На света отдавна не му се беше случвало да се сбогува с историческа личност от калибъра на Фидел Кастро, оказала огромно въздействие върху глобални събития и процеси в течение на шест десетилетия.
Следата, оставена от този човек епоха, се превърна в световната новина номер 1. Няма медия, която да не му посвещава обширни обзори и анализи. И приятели, и врагове в един глас признават мощното влияние на личността му върху развитието на света през ХХ век. Именно ръководената от Фидел Кубинска революция превърна малкия карибски остров, по размери сходен с България, в ключов геополитически фактор.
Днес изградената от мечтите на Фидел съвременна Куба е суверенна, достойна, уникална държава със собствена тежест в световните дела. Устояла на бруталния натиск на продължаващата над пет десетилетия драстична американска блокада. Принудила Вашингтон да признае неуспеха на конфронтационната си политика и да завие към по-цивилизован диалог с Хавана. Способна на равни начала да води преговори със суперсила като САЩ и да отстоява своята независимост. Гарантирала на народа си безплатни здравеопазване и образование и висока култура.
Куба е единствената страна в Латинска Америка, влязла в първата десетка държави в света с най-добър индекс за човешкото развитие – по продължителност на живота, образование и качество на живота. Това са данни на Програмата за развитие на ООН (PUND).
Детската смъртност на Острова на свободата е едва 4,6 на 1000 живородени – най-ниският показател на американския континент, по-нисък от САЩ и Канада.
Куба отделя най-високия в света процент от БВП за образование – 13%, и има и най-много лекари на глава от населението – 85 000 при 11 милиона жители. Това е два пъти повече от съотношението при американските граждани. В момента над 40 000 кубински медицински кадри, сред които 15 407 лекари, работят в 66 страни по света.
Именно на кубински лекари дължим и надвиването на епидемията от ебола в Западна Африка – те се отзоваха на призива на Световната здравна организация и, както е обичайно за тях, отидоха там, където медици от „белия” свят не стъпват, в самото огнище на заразата, при страдащите, болните, отхвърлените, бедните… Лекуваха, помагаха, обучаваха, спасиха един от заразилите се свои специалисти – и накрая ебола беше овладяна. За което получиха специалното признание на СЗО. Е, световните медии „пропуснаха” да го разгласят…
Всичко това също е Фидел.
Самата днешна Куба е Фидел.
Примерът, който тя олицетворява за други потиснати народи по света, пак е Фидел.
Но нека преди да се взрем в пътя му, който го превърна в такова епохално явление, да проследим хронологията и амплитудата на сбогуването с него.
Вестта, че Фидел е отишъл във вечността бе съобщена от брат му Раул Кастро, който в момента е държавен ръководител на Куба и водач на ККП. В телевизионно обръщение към кубинците той извести, че в 22.29 ч. хаванско време на 25 ноември т.г. на 90-годишна възраст е починал историческият лидер на Кубинската революция Фидел Кастро. Раул добави, че по волята на Фидел, изказана приживе, той ще бъде кремиран.
В страната бе обявен 9-дневен траур. По-късно организационният комитет по погребението на Фидел Кастро извести, че поклонението ще започне на 28 ноември, понеделник, от 9 ч. сутринта в Мемориала „Хосе Марти” в Хавана и ще продължи до 22 ч. При необходимост поклонението може да бъде удължено от 9 до 12 ч. на 29 ноември.
И през двата дни – 28 и 29 ноември – из цяла Куба ще преминават събрания и прояви в памет на Команданте ен Хефе.
На 29 ноември от 19 ч. е предвиден голям митинг възпоменание на Площада на революцията в Хавана.
На следващия ден, 30 ноември, ще започне превозването на праха на Фидел Кастро по обратния маршрут на неговата легендарна Колона на свободата. Става дума за онази колона от танкове и военни автомобили, водена от Фидел и другарите му от партизанската армия, която потегля от град Сантяго де Куба в източната част на острова към столицата Хавана на 2 януари 1959 г. Тогава вече се знае, че диктаторът Фулхенсио Батиста е избягал в новогодишната нощ и Кубинската революция е победила. Колоната триумфално преминава около 1000 км, спирайки във всички градове и села по пътя си, а народът приветства Фидел и „брадатите”. Тържественото влизане в Хавана е на 8 януари 1959 г.
Сега този маршрут ще бъде повторен в обратна посока от процесията с праха на Фидел, а народът така ще получи възможност да се прости със своя Команданте. Предвидено е сегашната колона да стигне в Сантяго де Куба на 3 декември. В същия ден от 19 ч. ще има голям траурен митинг на площад „Антонио Масео” в града. Погребението ще е в 7 ч. сутринта на следващата сутрин, 4 ноември, на гробището „Санта Ифихения”.
Фидел Кастро почина точно в същия ден – 25 ноември, в който преди 60 години се качва от мексиканския бряг на малката яхта „Гранма”, претоварена с 82-ма смелчаци на борда, за да поемат всички към Куба и да вдигнат там революция.
За 2 декември т.г., когато се навършват 60 г. от драматичното акостиране на „Гранма” в Куба, съвпаднало и с първото тежко сражение за бунтовниците, бяха предвидени военен парад и всенародни шествия. Но сега те се отлагат за 2 януари 2017 г., съобщи още организационният комитет.
Паметта на Фидел Кастро ще бъде почетена и в София. Кубинското посолство у нас отваря книга за съболезнования, която ще бъде на разположение в посолството всеки ден между 28 ноември и 3 декември в интервалите 10.30-12.30 ч. и 14.30-18.00, ч. а на 4 декември – 10.30-12.30 ч.
Улиците в Хавана в събота останаха тихи и полупразни. Кореспондентите на чуждите телевизии снимаха просълзени семейства, събрали се да гледат по телевизията повторенията на траурното съобщение на Раул. Пред камерите хората споделяха мъката си от загубата на Ел Команданте, но и благодарността си за достойния живот, осигурен им от Кубинската революция, както и увереността си, че страната им ще продължи да развива своя социален модел.
И понеже дори на този тъжен фон веднага пак потекоха медийни спекулации за стандартните кубински заплати, равностойни на по 25 долара, тук е мястото да се поясни, че цената на живота в Куба е съвсем различна от другаде. Кубинците не плащат НИЩО за режийни разноски – никакъв ток, вода, газ, жилищен наем или такста смет. НИЩО! Освен това към заплатата им вървят и бонусите по линия на т.нар. купонна система – тоест те буквално за стотинки закупуват всички основни хранителни и хигиенни продукти за месеца, като например ориз, боб, брашно, олио, сапун и т.н.
Онези, които работят в туризма, или си докарват нещо допълнително от частния сектор, получил силни стимули от държавата след 2011-та, могат да си купят и каквото искат от пазарите – но там засега е скъпо, именно защото и в селското стопанство след 2011-та навлязоха доста частни арендатори, а те работят „за собствена сметка“. Така че в Куба е налице следният парадокс – правителството иска да отмени купонната система и всички да си купуват от свободния пазар, но населението не иска и се противопоставя, защото държи да си запази държавните гаранции за равна осигуреност, включително и чрез купонната система. Не е прозорливо да се подценява кубинското общество – то е много живо, активно, интелигентно, но в никакъв случай не е масово дисидентско, точно наопаки, държи си на досегашните държавни гаранции и оценява привилегированото си положение на фона на другите народи в Латинска Америка.
Другият дежурен въпрос – за емиграцията на кубинци към САЩ, също е редно да се свърже със съдбата на другите латиноси, щурмуващи северната обетована земя. Никой от тях не получава автоматично като кубинците още при стъпване на американска територия убежище и право на гражданство. Кубинците са привилегировани по чисто политически причини, подклаждани от САЩ. Да не говорим за прословутите „програми за смяна на режима“ по линия на USAID, които ежегодно харчат по 20 млн. долара, за да убеждават кубински младежи и специалисти (и то приоритетно лекари – за да се подкопае медицината на острова и за да се осъществява банална кражба на мозъци), че е по-добре да емигрират.
Впрочем, точно младежите и по-точно студентите бяха първите, които организираха публично възпоменание за Фидел Кастро още в съботата след кончината му. На емблематичната стълба пред Хаванския университет, в който някога е учил право младият Фидел, се събраха стотици студенти, за да почетат паметта му с песни и скандирания, които надделяваха над сълзите. Рефренът бе „Se oye, se siente, Fidel está presente“ („Чува се, чувства се – Фидел е тук“), а по дългата стълба, по която някога демонстриращи студенти са били разстрелвани от диктатурата на Батиста, бе разстлано гигантско кубинско знаме.
В същото време, разбира се, отразяващите сега обстановката след смъртта на Фидел големи световни медии се фокусираха върху нещо различно на 90 мили на север, в американския щат Флорида, в Маями, смятан за неофициална столица на кубинската емиграция в САЩ. Там репортажите показваха танцуващи и празнуващи кубински емигранти по улиците. Впрочем, това не им е за пръв път. Досега многократно фалшиви съобщения за смъртта на Фидел са извеждали антикастристи в Маями на подобни фиести.
Макар тези компании и да са атрактивни за телевизиите обаче, последни проучвания сред кубинските емигранти в САЩ сочат, че около 70% от тях – най-вече по-младите, предпочитат нормализация на отношенията между Хавана и Вашингтон и вдигане на американското антикубинско ембарго.
Междувременно в Куба вече се получават многобройни съболезнования от държавни и международни лидери от цял свят.
В изявление на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер се посочва за Кастро: „Той беше една от историческите личности на ХХ век и олицетворяваше Кубинската революция. Със смъртта на Фидел Кастро светът загуби човек, който беше герой за мнозина. Той промени курса на своята страна, а неговото влияние надхвърли далеч нейните граници. Фидел Кастро остава една от революционните личности на ХХ век. Историята ще се произнесе за неговото наследство“.
Външният министър на ЕС Федерика Могерини на свой ред отбеляза, че Кастро е историческа личност и е починал „в период на големи предизвикателства и неизвестност, а също така на значителни промени в собствената му страна“.
Френският президент Франсоа Оланд използва телевизионното си изявление по повод кончината на Фидел Кастро, за да призове за пълно вдигане на американското ембарго срещу Куба: „Във връзка със смъртта на Кастро още веднъж искам да подчертая, че ембаргото, нанасящо щети на Куба, трябва да бъде отменено. Трябва да се даде перспектива на Куба за бъдещо развитие“.
Оланд подчерта също ролята на самия Кастро, който винаги с гордост е защитавал Куба от всякакъв външен натиск: „Фидел Кастро беше истински политик от ХХ век. Той въплъщаваше Кубинската революция, както и надеждите, които тя породи първоначално, както и разочарованията, които тя предизвика след това… Кастро въплъщаваше в себе си гордостта, с която кубинският народ отхвърли чуждестранното владичество“.
Оланд бе първият държавен лидер от ЕС, който посети Куба след размразяването в кубинско-американските отношения. Той бе там през май 2015 г. и имаше лична среща с Фидел Кастро.
Впрочем, последният държавен глава, който успя да се види с Фидел, беше президентът на Виетнам Чан Дай Куанг. Той гостува в дома на историческия лидер на Кубинската революция на 15 ноември т.г.
Пристигналият същия ден на официално посещение в Куба премиер на Канада Жюстин Трюдо обаче вече не успя да се срещне с Фидел, въпреки че такава среща беше предвидена и беше предварително натоварена с много символика и историзъм. Просто бащата на сегашния канадски премиер – Пиер Трюдо, който също беше премиер, направи своето първо и историческо посещение в Хавана точно преди 40 години. Именно тогава Пиер Трюдо и Фидел станаха близки приятели, а Канада се превърна във водещ инвеститор в Куба и в първенец по туристи на Острова на свободата. И до днес кубинско-канадското сътрудничество е образцово.
Именно за да закрепи тази линия в Хавана в средата на ноември пристигна и Жюстин Трюдо, добре спомнащ си „чичо Фидел” още от своето детство. Но здравословното състояние на Ел Команданте не позволи срещата им да се осъществи.
Покрусен от вестта за смъртта на Фидел, Трюдо-младши написа в посланието си, изпратено тази събота: „Знам, че баща ми беше много горд да го нарича свой приятел и аз имах възможност да се срещам с Фидел, когато баща ми гостуваше там. Беше също истинска чест да се срещна с трима от неговите синове и с брат му Раул Кастро по време на неотдавнашното ми посещение в Куба. От името на всички канадци Софи и аз поднасяме нашите най-дълбоки съболезнования на семейството, приятелите и многото, многото поддръжници на г-н Кастро. Ние се присъединяваме към народа на Куба днес в неговата скръб от загубата на този забележителен лидер.”
От своя страна британският външен министър Борис Джонсън заяви, че с кончината на Кастро настъпва нова епоха за Куба и нейния народ.
Премиерът на Испания Мариано Рахой, който е родом от Галисия, също както и бащата на Фидел Кастро – Анхел Кастро, изрази съболезнованията си в Туитър, където написа: „Моите съболезнования на правителството и властите на Куба във връзка с кончината на бившия лидер Фидел Кастро, фигура от историческо значение“.
Съболезнования до Раул Кастро, цялото семейство на Фидел и до „обичания кубински народ” е изпратил и папа Франциск, който активно съдейства за процеса на нормализация в кубинско-американските отношения.
Руският президент Владимир Путин поднесе съболезнования на кубинския народ, отбелязвайки, че името на Фидел Кастро е символ на цяла епоха в най-новата световна история. „Изградената от него свободна и независима Куба стана влиятелен член на световната общност и бе вдъхновяващ пример за много страни и народи. Кастро бе истински приятел на Русия… Този силен и мъдър мъж винаги с увереност е гледал в бъдещето“, подчертава Путин в посланието си.
Президентът на Китай и генерален секретар на ККП Си Цзинпин заяви, че китайският народ е загубил един много добър приятел: „Другарят Кастро е основател на кубинския социализъм и велик лидер на кубинския народ, посветил своя живот за неговото освобождение и запазване на суверенитета на страната, построил социализма, оставил безсмъртна следа в историята. Другарят Кастро ще живее вечно“.
Индийският премиер Нарендра Моди нарече Фидел Кастро една от най-култовите личности на ХХ век и подчерта: „Индия скърби за загубата на своя голям приятел“.
Латиноамериканските лидери от „лявата вълна” също изпратиха съболезнования, изпълнени със суперлативи за историческата роля на Ел Команданте.
Със специално внимание бяха проследени реакциите на все още действащия президент на САЩ Барак Обама, който задвижи процес на нормализация в отношенията с Куба, и на новоизбрания президент Доналд Тръмп, за чийто външнополитически курс все още се градят само догадки.
Отиващият си Обама очаквано предпочете да е мек и обтекаемо балансиран в посланието си, в което написа: „В часа на смъртта на Фидел Кастро протягаме приятелска ръка към кубинците. Знаем, че тези моменти изпълват кубинците – и онези от Куба, и онези, които са тук – със силни емоции. Те си спомнят неизброимите начини, по които Кастро е влиял върху посоките на живота им, върху семействата им и върху кубинската нация. Историята ще запази и ще отсъди огромното въздействие на тази уникална фигура върху хората и върху света… Отношенията ни с Куба бяха маркирани цели 60 години с дълбоки политически неразбирателства и по време на моето президентство работихме сериозно, за да оставим това минало зад нас.”
Най-ненадейно смъртта на Фидел Кастро се превърна в онзи лакмус, който провокира първата ясна политическа реакция на новоизбрания президент на САЩ Доналд Тръмп, държал досега в дълбоко неведение медии и анализатори относно същността на външната си политика. След като отначало написа в Туитър само лаконичното „Фидел Кастро е мъртъв!“, Тръмп скоро след това се изказа и доста по-подробно. Новината го свари в имението му във Флорида, така че президентът-милионер реши да се впише напълно в антикастристките настроения по улиците. Той беше безапелационен: „Днес светът отбелязва кончината на един брутален диктатор, който потискаше своя собствен народ в течение на почти шест десетилетия. Наследството на Фидел Кастро се характеризира от отряди за разстрели, от кражби, от невъобразимо страдание, от бедност, от отричане на фундаментални човешки права… Куба продължава да е тоталитарен остров и се надявам, че днешният ден ще е стъпка за отдалечаване от ужасите, понасяни от дълго време… Нашата администрация ще направи всичко възможно, за да се увери, че кубинският народ ще започне пътуванено си към свободата и просперитета”.
Толкова откровено конфронтационен спрямо Хавана тон Тръмп досега не беше държал, въпреки че в края на предизборната си кампания определено реши да прави реверанси към антикастристката кубинска опозиция.
Наблюдатели веднага припомниха как през 90-те, когато президент в Белия дом е Бил Клинтън и са направени някои смекчаващи стъпки към Хавана, самият Тръмп в качеството си на заинтересован бизнесмен пледира за отмяна на антикубинското ембарго и дори разчита да получи разрешение да издигне свой хотел в кубинската столица.
Днес обаче прозвуча един съвсем друг дискурс по отношение на Куба. Мнозина го отдават на факта, че Тръмп включи в екипа си адвоката от кубински произход Маурисио Клевер-Кароне, който е от твърдото лоби в защита на антикубинското ембарго. И още един красноречив факт – Тръмп буквално в навечерието на смъртта на Кастро се срещна с ветерани от прословутата антикастристка Бригада 2506, която през април 1961 г. е изпратена от ЦРУ за операцията по нахлуването в Куба в Залива на прасетата. Съобщавайки за всички тези подробности, испанският в. „Ел Паис” обобщи, че политиката на размразяване, започната от Обама и Раул Кастро през декември 2014 г., изглежда „смъртно ранена” след сегашните изявления на Тръмп.
Ако този завой се затвърди, за Куба очевидно ще дойдат нови трудни времена. И народът ѝ отново ще има нужда от вдъхновението и примера на житейския и идеен път на своя Команданте, успял, впрочем да противостои на цели 11 американски президенти…
„Едно е сигурно: където и да е, както и да е и с когото и да е, Фидел Кастро е там, за да победи”. Тази фраза на приятеля му – големия колумбийски писател и нобелист за литература Габриел Гарсия Маркес, ясно маркира основната траектория на кубинския лидер, следвана от него от младостта му до последния му ден. Казват, че човек се ражда с името си. И при Фидел Алехандро Кастро Рус имаме точно този случай. Той е верен на идеите си (Fidel идва от fidelidad – вярност на испански) и носи победния дух на любимия си исторически герой Александър Македонски (Алехандро е испанският вариант на Александър).
Твърдостта на характера е наследил от суровия си баща Анхел Кастро, преселил се в Куба от испанската област Галисия и замогнал се като земевладелец и скотовъдец в община Биран, недалеч от Сантяго де Куба. А целеустремеността му е завещана от майката Лина Рус, трийсетина години по-млада от бащата дъщеря на селяни от другия край на острова – от провинция Пинар дел Рио.
Лина била наета първоначално като готвачка в имението в Биран, но скоро спечелва сърцето на дон Анхел, който открива в отлично справящото се с конете момиче сродна душа. Тя му ражда седем деца – Анхела Мария (1923 г.), Рамон Еусебио (1924 г.), Фидел Алехандро (1926 г.), Раул Модесто (1931 г.), Хуана де ла Каридад (1933 г.), Емма де Консепсион (1935 г.) и Агустина дел Кармен (1938 г.). Но официален брак двойката сключва чак през 1943 г., когато първородната им дъщеря Анхела е вече 20-годишна. Просто дон Анхел имал предишен брак, който успял да разтрогне една тогава.
В края на 1956 г., когато Фидел и по-малкият му брат Раул вече събират партизанска армия в Сиера Маестра, а баща им е починал няколко месеца по-рано, един кубински журналист успява да спечели доверието на доня Лина, която иначе никак не е отзивчива към пресата, и взима от нея интервю за живота на семейството. Тя му разказва колко обичала като млада да препуска на кон и как веднъж, докато била бременна, решила да обязди един по-буен жребец, а той я изхвърлил от седлото на земята. Лина продължава: „Знаете ли кой беше в корема ми? Фидел! И не пометнах! Тогава си казах, че щом това създание в мен оцеля при това хвърляне от коня, значи от него ще излезе нещо голямо в живота. И виждате сега!…”
В книгата на френския публицист Игнасио Рамоне „Сто часа с Фидел” Кастро признава, че като юноша се бунтувал „срещу испанския авторитаризъм” на баща си. Но за майка си говори с благоговение: „Никой не е полагал толкова усилия, колкото майка ми, за да изучи децата си… Имаше силен характер. Беше смела и пожертвователна жена.”
Фидел се научава да чете и пише едва 4-годишен, когато за първи път сяда в класна стая. Това става в местното училище в Биран, където учат по-големите му сестра и брат, а него го пускат да ходи с тях, защото иска да е „с големите”. По-късно учи в католическо училище в Сантяго и в йезуитски колеж пак там. Показва буен нрав и се опълчва срещу диктата и физическото малтретиране от страна на преподавателите, като дори се сбива с един от тях. Трите години на предуниверситетското ниво изкарва в престижен частен колеж в Хавана, където проявява големите си интелектуални и спортни възможности.
Завършва го през 1945 г. със следната характеристика: „Фидел Кастро Рус се откроява във всички хуманитарни дисциплини. Има блестящи успехи. Великолепен атлет е. Винаги мъжествено и гордо защитава честта на колежа при съревнования. Печели любовта и възхищението на съучениците си. Иска да следва право и няма съмнение, че ще запълни с блестящи страници книгата на своя живот. Фидел е великолепен материал, а художник за обработката му лесно ще се намери”.
По време на следването в юридическия факултет на Хаванския университет младият Кастро окрива истинското си призвание в политиката. В кипежа на традиционно силното студентско движение блесва ораторската дарба на Фидел. Изпъкват и лидерските му качества. Пали се по идеалите на кубинския Апостол на свободата Хосе Марти за национално и общоамериканско освобождение.
През 1947 г. Фидел се включва в отряд доброволци, който смята да потегли с кораб и да се присъедини към въстание срещу диктатурата на Рафаел Леонидас Трухильо в съседната Доминиканска република. Но опитът е осуетен от властите. През 1948 г. пък Кастро участва в Панамерикански студентски конгрес в Богота, Колумбия. По същото време там е извършено убийството на видния колумбийски демократ, лидера на Либералната партия Хорхе Елиесер Гайтан, което провокира кървави безредици в Богота, прераснали дори в гражданска война. Колумбийската драма оставя дълбоки следи у младия кубинец, който на следващата – 1949-а година, се превръща в един от главните герои на други масови улични сблъсъци, залели този път вече Хавана. Те избухват заради трима пияни американски военни моряци, уринирали пред паметника на Хосе Марти.
Опълчването срещу САЩ по принцип е ключов елемент на кубинския патриотизъм. Това тръгва още от края на войната с испанците през 1898 г., когато Вашингтон се намесва, за да се договори с Мадрид и да прехвърли под американски флаг дотогавашните испански колонии Куба, Пуерто Рико, Гуам и Филипините. После, през 1902 г., американците „подаряват” на Куба независимостта ѝ, но в комплект с поправката „Плат” към нейната конституция. Тази поправка дава на Щатите две военни бази на кубинска земя (едната е прословутата Гуантанамо, другата е на тогавашния остров Пинос, днес Остров на младежта, и по-късно е върната на кубинците), както и правото американската армия да се намесва в защита на интересите на САЩ. Оттогава Вашингтон се грижи в Хавана да седят все послушни на волята му управници. А райският карибски остров се превръща в рай за американската мафия, хазарта, проституцията и продажните местни тирани. Народът е държан в безпросветност и мизерия, бунтовете се смазват с военни преврати.
В младежкия си порив да промени всичко това през студентските си години Фидел се присъединява към младежката организация на патриотичната Партия на кубинския народ, наричана също Ортодоксална.
Редом с политиката му върви и в любовта – със студентката по философия Мирта Диас-Баларт, дъщеря на една от най-заможните фамилии в Куба. Брат ѝ Мигел е бил съученик на Фидел и не може да го понася още от колежа. Въпреки това Мирта и Фидел се женят. През 1949 г. се ражда синът им Фиделито, който след години завършва ядрена физика в СССР и оглавява кубинската агенция по атомна енергия.
Дипломиралият се през 1950-а млад татко и адвокат мечтае да брани бедните и да направи света справедлив. Надява се Ортодоксалната партия да спечели президентските избори през 1952 г. Но те са изпреварени от преврата на полк. Фулхенсио Батиста. Фидел завежда дело срещу Батиста за нарушаване на конституцията, но съдът не му дава ход. И младият юрист решава, че насилието може да се пребори само с насилие.
Събира 134 млади съмишленици, сред които е и брат му Раул, и на 26 юли 1953 г. атакуват казармата “Монкада” в Сантяго с цел да вдигнат бунт в града и да продължат като партизани в близката планина Сиера Маестра. Разгромяват ги. Над 70 души от пленените бунтовници са избити след изтезания. Фидел, Раул и още част от организаторите са изправени пред съда.
Фидел се защитава сам, а пледоарията му, известна с финалните си думи “Историята ще ме оправдае”, се превръща в революционен манифест. Осъдените са изпратени в затвора на остров Пинос, а две години по-късно Батиста ги амнистира.
Докато е в затвора, Фидел пише писма на жена си Мирта, но и на хаванската красавица Нати Ревуелта, съратничка от нелегалната борба, с която са и в любовна връзка. Тя е продала бижутата си, за да подпомогне революционната кауза.
Мигел Диас-Баларт, братът на Мирта, станал вътрешен зам.-министър, нарочно разменя писмата до двете – и Мирта къса с Фидел.
След затвора той отива при Нати и 9 месеца по-късно тя ражда дъщеря им Алина. Кастро вече е в Мексико, където отново събира бойци за сваляне на Батиста. След години Алина ще се обяви за дисидентка, ще замине в чужбина и ще раздава интервюта срещу баща си.
За любовните похождения на Фидел се носят легенди, въпреки че той самият никога не говори за това. Пикантна е историята с 20-годишната Марита Лоренц, дъщеря на капитана на немски кораб, акостирал в Хавана след революцията. Между нея и Фидел пламва буйна страст, а ЦРУ я вербува, за да го отрови. Той разбира, дава ѝ пистолета си, за да го застреля, а тя се хвърля в обятията му…
Мълвата ще свързва Кастро с още много чужденки – главно журналистки и актриси, включително с нашата много обичана на Острова на свободата Йорданка Христова. Но безспорната любов на живота му е Селия Санчес – съратничка от партизанската война. Двамата никога не се обвързват официално. До смъртта си от рак през 1980 г. Селия остава само негова лична секретарка.
Чак след като тя си отива, Фидел оформя в брак отношенията си с русата Далия Сото дел Вайе, с която поддържа връзка още от 1960 г. и която междувременно му е родила петима синове с имена, започващи все с А – Алексис, Алекс, Алехандро, Антонио, Анхел.
Най-магнетичната черта на Фидел и за жените, и за следовниците му е страстта, с която той се отдава на начинанията си. Без нея едва ли би успял и в революцията.
След като подготвя отряда си в Мексико, на 2 декември 1956 г. акостира на кубинския бряг с 81 бойци на яхтата “Гранма” – и започва партизанската епопея, довела до победата на Кубинската революция на 1 януари 1959 г.
Първата страна, в която Фидел отива след революцията за подкрепа, е САЩ. Остава там от 15 до 27 април 1959 г. Но президентът Дуайт Айзенхауер предпочита да отиде на голф и оставя вицето си Ричард Никсън да го приеме.
Фидел се връща в Хавана и започва да изпълнява обещаното на народа – национализации на американска собственост, аграрна реформа, настаняване на бедняци в конфискувани богаташки имоти, ограмотяване на населението. 979 компании от САЩ губят в Куба 2 млн. хектара обработваема земя, поне 1 млрд. долара преки инвестиции, 39 фабрики. От октомври 1959-а ЦРУ вече действа за сваляне на новата кубинска власт и за физическо ликвидиране на Кастро.
СССР се включва, за да придърпа Куба в своя лагер. От 1960 г. тръгва бартерът съветски петрол срещу кубинска захар.
След като отблъсква нахлуването в Залива на прасетата на 1500 организирани от ЦРУ наемници през 1961 г., Кастро обявява Кубинската революция за социалистическа.
На 7 януари 1962 г. САЩ налагат търговско, икономическо и финансово ембарго срещу Куба, което е в сила и до днес. А през октомври 1962-а се разиграва Карибската криза заради разположените на острова съветски ядрени ракети. Лидерите на САЩ и СССР Джон Кенеди и Никита Хрушчов свалят напрежението, като се договарят ракетите да се махнат в замяна на изтеглянето на американски ракети от Турция. Кастро е възмутен, че това става зад гърба му и без да се изискат гаранции за Куба.
Въпреки че в онзи двуполюсен свят няма избор и все пак остава в един лагер със СССР, Фидел завинаги си запазва едно на ум за „братската дружба”.
Кубинският социализъм никога не заприлича на източноевропейския. Защото реално си имаше корени в самата кубинска действителност, а не беше донесен отвън “със съветските танкове”. Самият Фидел драстично се отличаваше на онези някогашни срещи на “братските лидери” – беше най-млад и непосредствен, не признаваше привилегии, с нищо не приличаше на останалите кабинетни партийци, никога не слагаше тъмни костюми като тях, а продължаваше да носи зелената си униформа, мразеше “Чайките” и предпочиташе военните джипове, дори бягаше от охраната, за да може свободно да си поговори с обикновените хора, както се случи при посещението му в България през 1972 г.
В годините на социализма хиляди български специалисти се изредиха на работа в Куба и това създаде чувства на топла симпатия между кубинци и българи, а мнозина нашенци завиждаха и за разчупения, нестандартен, обърнат към хората “тропически модел” социализъм.
Куба става световен фактор не само с възпламеняващия си пример за Латинска Америка, но и с интернационалните мисии през 80-те, когато кубинските войници помогнаха и за независимостта на Ангола, и за свалянето на режима на апартейд в Южна Африка. За този принос легендарният Нелсън Мандела не спря да благодари на приятеля си Кастро до края на живота си. Впрочем съвсем не случайно именно на погребението на Мандела през декември 2013 г. се стигна и до онова историческо ръкостискане между Барак Обама и Раул Кастро, от което тръгна и размразяването между Хавана и Вашингтон.
Разбира се, най-тежкото изпитание за Кастро е разпадането на СССР и соцлагера. Но дори и при такъв катастрофален за кубинската икономика трус той намери начин да я изведе от кризата и да разочарова онези, които още тогава очакваха рухването му от власт. След няколко наистина драматични години в началото на 90-те Куба постепенно се преструктурира, въведе елементи на “китайския модел”, привлече чужди инвестиции, активизира връзките си с ЕС, Канада, Латинска Америка, заложи на смесените предприятия и на туристическия бум. Така през 1996 г. тя вече имаше 7% икономически растеж и 2 млрд. чужди инвестиции. Не спря да развива и безплатните си образование и здравеопазване.
Сключен бе и стратегически съюз с основния нефтен “спонсор” на Куба – Венецуела, след като там през 1999 г. дойде на власт възхищаващия се от Фидел Уго Чавес. Кубински лекари и учители пък отидоха в родината на Чавес да подпомагат социалните му реформи. След смъртта на венесуелския президент от рак през 2013 г. този съюз бе продължен и от наследилия го на поста Николас Мадуро. Междувременно „лявата вълна” доведе на власт президенти с възторжено отношение към Кубинската революция в Боливия, Еквадор, Никарагуа, Бразилия, Аржентина и т.н.., изгради се впечатляваща регионална интеграция въз основа на принципите на солидарността и социалните програми. Вярно, по-късно в част от латиноамериканските страни тръгна откат надясно, но разбуденото съзнание на огромни човешки маси на континента вече трудно ще се върне назад.
Още когато през 2006 г. Фидел Кастро се разболя тежко след пътуване до форум на МЕРКОСУР в Аржентина и се наложи да се оттегли от активната политика, той можеше да се чувства като победител в главната битка на живота си – беше променил Куба и Латинска Америка, беше дал на света пример за алтернативно развитие.
Управлението на Острова на свободата бе поето тогава от брат му Раул, за когото Фидел винаги е казвал, че му е „два пъти брат”, защото са заедно и в революцията. Поклонник на китайския и виетнамския модел, Раул стартира по тяхно подобие т.нар. „актуализация на социализма” в Куба. Даде простор на частната инициатива най-вече в услугите и в селското стопанство и разгърна мащабни проекти за разширяване на чуждите инвестиции.
Куба посрещна с високо самочувствие и с вдигната глава стъпките, предприети от Барак Обама по нормализация на двустранните отношения. Това беше и личен реванш на Фидел – след 638 опита на САЩ да го убият през годините сега да чуе от президента им признание, че тази политика се е провалила и е нужен цивилизован диалог. Хавана постави недвусмислено условие – диалог да, но без намеса във вътрешните работи, с взаимно уважение на суверенитета, със задължително вдигане на американското ембарго, с компенсиране на щетите от него, със закриване на американската военна база в Гуантанамо.
Дори сега Тръмп отново да направи обратен завой в американската политика, това ще е автогол само по престижа и по интересите на самите САЩ, не и на Куба, която така и не допусна никакви отстъпки от своите водещи принципи. Включително и от онзи, който толкова пъти е бил повтарян от Фидел – че социализмът е процес на движение напред и на постоянно усъвършенстване, а не закована рамка, че най-важната му есенция е Човекът с неговия морал, мечти, чувство за съпричастие и общ устрем към справедливост.
Именно с този завет Фидел влиза завинаги и в Историята.
About The Author
