Цялата тържествена международна кампания от последните месеци, която лансираше като нова надежда за Колумбия постигнатото там след 4-годишни преговори в Хавана мирно споразумение между правителството и партизаните от ФАРК-ЕП (Революционни въоръжени сили на Колумбия-Народна армия), се разби на пух и прах на референдума в неделя, 2 октомври. Той трябваше да определи с „глас народен” дали колумбийците одобряват или не постигнатото от преговарялите под егидата на ООН екипи на правителството и на ФАРК.
Всички сондажи сочеха убедителна победа на „да”-то за мира, за който Колумбия очевидно е зажадняла след 52 години въоръжен вътрешен конфликт и 260 000 човешки жертви. Някои социологически агенции стигаха до прогнози за 72% надмощие на „да”-то, но дори най-умерените не падаха под 60% в полза на мирното споразумение.
Реалността се оказа друга. Макар и само с 0,5%, но все пак надделяха онези, които отхвърлят договора между правителството и партизаните. Те събраха 50,2% от гласовете, а в полза на „да”-то се обявиха 49,7% от участниците в допитването.
Много е вероятно именно прекалено оптимистичните прогнози да са повлияли на резултата, и част от онези, които подкрепят мира, да не са си направили труда да отидат до урните, убедени в предрешения позитивен резултат. Още повече, че в деня на гласуването над голяма част от Колумбия валяха проливни дъждове и времето не вдъхновяваше за излизане от къщи.
„Мълчаливото мнозинство” подари политически ренесанс на Урибе
Но това е само част от картината. По-сериозният елемент в нея е подценената от правителството, но много активна кампания на лагера на „не”-то, оглавена от бившия крайнодесен президент на страната Алваро Урибе. Той застана начело на т.нар. „мълчаливо мнозинство”, което благосклонните към правителството големи медии оставиха в периферията на информационните си блокове. Това движение обаче намери своите ниши, тръгна на апостолски мисии из села и паланки, влезе пряко и буквално в къщите на хората из забравените от властите региони, които са си патили най-много от сблъсъка между власт и партизани, и съумя успешно да изиграе картите си, накланяйки везните към своята теза – че споразумението за мир е зле договорено и трябва да се предоговори. Дотолкова успешно, че сега политическите наблюдатели вещаят „ренесанс” за политическата кариера на Урибе.
Естествено, че беше наивно той да се подценява – не само защото е все още влиятелен с политическите си лостове по всички нива в държавата, но и заради чисто личната му обсесия да мъсти на партизаните. Широко известно е, че собственият му баща навремето е бил отвлечен и убит от ФАРК. Ето защо по време на президентстването на Алваро Урибе от 2002 до 2010 г. единствената негова политика по вътрешния въоръжен конфликт беше изтребване до крак на партизаните. И никой разумен анализатор не биваше да допуска, че сега той ще се примири с договореното опрощаване на партизанските действия и с автоматичното включване на ФАРК в политическия живот на страната.
Урибе избра йезуитския тон, че всъщност изцяло подкрепа идеята за мир, но просто мирното споразумение не е договорено добре и е необходимо преразглеждането му, като за целта трябва да се гласува с „не” на референдума. Той заигра на чувствата на хората, загубили близките си в партизански акции, като им внуши да негодуват, че никой от ФАРК няма да влезе в затвора, че на формацията се гарантират незабавно пет депутатски места без да се минава през избори и че няма да бъде ревизирано имуществото ѝ, от което според Урибе биха могли да се изплатят компенсации на семействата на жертвите. В страна с толкова много пролята кръв като Колумбия подобна линия, естествено, намери благодатна почва – не толкова в градовете, колкото сред по-първичното и по-податливо население в отдалечените провинции.
И те искат мир, но не този мир
В посланията на отбора на Урибе силно звучеше гласът и на неговия вицепрезидент от периода 2002-2010 г. Франсиско (Панчо) Сантос – също знакова фигура за Колумбия. През 90-те, когато работи като журналист в големия вестник „Ел Тиемпо”, той е отвлечен от картела на меделинския наркобарон Пабло Ескобар и осем месеца е държан като заложник с искане тогавашното правителство да отмени екстрадициите на наркотрафиканти в САЩ. Освободен е след дълга посредническа мисия на църквата. Именно Франсиско Сантос издигна сега най-ударния лозунг на „не”-кампанията: „Искаме мир, но не този мир”.
Интересен детайл е, че Франсиско Сантос е първи братовчед на сегашния президент на Колумбия Хуан Мануел Сантос – архитекта на мирното споразумение с партизаните. Той пък на свой ред е бил военен министър в правителството на Урибе. И точно като такъв, водейки тогава наказателни операции срещу ФАРК, се убеждава, че конфликтът няма военно решение и трябва да се завие към преговорите и мира.
Днес, вече като президент, Хуан Мануел Сантос олицетворява в политическия елит на страната инициаторите и твърдите привърженици на мирното споразумение с ФАРК. А бившият му политически ментор Алваро Урибе и собственият му братовчед Франсиско Сантос са лицата на другия лагер – на острите критици, които сега успешно саботираха споразумението.
Президентът Мануел Сантос не се предава
Разбира се, за президента Сантос загубата на референдума бе сериозен политически удар. Той обаче го понесе достойно. Появи се пред публиката заедно с целия си екип и увери: „Няма да се предам. Ще продължа да търся мира”. Сантос декларира, че правителството ще продължи да спазва примирието с партизаните. Той отправи покана за диалог към представителите на всички политически сили в страната, които покани на обща среща още днес, понеделник. Обяви също, че ще изпрати и свои емисари в Хавана, които да се срещнат там с преговорната група на ФАРК за консултации.
Президентът подчерта: „Като държавен глава аз съм гарант на стабилността на страната. Настоящото демократично решение не бива да накърнява тази стабилност. Като президент запазвам непокътнати моите ангажименти и задължения да поддържам обществения ред и да преговарям за мир. Окончателното спиране на огъня и на враждебните действия остава и ще остане в сила. Готов съм да изслушам и онези, които казаха „не”, и онези, които казаха „да”. Ще продължа да търся мира до последната минута на моя мандат, защото само това е пътят към едно по-добро бъдеще за нашите деца”.
Партизаните продължават мирния курс, зоват за доверие
След оповестяване на резултатите от референдума от Хавана, естествено, реагира и ръководителят на преговорния екип на ФАРК Родриго Лондоньо, по-известен с партизанското си име Тимошенко. В изявлението си той отбеляза, че силната негативна кампания против одобряването на мирното споразумение е изиграла своята роля, но подчерта: „Предизвикателството пред нас като политическа сила – да изградим стабилен и траен мир – става още по-голямо и по-силно. ФАРК продължава да поддържа своята воля за мир и потвърждава готовността си да използва само думите като средство за изграждане на бъдещето. На колумбийския народ, който мечтае за мир, казваме да разчита на нас. Мирът ще победи!” Тимошенко призова колумбийците „да бъдат спокойни и да ни имат доверие”.
Ясно е, че нивото на тревожност в цяла Колумбия подскочи след резултатите на допитването, защото веднага се възродиха страховете от връщане към насилието. Наистина е много трудно да се намери успокоение на духовете в страна, обагрена от толкова много кръв и от двата лагера. Защото и привържениците на ФАРК и на други леви формации имат забити в паметта си много трагични епизоди на разправа с техни дейци от страна на силите за сигурност или на ултрадесните паравоенни групировки. Когато например в средата на 80-те и началото на 90-те започва половинчато включване на някои сектори от левицата в политическия живот чрез сформирането на тогавашния Патриотичен полюс, много от депутатите, сенаторите, кметовете и други активисти на тази формация стават жертви на атентати.
Така през 1994 г. е застрелян на улицата в Богота депутатът комунист Мануел Сепеда, баща на днешния много авторитетен ляв сенатор Иван Сепеда, който пък е български възпитаник – завършил е у нас философия през 1987 г. Въпреки драматичната си семейна история Иван Сепеда днес е един от основните мотори в мирния процес между ФАРК и колумбийското правителство. Той дори стоеше до Тимошенко по време на изявленията му от Хавана през отминалата нощ след референдума в Колумбия. Личности като Сепеда, силно мотивирани в мисията си за помирение, в момента играят ключова роля за овладяване на деликатното равновесие в Колумбия и за продължаване на мирния процес.
От 24 часа до 24 години
Магическият реализъм в родината на великия Габриел Гарсия Маркес е способен да поднесе всякакви изненади и поврати. Така още преди да изтекат първите 24 часа от реферндума вече се разбра, че ФАРК са променили досегашната си позиция и са готови да допуснат ревизия на имуществото си, както и да го предоставят за преодоляване на последствията от дългия военен конфликт. Инвентаризацията на имуществото ще бъде извършена в периода, предвиден за концентриране на партизанските съединения в определени зони, където под контрола на емисари от ООН ще се осъществява предаването на оръжието и връщането към гражданския живот. Другият незабавен жест от страна на ФАРК бе унищожаването също още в първите часове след референдума на 600 кг експлозиви.
Въпреки тези действия, подхранващи оптимистичните прогнози, че все пак мирът в Колумбия още има солидни шансове дори и след негативните резултати на референдума, скептиците също не са малко. Ето например какво писа в кореспонденцията си от Богота пратеникът на испанския в „Ел Паис”: „Денят след това най-решаващо гласуване в историята на Колумбия се очертава да продължи не 24 часа, а 24 години. Споразумението между правителството и ФАРК не излекува болките на Колумбия. Само отвори пътека, за да се премине към период на модернизация и да се подхванат проблемите, които датират още отпреди 1964 г., когато ФАРК вдигат оръжието. Преговорите сами по себе си бяха победа и рядкост на целия световен фон – те показаха политическа воля. Представителите на онези сили, които от пет десетилетия си разменяха само олово, успяха в продължение на четири интензивни години да подготвят документ от почти 300 страници, за да сложат край на конфликта. Постигнаха го чрез диалог и търсейки достоен изход за една страна, която обаче в крайна сметка предпочете да скочи в нищото”.
Дали наличието на все пак постигнатото споразумение ще изиграе ролята на бънджи за този смъртоносен колумбийски скок чрез референдума, ще проличи от следващите ходове на политическите играчи в страната – включително и на придобилия нова тежест Алваро Урибе.
Диалогът остава отворен
Очевидно е, че дори и Урибе ще трябва да се съобрази със силната международна посредническа роля в колумбийския мирен процес – включително и с пряката заинтересованост на сегашната администрация в САЩ да запише като бонус за отиващия си от Белия дом Барак Обама още един благоприятно разрешен конфликт, способен дългосрочно да подсили позициите на Вашингтон в региона.
Не е случайно, че след оповестяването на резултатите от допитването Урибе не изпадна в еуфория, а се ограничи с лаконично 5-минутно изявление, в което декларира: „Колумбийци, ние обърнахме посоката. Всички искаме мир.” Той показа, че е готов да поеме протегнатата от президента Сантос ръка за диалог и не прибегна до никаква конфронтационна лексика.
В същия дух бяха коментарите и на съратника му Франсиско Сантос: „Ще работим с правителството, за да можем да обновим това споразумение, за да ни доведе този мир до една добра пристан, със справедливост, овъзмездяване, помирение и прошка. Това трябва да е мир, в който да се чувстваме добре всички, а не само половината от колумбийците”. Франсиско Сантос подсили позитивизма си така: „И ние искаме мир. Но с по-висок стандарт за правосъдието и истината. Победата на „не”-то е едно послание за любов към Колумбия. Приемаме резултатите с радост, но без надменност.”
Парадоксално, но факт – буквално в същия „любовен” ключ звучат и посланията на Тимошенко от Хавана, който в интервю за колумбийско радио увери: „Любовта, която носим в сърцата си, е гигантска и затова с думи и действия ще бъдем способни да изградим мира”.
Колумбийската магическа реалност очевидно още не е казала последната си дума.
About The Author
