Изглежда само доскорошният македонски премиер Никола Груевски може да се мери с Мило Джуканович по поредни изборни победи. От 2006 година, когато за първи път спечели парламентарния вот в Македония, до днес, в навечерието на извънредния парламентарен тест на 11 декември, лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Груевски има девет последователни „подиума” на първото място, както казват спортните коментатори. Независимо дали става дума за местни, парламентарни или президентски избори в бившата югославска република.
Мило Джуканович, емблематичната политическа фигура на Черна гора, се похвали, че с победата на неговата Демократична партия на социалистите в неделя, на 16 октомври, е спечелил седма изборна победа. Както се вижда, в балканското политическо състезание между двете някогашни републики от Титова Югославия Груевски води с два пункта. Но ако съпоставим политическата и държавническа кариера на двамата, македонецът само може да гълта прахта зад гърба на „вечния” Мило.
Макар и само малко над 50-годишен, Джуканович има зад гърба си 27 години участие в политиката в малката балканска държава. За това време високият като върлина някогашен баскетболист Джуканович изкара един президентски мандат от четири години между 1998-а и 2002 година, и направи ни повече, ни по-малко от 17 години като премиер на страната.
Класически политик на югопрехода
Няма друг черногорец, който толкова дълго време да е стоял на върха в политиката в държавата, каквото и да означава това сега, когато бившата югорепублика е на прага да встъпи в НАТО и в ЕС. Няма друг черногорец, който така да олицетворява цялата сложност на прехода в някогашната най-вярна на Белград адриатическа република, всички завои и меандри на местната политика, зависеща в много случаи от волята на съседи – близки и по-далечни.
Джуканович е класически пример на политик-националист и на държавник-играч, изградил своята биография като човек от „старата”, югославската апаратна номенклатура. В това няма никаква изненада. Напротив, даже може да кажем, че е тенденция. Ако погледнем биографиите на повечето изнесени напред сега политици в новите държави, родени след кървавия разпад на Титова Югославия, ще видим, че те идват от високите етажи на номенклатурата в СФРЮ.
Първият македонски президент Киро Глигоров изкара целия си съзнателен живот на икономист и политик в Белград, за да се върне в пенсионна възраст и да застане начело на Македония. Горе-долу същата история е и с бившия хърватски държавен глава Стипе Месич, някога член на най-високото партийно и държавно ръководство на СФРЮ. Има и други подобни примери преди да дойде новата генерация политици и преди „старата гвардия” да бъде принудена да се оттегли. Или да си отиде от този свят…
Вторият македонски президент Борис Трайковски, загинал трагично в самолетна катастрофа през февруари 2004 година над Мостар в Босна, например бе автентичен местен човек, изградил кариерата си на локално равнище и в локалните структури, необвързан със старите белградски юго-институции и затова бе и толкова близко до хората и до техните болки.
В отбора на Слобо
А Мило си е човек на старата школа, погледнато отвсякъде. Още като ученик встъпва в Съюза на югославските комунисти. Това е привилегия, която не се дава всекиму. 26-годишен е, когато завършва икономика на туристическата индустрия и вече е член на централното ръководство на партията.
Годината е 1989-а, в Белград изгрява звездата на Слободан Милошевич, федерацията започва сериозно да се пропуква, раздялата между шестте републики се очертава на хоризонта, в Европа тоталитарните режими падат един след друг. Джуканович е от обкръжението на Милошевич, прегърнал е идеята за „антибюрократична революция”, което на практика означава чистка на старите Титови партийни и държавни кадри.
Заедно с още двама черногорци – Светозар Марович и Момир Булатович – Мило се връща в Подгорица, наричана в СФРЮ Титоград. Вятър в платната на кариерите на тримата, особено на Джуканович, духа от най-високо място в Белград, лично от Слободан Милошевич, който вече е обещал на милионния митинг на Косово поле край Прищина, че няма да позволи никой повече да бие или унижава сърбите. Времето на активния сръбски национализъм, довел до кървавата драма с разпада на Югославия, вече е настъпило.
В този период, 1991 година, Мило Джуканович за първи път става премиер на Черна гора, за да ръководи изпълнителната власт цели седем години, преди да стане президент през 1998-а. Слобо още е в силата си в Белград, вече е овладял цялата власт в Сърбия. Единствена от бившите югорепублики, Черна гора остава в състава на така наречената „Трета, остатъчна Югославия” заедно със Сърбия. Подгорица и Белград са свързани исторически, смятат себе си за най-близки, в Черна гора има голяма сръбска общност, а вилите на белградските големци са на черногорския адриатически бряг.
Слобо си заминава на 5 октомври 2000 година, но чак когато е изпратен в Хага, пред Международния трибунал за престъпления срещу човечеството, през 2006 година Джуканович се осмелява да стане инициатор за референдум, с който Черна гора се отделя от Сърбия. Няма я вече сянката на балканския диктатор от Белград, значи може да се поиграе и на черногорски патриотизъм. Десетилетният политически проект „Югославия” приключва.
Тъмната страна на публичния живот
Да си толкова години начело на властта, особено когато става дума за Балканите, означава, че няма начин да останеш с чисти ръце. И да не се подадеш на изкушението да управляваш авторитарно и силово. Как да бъде другояче, когато в професионалното педигре на Мило, както вече посочихме, няма факти за обучение или добри практики по демокрация. Когато идваш от апарата и институциите на една тоталитарна държава като СФРЮ, за теб стилът на управление е точно такъв. Поне на първо време.
Още в първите години като премиер Джуканович е обвиняван за участие в незаконен бизнес и за натрупване на лично състояние в милиони евро. Особено активни в изнасянето на данни в това отношение са италианските медии. Най-близо са до Черна гора, само една вода ги дели. Джуканович отричаше и продължава да отрича, но тъмната страна неговия публичен живот и досега си остава част от митологията на прехода в Черна гора. И то не без основание.
Колкото повече години на свободна и независима Черна гора минават, толкова повече се натрупват факти за шовинизма и автократизма на управлението на Мило и на неговото обкръжение от местни олигарси, за монтирани съдебни процеси срещу противници, за ограничаване на свободата на информацията, за гонения срещу политически противници. И най-вече – за нарушения в изборния процес, които държат начело на властта Джуканович с неговата Демократична партия на социалистите (ДПС).
Подобни обвинения, само че далеч по-остри, бяха отправени срещу него и във връзка с последните парламентарни избори. До такава степен, че опозиционните партии продължават да отказват да признаят резултатите от изборния ден.
Кой победи, кой загуби
В 81-местния парламент на страната партията на Джуканович ще има 36 депутати, с пет по-малко от обикновеното мнозинство. Очевидно е, че те не стигат за съставяне на поредното правителство начело с Джуканович, но пък наблюдателите прогнозират, че това няма да бъде проблем, тъй като малцинствените партии, които също влизат в законодателния орган, са готови да попълнят тази дефицит.
Според професора от Университета „Джон Хопкинс” Даниел Сървър, често цитиран напоследък, такова поведение на подкрепа от страна на малцинствените партии било нормално, тъй като означавало, че дават подкрепата си на Джуканович заради неговия курс за членство на Черна гора в НАТО, и те защото знаели, че в Алианса правата на малцинствата се зачитат…
Но пък този резултат на ДПС даде основание на аналитици от Белград (естествено, там са най-чувствителни по отношение на това, което става в Подгорица!) да посочат, че всъщност при неделното тестване на настроенията на черногорските избиратели опозицията е победила, тъй като е спечелила общо повече гласове, отколкото досега управляващата партия на Джуканович. Другото – съставянето на поредния кабинет, е въпрос на парламентарни аритметики, сметки и комбинации.
Всъщност, изборите на 16 октомври бяха преди всичко геополитически. Както бе геополитическа и поканата към Подгорица да влезе в НАТО. В случая става дума дали линията за членство в НАТО и в ЕС, поддържана от Джуканович, ще получи очакваната масова подкрепа. В предизборната борба Мило призоваваше да получи поне 41 гласа за обикновено мнозинство, за да може да гарантира евроатлантическия път на Черна гора. Не ги получи.
Да вметнем – неговият балкански събрат Никола Груевски от Македония пък търси мнозинство от 63 гласа, за да състави самостоятелно правителство и „никой да не ми извива ръцете”. Преди няколко месеца Александър Вучич в Белград искаше пълна подкрепа за мнозинство в Скупщината, та и той да започне да прави реформи по пътя към Европа. Както се вижда, балканските държавници искат да имат сигурна парламентарна подкрепа за да управляват, както си знаят…
„Черногорският Франц Фердинанд, спрял навреме Гаврило Принцип”
Мило обвиняваше Белград, Москва и Пекин за намеса във вътрешните работи и в предизборната борба. Винеше тези столици, че използвали сръбската общност, за да атакуват евроатлантическата му линия. Премиерът дори си позволи само часове преди гласуването да арестува двадесетина сърби, обвинявайки ги в готвенето на преврат срещу него. В затвора останаха 14 от задържаните, което пък предизвика буря в Сърбия в търсене отговор на въпроса как да продължат оттук нататък отношенията между Белград и Подгорица.
Белградски медии подигравателно нарекоха самия Джуканович „черногорски Франц Фердинанд, който навреме е успял да спре агресивно настроения Гаврило Принцип” – намек за атентата в Сараево отпреди 102 години, станал повод за избухването на Първата световна война.
Споменатият вече Даниел Сървър вижда в изборния резултат „недвусмислено поражение на Владимир Путин” и ясен знак за Белград да не се опитва да спре предстоящото членство на Черна гора в НАТО.
Е, как да не е вечен вечният Мило?
