Един майсторски написан роман, в който литературата е стъпила върху разтърсващи реални факти от близкото минало на Испания и Страната на баските, от около месец вече е и в българските книжарници. Авторът на „Туист” е 41-годишният баски писател Аркайц Кано, който пише на баски и дойде в София по покана на Институт „Сервантес” за премиерата на книгата си.
Преди да продължим обаче с разговора с него, си струва да хвърлим мост от романа му към парливата политическа реалност в Испания днес.
„Господин Санчес, пазете се от съветите на хора, чието минало е белязано от негасена вар. Миналото на Фелипе Гонсалес е белязано с негасена вар.”
Тези думи на лидера на испанската алтернативна партия „Подемос” Пабло Иглесиас бяха произнесени през март т.г. в Конгреса на депутатите в Мадрид и предизвикаха истинска буря от негодувание най-вече в ръководството на Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП). Иглесиас каза това по време на дебатите в испанския парламента по повод предложената тогава кандидатура за премиер на днес вече бившия лидер на ИСРП Педро Санчес. Мнозина смятат, че именно тези две изречения на лидера на „Подемос” погребаха по онова време все още възможния съюз за сформиране на правителство между неговата партия и социалистите.
„Антитерористични групи за освобождение”
Не са много обаче чуждестранните наблюдатели на испанския политически живот, които веднага схванаха за каква негасена вар става дума и защо това така болезнено се възприема във върхушката на ИСРП и най-вече в кръга около гуруто на социалистите и бивш премиер Фелипе Гонсалес.
Наложителната кратка историческа справка за разяснение всъщност ще хвърли светлина и върху връзката на всичко това с романа на Аркайц Кано.
Става дума за големия скандал GAL (Grupos Antiterrorostas de Liberación – Антитерористични групи за освобождение), който гръмва с журналистически разкрития през 1994-1995 г., в края на премиерстването на Фелипе Гонсалес, управлявал от 1982 до 1996 г. Този скандал става причина социалистите да загубят изборите през 1996 г. и на власт да дойде дясната Народна партия начело с Хосе Мария Аснар.
Въпросните отряди GAL са незаконно параполицейско формирование, съставено от служители на Националната гвардия и от системата на испанското МВР. Те са действали в периода 1983-1987 г. под политическата протекция на вишестоящи представители на властта, не всички от които са публично известни и до днес. Занимавали са се с отвличания, изтезания, убийства и атентати срещу лица, заподозрени във връзки с терористичната баска сепаратистка организация ЕТА. Много от акциите са били извършвани на френска територия, където също живее баско население и където има голяма емиграция от испанската част на Страната на баските.
Случаят „Ласа и Сабала”
Общият брой на избитите от GAL жертви е 27, като поне за 10 от тях е доказано, че не са имали никаква връзка с ЕТА. Сред загиналите има и френски граждани.
Първият случай, с който GAL започва да действа, е отвличането през 1983 г. от френския град Байона на двама 20-годишни испански баски, избягали там след неуспешен банков обир, извършен от бойната група, към която те се били присъединили още 18-годишни. Това са Хосе Антонио Ласа и Хосе Игнасио Сабала. По-късно случаят им става емблематичен и влиза в историята като „Ласа и Сабала”.
Момчетата са прехвърлени от GAL в нелегален център за мъчения на испанска територия, подложени са на чудовищни изтезания, за да издадат контактите си в ЕТА, а след това е решено за замитане на следите да бъдат убити и заровени на безлюдно място. Върху телата им е хвърлена негасена вар, за да станат неразпознаваеми. В онези години технологията на ДНК-анализите още не е била усъвършенствана, нито широко използвана.
През 1985 г. костите са намерени случайно и по тях е установено, че са принадлежали на хора, преживяли изтезания приживе. Но никой не свързва зловещата находка с факта, че две млади момчета две години по-рано са обявени за „безследно изчезнали”. Останките са съхранени в хранилищата на испанската съдебна медицина и чак години по-късно, когато през 1995 г. гръмват журналистическите разкрития за GAL, се появява потвърдилото се след това предположение, че това са Ласа и Сабала.
Случаят им става нарицателен за престъпленията на GAL, както и изразът „негасена вар,” защото това е първата операция на незаконните наказателни отряди, враснати във властта. Разбира се, излизат наяве и останалите 25 жертви на зловещата завера.
Рeзонансът върху Фелипе Гонсалес и закрилата на „кастата”
Скандалът е огромен, ИСРП губи изборите през 1996 г., Фелипе Гонсалес подава оставка от партийното лидерство. Но оставката му не е признание за вина. Гонсалес и до днес неизменно настоява, че нито той, нито правителството му са били замесени в аферата GAL, че тя била самоинициатива на полицейски чинове и на местни политици на ниски нива. Въпреки това в обществото и досега продължава да витае слух, че именно Фелипе е онзи „Сеньор Х”, който постоянно изплувал анонимно по време на разследванията като мистериозния вишестоящ ръководител, насочвал и закрилял убийците от GAL.
Започва разследване, което стига до преките изпълнители и до вдъхновителите им на средни нива. Аснар, който всъщност взема властта през 1996 г. именно благодарение на скандала, усърдно използван от него в предизборната кампания, като управляващ вече не гори от ентусиазъм да стигне до същинските виновници. Нито е изкушен да разплете цялата порочна система на силите за сигурност, пълни все още с школувани по време на франкистката диктатура служители, повечето с ултрадесни убеждения. Разследванията полека-лека се прехвърлят в глухи линии и надълбоко не се копае. А от всичко това се ражда още едно неприятно усещане в обществото – за сделка между Гонсалес и Аснар, за политическа „каста”, която се прикрива взаимно, независимо от декларираните различия.
Няколкото все пак уличени за аферата GAL лица на по-нисши позиции получават първоначално присъди за дългогодишен затвор, но с течение на времето присъдите се намаляват за „примерно поведение” и повечето излизат на свобода след 5-6 години.
Непреодолимият разлом в испанското общество
В Испания скандалът оставя покъртителна следа в обществото, защото поставя наред с правните и много етични проблеми. На първо място – че демократичната държава не може да се противопоставя на тероризма, използвайки неговите методи, защото така изражда борбата с тероризма в държавен тероризъм. В същото време обаче много силно се транслира и другата позиция – че на злото трябва да се отговаря със същата монета, че всички средства са оправдани, ако ще спрат насилието на терористите срещу държавни служители и невинни граждани.
Още оттогава тези два лагера се нападат с взаимни обвинения. И защитниците на законността са критикувани от опонентите си, че „защитават терористите и сепаратистите”. А в отговор летят обвинения срещу „фашистите”, които не умеят да използват никакви политически подходи, а само репресията.
Този сблъсък продължава и до днес. Той обяснява до голяма степен защо „Подемос” не пожелаха да влязат в съюз с ИСРП, в която все още ролята на всеобщ гуру се изпълнява от Фелипе Гонсалес. Този сблъсък разкрива и причините за настървеността, с която дясната Народна партия и социалистическите „барони” атакуват „Подемос” и съюзните ѝ левичарски националистически организации в автономните области за сепаратистки и разцепнически планове, та чак и за симпатии към саморазпусналата се преди 6 години ЕТА.
Кървенето от раната ЕТА продължава
Драмата на самата ЕТА също е повод за големи разделения в испанското общество. Въоръжената организация в един свой дълъг период – най-вече докато се бори срещу диктатурата на Франко – до голяма степен се е състояла от такива съвсем млади, радикални и идеалистически настроени бойци и симпатизанти, каквито са били и емблематичните жертви на GAL Ласа и Сабала. Когато обаче идва демократичният преход, ЕТА вместо да се разпусне, решава да продължи въоръжената борба. Но лишена от антифранкистката идейна мотивация, групировката бързо става просто брутална терористична организация, опитваща се да срине една вече демократизираща се държава. Атентатите срещу представителни лица на тази държава проливат много кръв и настройват голяма част от обществото срещу ЕТА. Въпреки това „антисистемният” заряд на групировката, официално прекратила съществуването си през 2010 г., и до днес ѝ гради ореол в по-екстремистки настроени младежки среди.
Темата ЕТА е изключително болезнена за Испания с вплетените вътре кръвопролития, сепаратизъм, идеализъм, престъпления, вина, страдащи семейства и в единия, и в другия лагер, държавна репресия и т.н. Много малко са художествените произведения, осмелили се да докоснат тази рана и успели да избегнат политизирането и заставането само на едната страна, нарисували драматичната картина с всичките ѝ светлосенки и съумели да се превърнат колкото в творческо постижение, толкова и в подтик към сериозен обществен размисъл.
Романът „Туист” на Аркайц Кано, който освен другото е и изключително висококачествена литература, е успял във всичко това.”
Литературата дописва живота
Авторът взима за първооснова историята на Ласа и Сабала. Но сменя имената на героите, за да си остави свободата да гради все пак роман, а не документално повествование. Неговите герои се казват Сото и Себерио. Освен това имат и трети приятел – Диего Ласкано, техен връстник и съмишленик, който е могъл да бъде на мястото на единия от двамата. Но тогава, когато определят участници за операцията с банката, Диего отпада, просто защото още няма шофьорска книжка.
После го арестуват и изтезават, той не издържа и издава скривалището на приятелите си…
На премиерата на „Туист” в София, в литературен клуб „Перото”, поканеният от „Сервантес” Аркайц Кано разказа, че този персонаж – Диего Ласкано, превърнал се според сюжета години по-късно в писател и настоял за разследването на случая с убийството на Сото и Себерио от GAL, е плод само на неговата авторова фантазия. Вкарал го в действието, за изкристализират по-добре определени послания и сюжетни линии. Но когато роднините на истинските Ласа и Сабала прочели романа, го попитали: „Ти откъде знаеш, че те имаха и трети приятел? Ти си го направил в романа писател, а той беше художник”.
Кано сподели пред аудиторията в „Перото” колко е бил разтърсен не само от откритието, че е налучкал съвсем интуитивно още една скрита история в тази драма, но също и от онагледената така сила на литературата, способна по своя вътрешна логика да дописва живота.
41-годишният автор подчерта също, че се е осмелил да се захване с парливата тема поради факта, че не е от „онова” поколение, че е в състояние да погледне на събитията от дистанция, а не като пряко засегнат или пряко разтърсен от тях. Носил замисъла в продължение на 15 години. Събрал много материал и първоначално смятал да създаде документална книга – нещо като „Хладнокръвно” на Труман Капоти. Но след това предпочел художествения жанр, за да не се почувстват накърнени семействата на реалните персонажи, които стоят зад героите му. Аркайнц Кано наблегна, че за него „чуждата болка е свещена територия”.
На въпрос от публиката в „Перото” какво мисли за свободата, баският писател отговори, че според него в личен и интимен план човек всъщност не желае да бъде свободен, защото това изисква от него голямата отговорност постоянно да взима решения. Аркайц Кано каза: „Свободата е скъпо и тежко нещо. Хората предпочитат да живеят със сладки вериги – някой вместо тях да решава какво да правят. Аз самият не се чувствам съвсем свободен. В този роман се опитах да вървя по току-що навалял сняг. Трудно правех крачките, но останаха следи.”
След като приключи с раздаването на автографи върху книгата си на български, непосредственият, комуникативен и със свежо чувство за хумор Аркайц Кано даде и интервю за „Барикада”.
Аркайц, ти сам знаеш, че когато чуят за Страната на баските, всички се сещат за ЕТА. Затова ли написа този роман?
Има много истории за разказване около подтика ми. Случаят на Ласа и Сабала силно ме развълнува. Било заради географски причини – понеже съм от Страната на баските, било заради собствената ми възраст – защото когато гръмна скандалът през 1994-та, бях още студент. Тогава учех право и случаят беше много обсъждан в аудиториите. Дискутирахме по него и от морална гледна точка, и от наказателна, и от политическа. И най-важният въпрос беше: може ли чрез предлога за борбата с тероризма да се оправдае насилието на държавата над човешките права? Правото не стана моя професия, но тази история остана в мен дълги години, зрееше в главата ми. Най-трудно ми беше да намеря формулата, чрез която да я разкажа. А конкретната причина, която ме подтикна да пиша за това, мисля, че беше стремежът да се изследва болката. Трябва да има точка, която да определя посоката на компаса. И това е точката на болката. Правени са филми и романи извън Страната на баските, които разказват за Страната на баските. Но те винаги имат друг оттенък. Усещах, че тази история трябва да я разкажа аз. Бях на 8 г., когато Ласа и Савала изчезнаха през 1983-та, но си спомням онази година много добре. Тогава се роди сестра ми и в паметта ми са се врязали много детайли, които силно ми повлияха при писането. Спомените на едно дете са много капризни, това не са спомени на политик.
Поколението на сестра ти как възприема тази история? Те пък изобщо не помнят онова време.
Да, за тях това е по-далечен случай. Ще ти кажа, че младите баски писателки, които нашумяват сега и които са по-млади и от сестра ми, могат да пишат по тези теми с по-малко предразсъдъци, с повече ирония. Но хора, по-възрастни от мен, опитваха да пишат за това и не можеха. Беше прекалено близо до тях. Казваха ми: пиши ти, ти имаш повече дистанция. Много е важно да видиш нещата от разстояние, не само да си информиран. По-младите хора могат да се отдалечат повече. А нали казват, че трагедията, погледната от далечината на времето, може да е и комедия. Вярно, точно в този случай комедия трудно ще се намери. Но все пак дистанцията на времето дава възможност да се погледне на всичко по-човешки, по-иронично, по-здравословно.
Роден си в годината, когато умря Франко – 1975-та. Ти си продукт вече на демократичното общество. Някои в Испания сега говорят за необходимостта от нов преход към нова демокрация. Ти какво мислиш?
Да, много се говори. В моето обкръжение в детството ми нямаше нищо драматично. В семейството ми не е имало жертви. Темата не ни е чужда, но не сме били засегнати лично. А испанската демокрация през годините е бивала много слаба. Разделението на властите не се спазва много, политиците обикновено са откъснати от реалния живот. Не помня много неща от следването ми по право, но помня, че ни учеха да не съдим по конкретните факти, а по някакви абстрактни съображения. В Страната на баските съдилищата винаги издаваха присъди с едно наум за ЕТА. Затваряха се вестници и радиа, само защото те изразяваха позиции за баска независимост – и веднага им се приписваха връзки с ЕТА. Баският език, който беше забранен по времето на Франко, се свързваше с идеология, а идеята за независимост – с насилието. Всичко това днес може да изглежда като някакъв анахронизъм от далечното минало. Обаче не е толкова далечно. Вестник Euskaldun Egunkaria („Еусклдун Егункариа”), в който аз работех, беше затворен през 2003, а главният редактор беше арестуван и изтезаван. И цялата редколегия също беше арастувана. После стана ясно, че всички обвинения са фалшиви. Нямаха нищо общо с ЕТА.
2003-та – значи по времето на Аснар?
Да. По негово време всичко беше срещу ЕТА, тя навсякъде им се привиждаше. Бяха тежки години в този смисъл. Написах пиеса за затварянето на вестника. Хората, които го правиха, после направиха друг вестник, също на баски.
А сега какво е положението?
Сега е по-добре. Аз самият се учудвам колко са се подобрили нещата в последните пет години. Баското общество обърна страницата. Все пак смятам, че преди да я обърнем трябва да я прочетем, а не съм убеден, че всички са го направили. Или са го претупали някак радостно. Паметта на хората е много къса. Бързат да забравят нещата. Е, някои може би трябва да бъдат забравени, но не с такава лекота. Забравеното рано или късно се връща. Затова е важно да се конструира един разказ, една мозайка от малки разкази, която да покаже картината. Може да не съвпада с псевдоофициалния разказ. Необходимо е да се съберат свидетелства, които от страх са били скрити.
Моментът е интересен и от гледна точка на фикцията. Има много въображаеми моменти в романа, не толкова политически, колкото лични, интимни, човешки, но те придават допълнителна плътност на историята.
Всички в Страната на баските сме убедени, че насилието е свършило. А правителството в Мадрид е малко като аутист, затворено е в себе си. Още воюва със собствените си демони.
Кой днес е главният проблем в отношенията между Мадрид и Страната на баските?
Главният проблем сега са затворите и затворниците от ЕТА. Те са пръснати из Испания, на далечни места. Така се наказват и семействата им, трудно им е да ги посещават. Налага им се да бият по 1000 км път всеки уикенд, да пътуват до Андалусия или до Канарските острови, за да видят член на семейството им, осъден за връзки с ЕТА. За това се дискутира от години, но няма раздвижване. А много от тези затворници не са извършвали престъпления, свързани с кръвопролития. Наложени са им големи присъди заради направени от тях предизвикателни декларации или за подпалване на банкомат, банка, автобус.
В същото време никой от полицаите, осъдени по случая с Ласа и Савала, не изтърпя пълната си присъда, всички бяха освободени в рамките на от 2 до 6 години. Имаха и олекотен режим, излизаха си през уикендите. Какво е на този фон да останеш в затвора 6-8 години, защото си запалил банкомат? Ако го направиш в Естремадура, получаваш 2 месеца. Но ако си в Страната на баските, за същото ти дават 6-8 години. Ето в тези точки личи слабостта на испанската демокрация.
Има ли решение? Каталонците тръгнаха да вдигат силен шум за независимост. А баските даже странно някак на този фон си мълчат.
Интересна ситуация наблюдаваме. От Страната на баските винаги сме гледали малко иронично на каталонците – смятали сме, че те играят като във филм, но всъщност никога няма да се отделят от Испания, защото не им е изгодно. Настроенията за независимост при тях никога не са били толкова силни, колкото през последните 5-6 години. Процентът на хората, които искат независимост, винаги е бил по-висок в Страната на баските, отколкото в Каталония. Но не и сега.
Защо се получи така?
И аз не разбирам как стана това, и мен ме учудва. Каталонците казват, че са били пренебрегнати, потиснати от испанската държава. Мадрид така и не одобри икономическия статут, който те искаха. А той бе псевдонезивисим в много аспекти, като свеждаше искането за самостоятелност до това, те да си разпределят сами местния бюджет – за здравеопазване, за съдебна система. Но нахъсването там доведе до точка, от която няма връщане назад. В същото време в Страната на баските желанието за независимост спадна. Ако се проведе гласуване, каквото организира Дейвид Камерън във Великобритания, ще се види колко са едните, колко са другите. Обаче испанското правителство е много догматично, настоява, че каталонците и баските не могат да решават сами, че трябва да се гласува в цяла Испания.
На последните избори в Страната на баските победи Баската националистическа партия (PNV). Но тя изглежда добре се разбира с Мадрид. Как това се връзва с името ѝ?
Това е особена партия. Да, тя е националистическа и консервативна, но не е чак като партията на Артур Мас (бивш каталонски премиер, привърженик на отцепването – б. Р.) в Каталония. PNV е като махало – един път натам, един път насам. Успява да улови много гласове от различни посоки. В Билбао PNV е по-силна, обаче в Гипускоа доминира Izquierda Abertsale („Патриотична левица”). PNV се е научила да се движи в тази среда, да извлича ползи. Обединила е в редиците си и привърженици на независимостта, и интегристи. А Izquierda Abertsale е твърдо за независимост.
Сега ръководителите на PNV с Рахой ли ще играят?
Винаги са го правили. И с Аснар, и със социалистите. Във властта е така.
Тероризмът в последните десетилетия се превърна в глобална заплаха. Има ли изход за света с оглед баския опит?
Баският опит не върви много да се разпростира из света. Краят на тероризма на ЕТА бе ускорен от атентатите в Ню Йорк на 11 септември 2001-ва. Към онова време ЕТА вече беше анахронизъм. По времето на Франко все още беше оправдана въоръжената борба срещу диктатурата, но после вече не. Макар че имаше много фашисти, останали в испанската държавна система, още при прехода ЕТА вече стана анахронизъм и по-нататък този процес се задълбочаваше. Много закъсня със спирането на дейността си и това беше голяма грешка. Но след 11 септември ЕТА вече не можеше да се позиционира в този глобален тероризъм, който я остави на едно много ниско ниво, направи я някак комична. Много различно е, много сложно, но баскиат тероризъм не може да се използва като основа за борбата с глобалния тероризъм. Разбира се, че всеки човешки живот е безценен и е огромна загуба за семейството, но като се отдалечиш и погледнеш в световен мащаб, баският тероризъм е едно нищо, капка в океана.
Защо глобалният тероризъм се разрасна толкова и се превърна в това чудовище, което виждаме днес?
Основно заради страха. Не съм за конспиративните теории, но е много по-удобно за корпоративната власт и за държавите човечеството да се държи в постоянен страх. Много се ядосвам всеки път като си помисля с каква лекота приехме контрола. Оруел е един бой-скаут по сравнение с контрола, на който сме обект сега. Подслушват телефоните ни, мейлите ни, събират данните ни. Ами тези постоянни унижения на летищата – и към имигранти, и към кротки буржоа? Всекидневно ни унижават, ужасно е. Глобалните корпорации също си имат отделни охрани, които те претърсват. И ти приемаш всичко. Не, не съм конспиратор, но виждам сякаш съзнателно нагнетяване на голям световен хаос. Всичките тези войни са много изгодни за търговията с оръжие. САЩ продават оръжие на всички… А къде отива борбата с бедността, с неравенствата? Кой мисли за хората от Третия свят, които нямат нищо друго, освен живота си? И смъртта си.
Оптимист ли си?
Аз съм информиран оптимист, тоест песимист. Харесва ми да мисля. Франсис Пикабиа (авангардист от френско-кубински произход – б.р.) казва, че иронията е учтивостта на отчаяните. Обичам тази фраза. Харесва ми на тези няколко квадратни метра около нас да показваме отчаянието си с учтивост и с ирония, да сме възпитани и иронични и с нас самите.
About The Author
