразяването между Вашингтон и Хавана веднага бе последвано и от бързо активизиране в сътрудничеството между ЕС и Куба, като днес вече е готова и регламентираща го мащабна спогодба. Вместо в този благоприятен момент да използва историческия си актив от добрите си някогашни връзки с Острова на свободата и да форсира нова интензификация в отношенията, България го проспа. Все едно у нас никога не са се обучавали десетки хиляди кубински студенти, които днес вече са на ключови постове в държавата си… Все едно в Куба никога не са работили онези 40 000 български специалисти, които бяха жива човешка спойка в двустранните ни отношения в течение на десетилетия… Все едно испанският език не е навлязъл у нас точно покрай Кубинската революция и с дейния принос на кубински преподаватели…
Другите знаят как
След дългото ослушване и оглеждане сега явно Бойко Борисов (или Орбан все пак?…), а след него и Росен Плевнелиев са прозрели, че не е толкова страшно за генералната линия на ЕНП да се отронят и софийски съболезнования към комунистическа Хавана – особено след като даже такива безкомпромисни опоненти на кубинските власти, какъвто е, примерно, испанският премиер Мариано Рахой, го направиха. Ето какво написа именно Рахой: „Моите съболезнования на правителството и властите на Куба във връзка с кончината на бившия лидер Фидел Кастро, фигура от историческо значение“.
Друг съвсем политкоректен модел за подражание, какъвто е тъй любимият на ГЕРБ председател на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер, направи още по-ярко изявление по повод смъртта на Кастро: „Той беше една от историческите личности на ХХ век и олицетворяваше Кубинската революция. Със смъртта на Фидел Кастро светът загуби човек, който беше герой за мнозина. Той промени курса на своята страна, а неговото влияние надхвърли далеч нейните граници. Фидел Кастро остава една от революционните личности на ХХ век. Историята ще се произнесе за неговото наследство“.
На свой ред отиващият си американски президент Барак Обама, който влезе в историята именно със сдобряването между САЩ и Куба, а с други свои политики бе неизменен ориентир на официална София, даде съвсем показателен пример за балансирана и уважителна реакция: „В часа на смъртта на Фидел Кастро протягаме приятелска ръка към кубинците. Знаем, че тези моменти изпълват кубинците – и онези от Куба, и онези, които са тук – със силни емоции. Те си спомнят неизброимите начини, по които Кастро е влиял върху посоките на живота им, върху семействата им и върху кубинската нация. Историята ще запомни и ще отсъди огромното въздействие на тази уникална фигура върху хората и върху света. В течение на почти 60 години отношенията ни с Куба бяха белязани от раздор и дълбоки политически неразбирателства. По време на моето президентство работихме сериозно, за да оставим това минало зад нас, стремейки се към бъдеще, в което отношенията между нашите две страни да се определят не от различията ни, а от много неща, които споделяме като съседи и приятели – семейни връзки, култура, търговия и обща човечност. Тази близост включва и приноса на кубинците от САЩ, които са направили много за страната ни и които се вълнуват дълбоко за скъпите си същества в Куба. Днес изказваме нашите съболезнования на семейството на Фидел Кастро и нашите мисли и молитви са с кубинския народ. В идните дни кубинците ще си спомнят миналото и ще гледат към бъдещето. Кубинският народ трябва да знае, че има приятел и съратник в лицето на САЩ.”
Вярно, новоизбраният за президент на САЩ Доналд Тръмп точно в тези дни на национален траур в Куба реши да клейми Кастро като „брутален диктатор” и да се заканва, че ще сложи кръст на досегашната политика на Обама към острова. Възможно е наличните ни управляващи вече да пренастройват локаторите си на неговия курс. Но дали и по другите му възгледи?…
Кой ти гледа толкова надалеч
По-вероятно обаче, а и по-притеснително е, че просто на никого в президентство, правителство и парламент не му е до Куба или до Кастро. Защото отличителната черта на българската политика е вторачването в собствения пъп и любимото „снишаване”. Такива домашни грижи си имат нашите „държавни мъже“, че и след седмица нямаше да се сетят за съболезнования, ако досадни чужди кореспонденти не бяха взели да звънят по институциите и да питат няма ли някой големец да отскочи за погребението до Куба или поне телеграмка да прати…
Та така им просветна. Иначе до това ли им е?… В очакване на разпускането си парламентът очевидно няма вдъхновение да се вглежда в далечни карибски хоризонти, а на председателката му и „майка на нацията” явно ѝ стига снимка като виетнамска партизанка и не я блазни да позира и като кубинска такава. Премиерът в оставка пък си има грижи с фокуса на прокуратурата към правителството му. А президентът с изтичащия мандат е обсебен от манията как максимално да протака сформирането на служебен кабинет, та ако може коледните празници съвсем да го отърват от това бреме. Какъв ти тук Кастро, каква Куба…
Въпреки че точно Росен Плевнелиев би трябвало да знае каква. Когато по-рано тази година той пое на официални посещения в Бразилия и Аржентина, самолетът му кацна за зареждане точно в Куба. И то не в столицата, а в Сантяго де Куба – в града, в който сега предстои да бъде погребан Фидел Кастро. Там на българския президент бе оказан почетен прием на високо ниво, въпреки че спирката бе само техническа. Вниманието към него, тропическата магия, а вероятно и кубинският ром така разнежили Плевнелиев, че той обсипал с комплименти домакините си, признал се в любов към Куба и дори им обещал, че до края на мандата си ще организира и свое официално посещение на Острова на свободата. После явно му е минало. Дотолкова, че сега цяла седмица трябваше да събира сили за протоколна съболезнователна телеграма.
Не, че това е от значение за Фидел Кастро, който и без нашите комедианти отдавна е част от историята. Не, че е от значение за Куба, която и без това е ухажвана от различни свърхсили и изобщо не е опряла до нас. От значение е обаче за разпадащия се цивилизован облик на България.
………………………………………………..
Кортежът с праха на Фидел Кастро пое към последната пристан на Ел Команданте
След масов траурен митинг, който вечерта във вторник, 29 ноември, изпълни Площада на революцията в Хавана с над един милион души, на следващата сутрин кортежът с урната с праха на Фидел Кастро пое на процесия из страната. Той ще премине из различни градове и села на Куба по около 1000-километровия маршрут между Хавана и Сантяго де Куба, където ще е последният пристан на Ел Команданте. Погребението ще е в неделя, 4 декември, в гробището „Санта Ифихения” в Сантяго де Куба, където е погребан и Апостолът на свободата на Куба Хосе Марти.
Маршрутът сега повтаря в обратна посока траекторията, по която се е движила легендарната Колона на свободата – колоната от танкове и военни коли, с които партизаните от Сиера Маестра, планина край Сантяго де Куба, се придвижват до Хавана след победата на Кубинската революция (между 2 и 8 януари 1959 г.).
Навсякъде по сегашното трасе са струпани хора, които отдават почит на траурната процесия. В късните вечерни часове по кубинско време в сряда, 30 ноември, кортежът премина през град Сиенфуегос, разположен на карибското крайбрежие на страната.
Междувременно световните медии продължават да се пълнят и с кадри от вечерния митинг на 29 ноември, на който 17 от пристигналите чуждестранни ръководители държаха речи в памет на Фидел. Това бяха президентът на Еквадор – Рафаел Кореа, президентът на Южна Африка – Джейкъб Зума, премиерът на Доминика – Рузвелт Скерит, президентът на Салвадор – Салвадор Санчес Серен, премиерът на Гърция – Алексис Ципрас, президентът на Алжир – Абделкадер Бен Салах, вицепрезидентът на Китай – Ли Юан Чао, вицепрезидентът на Иран – Маджид Ансари, председателят на руската Държавна дума – Вячеслав Володин, председателката на Националното събрание на Виетнам – Нгуен Тхи Ким Нган, бившият емир на Катар – Хамад Бин Калифа Ал-Тани, ръководителят на президентската администрация на Беларус – Виктор Шейман, президентът на Боливия – Ево Моралес, президентът на Никарагуа – Даниел Ортега, президентът на Венесуела – Николас Мадуро.
Последен пред милионното множество говори сегашният лидер на Куба и брат на Фидел – Раул Кастро. В емоционалното си слово той припомни вълнуващи моменти от историята на страната и ролята на Фидел в тях, включително и други масови прояви на същия Площад на революцията. Раул завърши речта си със станалия емблематичен лозунг Hasta la victoria siempre („Винаги до победа”), а множеството му отвърна с Viva Fidel и Viva Raul.
Доста от чуждестранните медии, отразявали митинга, обръщат внимание на многото млади хора, участвали в него, и на рефрена, който често са скандирали: Yo soy Fidel („Аз съм Фидел”).
Кубинският вестник „Гранма”, който отразява минута по минута придвижването на траурния кортеж към Сантяго де Куба, не пропусна да съобщи и за един малък Фидел Алехандро, роден точно в деня на смъртта на Ел Команданте в Пинар дел Рио. Родителите му – Мадлийн и Томас Акоста – по начало искали да кръстят сина си Алехандро Томас. Алехандро – в чест на Ел Команданте, защото всички в Куба знаят, че това е второто му име, и Томас – в чест на таткото. Но когато разбрали, че точно в деня на раждането на детето им Фидел си е отишъл, веднага решили, че момченцето ще е Фидел Алехандро.
Майката имала тежка бременност и понижен хемоглобин, затова прекарала последните четири месеци преди раждането в местната болница „Абел Сантамария”, където ѝ били оказани всестранни грижи, включително и кръвопреливане. Мадлийн знае, че ако сега може щастлива да държи сина си в обятията си, това е защото безплатното и качествено здравеопазване в Куба ѝ е гарантирало най-добрите грижи за нея и детето ѝ. Тя си пожелава малкият Фидел Алехандро да спортува като Ел Команданте, а също да е „добър, обичлив, честен, да не лъже никога баща си и родината”.
About The Author
