В категории:България

Нуждаем се от растеж за всички, не за малцина

Поддържането на високи неравенства, евтин труд, както и ерозирането на социалните стандарти, не могат да бъдат устойчива стратегия за България

Изображение: „Барикада“

Съкратена версия на доклад, представен от автора по време на Кръгла маса на тема „Неравенства и бедност в България“, организирана от президента Румен Радев на 9 октомври в София. Публикуваме го с разрешение на автора, заглавието и вътрешните подзаглавия са на „Барикада“.

В противовес с предишните доминиращи теории, в годините след световната финансова криза се появи нов консенсус, че освен икономическият растеж като единствен приоритет на икономическата политика, разпределението на доходите също трябва да се разглежда като основна променлива, по която да се ориентират успешните политики и мерки.

Едно по-равно разпределение на доходите не само не пречи на потенциала за растеж на икономиката, но може да бъде от помощ за постигане на устойчив и включващ растеж. В тази връзка редица международни институции фокусираха вниманието си върху темата за неравенствата и как те се отразяват на икономическото развитие.

Как икономическите неравенства могат да носят рискове и негативи за икономиката, както от гледна точка на съвкупното търсене, така и от гледна точка на съвкупното предлагане и производителността в България е въпрос, който заслужава вниманието ни.

От гледна точка на предлагането и ефективността на икономиката, икономическите неравенства, които се трансформират и в социални и образователни неравенства и в пречка пред социалната мобилност и регионални дисбаланси, застрашават икономиката като ерозират продуктивния ѝ потенциал.

Затова е необходимо да предложим мерки за справяне с тези проблеми, които не само ще подсилят икономиката ни, но и ще имат директен ефект върху разпределението и ще повишат стандарта на живот на големи групи от населението.

Високите нива на бедност и фактът, че твърде големите части от населението разполагат с ниски доходи в сравнение със средноевропейските, означават, че освобождаването на финансов ресурс в най-нискодоходните домакинства ще има стимулиращ потреблението ефект и по този начин може да засили растежа.

Неравенството е не само морален, но и икономически проблем

Като страна с по-високи неравенства на фона на всички останали страни-членки на Европейския Съюз, темата е от първостепенно значение и за България и има не само морален аспект, но и чисто икономически последици.

От една страна, прекалено неравното разпределение на доходите и богатството има класически Кейнсиански ефекти върху съвкупното търсене,  които могат да се проявят най-осезаемо по време на икономическа стагнация, но имат ефекти и в останалите етапи на бизнес цикъла.

Но неравенството на възможностите има и дълготрайни ефекти върху предлагането, като не позволява на големи групи от населението да се развиват и по този начин ограничава и производителния потенциал на икономиката.

Редица мерки на икономическата и социална политика могат да бъдат приложени за справяне с тези проблеми, но до момента голяма част от тях не са били приоритизирани в България, като разбира се бъдат адаптирани за нашия контекст и се базират на точни изчисления

Глобално преосмисляне на въпроса за неравенството

Икономическите неравенства все по-често бяха тема на разговор не само в политическите дебати, но попадаха и във фокуса на редица международните институции. По време на форума на Европейската Централна Банка в Синтра, Португалия през лятото на 2017, бившият председател на Борда на Федералния Резерв Бен Бернанке, започва речта си, озаглавена “Когато икономическият растеж не е достатъчен”, със следното изказване: “Ако популистката вълна, която виждаме днес, има една позитивна страна, то тя е да рефокусира вниманието, както върху моралната потребност,  така и върху практическите  ползи от това да помогнем на хората, които могат да страдат от икономически затруднения, които могат да придружават икономическия растеж”.

То добре обобщава настъпилото през последните 10 години преосмисляне на темата за икономическите неравенства не само като морална и съответно субективна величина, но и като икономическа променлива, с директни последици върху ефективността и производителността на една икономика, както и върху социалните резултати и постижения на дадена страна.

Това преосмисляне касае пряко България, която в рамките на Европейския съюз продължава да заема челни места по икономически неравенства. Те от своя страна водят до много други социални неравенства и по този начин акумулират различни проблеми за икономиката.

Растеж за всички, а не за малцина

За затварянето на все още осезаемата разлика със стандарта на живот в старите страни-членки на ЕС, България има нужда от високи нива на растеж, но ползите от този растеж трябва да достигат до всички граждани, а не да бъдат концентрирани само в някои високодоходни групи. С тази цел беше развита и концепцията  за включващ  растеж, който цели едно по-равно и устойчиво разпределение на доходите, така че големи групи от населението да се възползват от растежа.

Повишаването на стандарта на живот на гражданите бе дълго време свързвано и описвано в политиката, както и в голяма част от икономическата дисциплина, главно с икономическия растеж, измерван като годишното нарастване на БВП.

Разрастването на неравенствата до прекалено високи нива обаче може да има и обратен ефект – като убива стимулите за развитие, когато различните доходни групи са прекалено отделени една от друга, а мобилността между двете става прекалено ниска.

Докато преди на концентрацията на доходи и богатство в най-горните подоходни групи се гледаше безкритично или това дори се приемаше като желателно с оглед на мотивационната ѝ сила, днес в множество политически и икономически дебати се поставя под въпрос доколко ефективна е подобна тенденция.

Някои международни организации, например ОИСР и Международния икономически форум, се обединиха около идеята за устойчив и  включващ  растеж – икономическо развитие, което по-директно се проявява  в нарастване на доходите и жизнения стандарт на големи групи от населението, а не само като средностатистическа величина. В допълнение на това, политическите сътресения от последните години доведоха и до ясното осъзнаване на идеята, че глобализацията, макар като цяло да има позитивен ефект, не носи само ползи, а оставя някои групи от населението в по-лоша ситуация – не само в относително отношение, но и в абсолютно – нещо, което някои икономисти, изследващи търговията, отдавна са признали.

Нужни са компенсиращи политики, за да бъдат адресирани различните видове шокове, които могат да настъпят при дадени групи от населението или при дадени региони в процеса на деиндустриализация, либерализация или отваряне на икономиката към общ пазар. Целта да се постигне възможно най-висок растеж без да се взимат предвид  произтичащите от това възможни негативни ефекти, трябва да бъде трансформирана в целта да се постигне реална конвергенция и включващ  растеж, който достига до всички подоходни групи. Когато растежът е изключително неравно разпределен, тези две тенденции могат и да не вървят ръка за ръка.

Прекалено дълго темата за разпределението на доходите и богатството беше игнорирана от икономистите, особено макроикономистите. Това отчасти се дължеше на вярата в кривата на Кузнец – теория, която предполага, че високият икономически растеж, особено в настигащата фаза за дадена развиваща се икономика, винаги е съпътстван от покачващи се неравенства, но че тази тенденция се обръща от момента, в който дадената страна забогатее и стане развита икономика.

Впечатляващата работа на Тома Пикети обаче предостави сериозни доказателства, че само подходящата и прецизна икономическа политика всъщност води до намаляване на икономическите неравенства и че това не е процес, който се случва автоматично с икономическото развитие на една страна.

В допълнение на това, скорошната работа на Пикети, Имануел Саец и Габриел Цукман също така показаха как ползите от икономическия растеж се разпределят между отделните подоходни групи. Изследователите например стигат до заключението за сериозните разлики между растежа на доходите например на долните 50% и горните 10% от населението на САЩ и Франция и как тези разлики са продиктувани от приложените политики в рамките на данъчната и социалната политика в тези страни. Докато във Франция доходите на долните 50% от населението са се покачвали в последните 3 десетилетия със същия темп, с който се е покачвал и БВП на година, се оказва, че долните 50% в доходното разпределение в Щатите не са получили почти никакво реално увеличение на техните доходи за три десетилетия макар средностатистическият растеж на БВП да е бил завиден.

Именно подобни развития трябва да бъдат избегнати, ако целта на икономическата политика е повишаване на жизнения стандарт на най-бедните и средната класа. За да се гарантира, че ползите от икономическия растеж ще достигнат големи части от населението са нужни подходящите институции и специфични за дадената страна политики, така че доходите и богатството да не се концентрират само в дадени групи.

Растящото разделение между т.нар. 1 % от населението и останалата част  от гражданите се развиваше в последните десетилетия в някои Западни страни редом с ерозирането на средната класа. Както посочи Кристин Лагард, президент на Международния Валутен Фонд: “В прекалено много страни, икономическият растеж не успя да повдигне малките лодки, докато яхтите се носеха по течението и се наслаждаваха на вятъра в техните платна“.

Снимка: Pixabay.com

Това разделение не води единствено до неравенство на резултатите, но има и демотивиращ ефект и съответно ограничава равенството на възможностите. Високите нива на доходни неравенства само по себе си отчасти произтича от неравните възможности на някои групи и води до други негативни последствия като влошено здраве и  ниска социална мобилност. Поради силната връзка между семейното положение и образованието на децата, социалната мобилност е особено застрашена в по-неравните страни в Югоизточна Европа. Това е само един от каналите, по които икономическите неравенства могат да ерозират икономическия растеж и където са нужни решителни интервенции.

Правилните политики за борба с неравенствата могат по този начин да бъдат предпоставка, а не пречка за по-висок икономически растеж, който да достигне всички.

Вятърът на промяната още не духа в България

Глобалното преосмисляне на тези теми обаче все още не е довело до промяна на дискурса в Източна Европа. Това е регионът, в който се наблюдават най-високите икономически неравенства в Европейския съюз. Те са най-високи в България, ако използваме стандартната мярка за това – коефициентът на Джини. Различни фактори и политики допринесоха за това. Този процес дори може да се засили в бъдеще, тъй като дигитализацията ще доведе до промяна в търсените качества и квалификации на работещите и се очаква да доведе до допълнителна поляризация на работните места. Докато хората във високо търсени сектори като информационните технологии и финансите най-вероятно ще продължат да получават все по-високи доходи, по-слабо подготвените хора ще бъдат все по-застрашени от промяната в работната структура и типовете заетост, продиктувани от автоматизация и роботизация. Докато процесът по наваксване продължава, Източна Европа ще се придвижва отчасти автоматично все по-близо до технологичните възможности на развитите страни, което обаче може да застраши работещите с ниска квалификация – именно тези доходни групи, които най-много имат нужда да се приближат повече до средноевропейските доходи за да могат да живеят достойно. В тази сфера ще са нужни решителни действия, които да гарантират, че нужното ниво на технологични умения и подготовка са налични и са достъпни за големи групи от населението.

Икономическите неравенства в тези страни не само продължават да съществуват, но и разликите в доходите между Западна и Източна Европа вече не намалява с темповете, с които това се случваше преди световната финансова криза. Докато годините преди приемането в ЕС бяха години на усилен подем за голяма част от Източна Европа, то след световната икономическа криза реалната конвергенция се забави и е доста слаба. В допълнение на това, е важно да споменем и факта, че реалната конвергенция може и въобще да не се случи, ако страните от Източна Европа не успеят да конвергират в техните производствени възможности, един от дългосрочните фактори за икономическото развитие. Gräbner et. al (2018) показват именно как такова конвергиране в техническо отношение не се случва. За да се случи то, е нужна координирана стратегия, включваща растеж на доходите, който да стимулира вътрешното потребление, както и таргетирана индустриална политика, с която да се преодолее структурната поляризация и фокусирането на производство в Източна Европа само в  сектори с ниска добавена стойност.

Всички тези проблеми трябва да повишат вниманието на политиците и на икономистите, занимаващи се с тях. Все още няма адекватен отговор в България на новото виждане, че икономическите неравенства могат и да подриват икономическия растеж, както и устоите на пазарната икономика, като ограничават възможностите за социална мобилност и по този начин стимулите за развитие. В допълнение на това, липсата на социална защита, съчетана с много ниските нива на публични инвестиции, застрашава страната да попадне в един затворен кръг, известен като “капана на средните доходи”, без възможност за допълнителна конвергенция към Западна Европа. Освен това, може да се окаже, че дори сегашните нива на икономически растеж не се трансформират в ясно нарастване на стандарта на живот на големи групи от населението, а са концентрирани главно в най-високите подоходни групи – така че средната класа да получава много малко или дори нищо в смисъл на конвергенция на доходите си. Да се вземат мерки против подобно развитие трябва да е сред главните приоритети на политиките в България.

Неравенствата в България в европейски контекст

Икономическите неравенства в България са най-високите от всички страни в Европейския съюз. През 2016, страната има най-високият коефициент на Джини, най-популярната мярка за измерване на икономическите неравенства,  с коефициент от 37,7 по отношение на разполагаемия доход след данъци и социални трансфери (Фигура 1, Източник: Евростат). За 2017-а наличните данни дори показват нарастване на това ниво до над 40, макар данните за всички страни да не са налични все още, за да се направи ясно сравнение.

Подобна е ситуацията и по индикатори за бедност и за процент от населението, което живее в материални лишения. Всички тези индикатори показват ясно, че икономическите неравенства, по-високи от тези в останалите страни-членки на ЕС, трябва да влязат във фокуса на политиката. Притеснително е, че не изглежда да бъдат взимани мерки в това отношение.

Фигура 1: Икономически неравенства според коефициента Джини за еквивалентен разполагаем доход (след данъци и социални трансфери), Източник: Eвростат, Данни от EU-SILC

За разлика от другите страни от ЕС обаче, системата на данъчно облагане и социалните трансфери в България не допринасят особено за намаляване на неравенствата.

Фигура 2 представя коефициентът на Джини за еквивалентен разполагаем доход преди социалните трансфери. И тук България е на едно от челните места, след Ирландия и Литва. След взимането предвид на социалните трансфери обаче, както е показано във Фигура 1, България остава на първо място, докато във всички други страни-членки икономическите неравенства намаляват значително. Така например, разликата между коефициента Джини преди и след социалните трансфери в България е само 2.6 процентни пункта, докато средно за всички страни в ЕС е 5.4 п.п, като в някои страни разликата достига и до 8 – 9 п.п. Това ясно показва, че текущата структура на икономическата и социална политика в момента не приоритетизира или не изпълнява ефективно функцията си поне малко да ограничава високите неравенства.

Фигура 2: Икономически неравенства според коефициента Джини за еквивалентен разполагаем доход (преди социални трансфери), Източник: Eвростат, Данни от EU-SILC

Макроикономически последици и възможни решения

Както повечето макроикономически проблеми, така и тези статистики могат да бъдат разгледани от две страни – от гледна точка на съвкупното предлагане в българската икономика, от гледна точка на съвкупното търсене, и съответно да имат  различни ефекти.

Реформите и мерките на икономическата политика трябва да са насочени към  подобряване и на двата аспекта на българската икономика.  Растежът, преминаващ главно през експорт, е модел, който беше идентифициран като подходящ за малките отворени икономики в Източна Европа, но има своите граници. Особено при липсата на възможности за управление на валутния курс, страната се ориентира към гарантиране на конкурентоспособност основно с ниска цена на труда, при липса на други относителни предимства в сферата на производителността или спецификацията в отделни ниши с висока добавена стойност.

Двигател за повишаването му може да бъде вътрешното потребление. То обаче няма как да бъде задвижено в нужните размери, ако големи групи от населението са бедни. Много от страните в Източна Европа заложиха на модел за развитие, който включва ниска цена на труда като техен главен фактор за конкурентоспособността им. Това не може да бъде дългосрочно решение ако целта е доходите да конвергират реално към средноевропейските.

Ако целта е реална конвергенция на доходите на големи части от населението със средноевропейските, то единствено постигането на икономически растеж в размер на 3-4% на година, както в момента, не може да постигне тази цел. За да се затвори решително и сравнително бързо огромната разлика в доходите са нужни нива на растеж далеч над тези.

За да се случи това обаче и да бъде осигурена по-висока конкурентоспособност, ще бъдат нужни високи нива на човешки капитал и акумулация на качества и квалификации в работната ръка. Освен повишените разходи за обучение, това изисква и активни програми за квалификация и преквалификация, достигащи до най-нуждаещите се групи от населението. Не на последно място, реформирането и постигането на по-добри резултати преминава и през изграждането на добре функциониращи институции и механизми. Именно те често имат важна роля за гарантиране на справедливо разпределение на икономическия растеж за по-ниските подоходни групи.

Повече пари в бедните и средната класа – импулс за икономиката

От гледна точка на съвкупното търсене, фактът, че големи групи от хора попадат в много нискодоходни групи или живеят в материални лишения, означава, че покачването на техните разполагаеми доходи автоматично ще доведе до допълнителен импулс за икономиката чрез повишеното потребление.

За да се случи това обаче трябва повече разполагаем доход да остава именно в тези групи, които имат висока т.нар. пределна склонност към потребление (marginal propensity to consume). С този термин в макроикономиката се обозначава процентът от допълнителен доход, който домакинствата консумират веднага след получаването му.

Таргетирането именно на такива домакинства при провеждането на стимулативни фискални политики е една от най-значимите теми в макроикономическата дисциплина през последните 10 години (Kaplan, Violante & Weidner 2014).

Редица изследвания показват, че именно домакинствата, които разполагат с ограничени ресурси да покриват месечните си разходи, имат най-високи нива на пределна склонност към потребление (Ampudia et. al 2018, Fagereng et. al 2018, Japelli & Pistaferri 2014).

Това могат да бъдат не само най-бедните, но и семейства от средната класа, които притежават собственост под формата на недвижимо имущество например, но чиито доходи не са много високи (Kaplan, Violante & Weidner 2014). Прекомерните неравенства могат да доведат икономиката до едно постоянно суб-оптимално представяне, подобно на Кейнсианска рецесия, поради ниското съвкупно търсене (Auclert & Rognlie 2017).

Но как да стане?

Един от методите за повишаване на разполагаемия доход на средната класа и долните доходни групи е чрез оптимизация на данъчната система. Това не задължава директно преминаване към прогресивна данъчна система, ако обществото все още не изявява желание за такава. Първа стъпка към такава оптимизация на системата например може да не е свързана въобще с покачване на данъчните ставки. 

Вместо това, би било уместно да се въведе необлагаем минимум, какъвто има в почти всички европейски държави. Липсата на необлагаем минимум в момента, съчетан с тавана на осигуровките, на практика означава, че системата действа регресивно, тъй като най-високите доходи плащат процентно по-малко в системата.

Подобна мярка, разбира се, има нужда от финансиране, тъй като не трябва да отваря дупка в държавния бюджет. Финансирането в този случай може да бъде споделено между самофинансиране през мултипликаторния ефект, повишаване на борбата с данъчните измами, малки промени на данъци върху имуществото, данък дивидент и върху капиталовите печалби, евентуално въвеждане на допълнителен данък върху луксозните стоки, евентуално увеличаване на горната граница на максималния осигурителен доход, както и преминаване от месечна на годишна данъчна основа.

Друга подобна стъпка би било диференцирането на Данък добавена стойност (ДДС), както това действа в момента в голяма част от европейските страни. ДДС също има добре познат регресивен характер, тъй като натоварва доста по-изразено долните подоходни групи, които използват месечния си доход за консумация и финансиране на ежедневните си нужди. Диференцираната ставка на ДДС за някои основни хранителни продукти съответно може да освободи финансов ресурс на домакинствата, като окаже най-голям ефект върху тези с по-ограничени доходи. България е страната с най-висок дял от постъпления в бюджета, идващи от данъци върху потреблението като през 2016 51% от всички данъчни постъпления идват от този източник (Фигура 3).

Фигура 3: Приходи от данъци върху потреблението (в % от общите данъчни приходи), избрани страни от ЕС, Източник: Eвростат, Данни от EU-SILC

В случая с по-ниските доходи на средната класа и бедните хора, особено при домакинствата, които са ограничени в потреблението именно от бюджета си, то намаляването на техните данъци ще доведе автоматично до повишаване на възможностите им за потребление. Това ще увеличи заетостта и икономическата активност, което съответно ще донесе допълнителни приходи в бюджета.

Това е стандартна икономическа Кейнсианска теория, прилагана ефективно в много държави. В допълнение може да се очаква ефектът в България да бъде особено силен – докато в държави с по-висок стандарт на живот, ниската средна класа може например да спести допълнителните си доходи, останали след въвеждането на необлагаемия минимум, то в България, поради ниския стандарт, може да се очаква голяма част от тях да се трансформират директно в консумация.

Според данните на Евростат, около 50% от хората в България страдат от материални лишения, а около 1/3 от сериозни материални лишения. Именно те биха били засегнати най-силно от промяна, която увеличава дохода им, като същевременно именно те имат и най-висока склонност към консумиране на този доход.

Въвеждането дори на такъв частичен елемент на прогресивност в данъчната система  може да помогне както за едно по-равномерно разпределение на доходите, така и да повиши растежа, запазвайки и правилните стимули.  Някои страни от Източна Европа приеха плоския данък с целта да привлекат чужди капитали. Проблемът е, че това не изглежда да се случва, като в България чуждестранните инвестиции са на критично ниско ниво и показват постоянно намаляващ тренд.

Освен това, текущата данъчна система има особено натоварващ елемент за нископлатените работници, които през косвените данъци плащат голяма част от държавния бюджет. ОИСР предложи наскоро като метод за борба с прекаленото данъчно натоварване на хората с ниски доходи тяхното намаляване да бъде финансирано с увеличаване на данъците върху наследство и еко-таксите.

Данъкът наследство не носи особени икономически негативи, тъй като не действа пряко на стимулите в икономиката, и затова бива често препоръчван като максимално ефективен и справедлив начин да се запълнят дупки в бюджета. Различни екологични данъци пък бяха приети в последните години като ефективна мярка за борба с негативни екологични явления, за които ползвателите им не плащат цялата цена, която вместо това бива социализирана – т.е. носи се от обществото. Друг пример в България са ниските нива на данъка върху дивидентите, които са трудно защитими.

Други възможни мерки за оптимизиране на данъчната система са увеличаването на максималния осигурителен доход, както и преминаване към изчисляване на максималния осигурителен доход от месечна на годишна основна.

За правилното прилагане на подобни данъчни промени и таргетирани политики е изключително важно и наличността на точни данни, с които да могат да се анализират и проследяват доходите и собствеността на отделните подоходни групи. В този смисъл е важно по-честото публикуване на детайлни данни по отношение на заетостта и работните заплати в България. В момента такива биват публикувани едва на всеки четири години под формата на Структурна (четиригодишна) статистика на възнагражденията и разходите за труд, предоставена от НСИ.

При наличие на подобни ясни данни може да се направи и точен разчет и планиране как да се направи оптимизиране на данъчната система, което да доведе до максимално ефективни резултати.

Фигура 4: Възможни мерки за финансиране на фискални промени и тяхното разпределение

Илюстрираме една от дискутираните мерки – въвеждане на необлагаем минимум върху дадена първоначално сума от месечния доход, с примери за възможното нейно финансиране.

Дадената мярка не трябва да нарушава дългосрочната цел за балансиран бюджет, затова е важно да се планира как тя може да бъде финансирана без да натежава прекомерно на бюджета. Да приемем, че въвеждането на необлагаем минимум би струвало на бюджета 1.5 милиарда лева.

Подобна мярка може да разчита на сериозна част на самофинансиране, което ще се случи през повишено потребление, съответният му стимулативен ефект върху икономиката и повишените приходи за бюджета в следствие от това. Важно е да се подчертае, че като класически фискален стимул, подобна реформа би имала най-голям позитивен ефект по време на стагнация на икономиката, т.е. когато страната попадне отново в рецесия. Литературата по отношение на ефектите на фискалната политика все още не е стигнала до абсолютен консенсус по въпроса с фискалния мултипликатор от промени в данъчната система (Perotti 2005), но съществува относително съгласие, че той е доста по-висок, когато бизнес цикълът се забави, особено по време на рецесия (Ramey 2018, Pekanov 2018). Съответно, тогава подобна промяна би имала най-голяма ефективност за стимулиране на потреблението и би могла да се изплати дори сама. Във времена на стабилна икономика, мултипликаторът ще е по-нисък и самофинансирането може да запълни около 35% – 40 % от цената на мярката, затова са нужни допълнителни мерки, които да запълнят остатъка.

Засилената борба с данъчните измами и повишеното събиране на акцизи, както и оптимизирането на държавната администрация могат да бъдат сред тези решения, като всяко може да финансира още около 10% – 15% от мярката. Премахването на съществуващи данъчни облекчения – например отпадането на възможността две жилища да бъдат записани като основно жилище, както и покачването на някои ограничени данъци – например споменатите данъци върху особено голяма наследство или върху луксозни имоти, могат да донесат допълнителни 20% от мярката. Дадена ограничена част може да се финансира и от съществуващия в момента излишък. Примерното разпределение на подобна фискална промяна е илюстрирана във Фигура 4. Това е само примерна илюстрация за една оптимизация на данъчната система в полза на по-нискодоходните групи. За да бъдат политиките и техните компенсиращи мерки изчислени и адаптирани с точност към българския контекст са нужни гореизброените детайлни данни за населението, неговите доходи и собственост.

Образование, регионални политики и синдикати

От макроикономическа гледна точка описаните по-горе мерки помагат за стимулиране на съвкупното търсене. По никакъв начин това не означава игнориране на реформите, прицелени в дългосрочната производителност на икономиката, които влияят от гледна точка на съвкупното предлагане и формират дългосрочния потенциал на страната. Сред тях се нареждат на първо място мерките за засилване и подобряване на образованието, особено с оглед на дигитализацията, както и специалната помощ за отделни изключени групи от обществото.

В тази връзка трябва да се подчертае, че образователните системи имат нуждата от допълнително и решително финансиране с оглед на големите предизвикателства, които процесите на дигитализация и роботизация ще донесат, за да се гарантира, че работещите занапред ще имат нужните качества, за да не бъдат изхвърлени от пазара на труда.

Първа стъпка в това отношение е осигуряването на адекватно финансиране за образователната система, което да бъде обвързано и с нейното реформиране. България продължава да дава много малка част от бюджета си за образование в сравнение с останалите европейски страни. През 2016 г. едва 3.4% от държавния бюджет са отишли за образование, докато средното ниво за ЕС е 4.7%. Във всички страни-членки на ЕС, с изключение на Ирландия, държавните разходи за образование са по-голям процент от държавния бюджет отколкото в България, както показва Фигура 5. В някои от останалите страни от Източна Европа този дял е дори значително по-висок от средноевропейския, тъй като именно тези страни имат нужда да развиват квалификациите и потенциала на работната си ръка в повишен размер, за да постигнат реална конвергенция в дългосрочен план. Подобен приоритет не изглежда да е отразен в българския бюджет. Едно увеличение в размер на 1%  от БВП повече към сферата на образованието, би означавало повече от 1 млрд. лева  допълнително годишно.

Фигура 5: Държавни разходи за образование, % от БВП, избрани страни, Източник: Eвростат

Но механичното увеличаване на финансирането за образование няма да бъде достатъчно. За преодоляване на изключването и неравенствата на дадени групи трябва да се подходи със специално внимание и фокус върху децата в неравностойно положение и в изключени групи. В България е изключително тревожно и неравенството в образованието. Според статистиката на изследването PISA, изоставането в резултатите на учениците от долната четвърт по социално-икономически статус е най-сериозно. За тях в България е над 3 пъти по-голяма вероятността да получат слаби резултати, отколкото учениците от най-горната четвърт. Само 13,6% от тях успяват да постигнат високи резултати, въпреки лишенията, при средно 29,2% за страните от ОИСР. България може да се окачестви едновременно като страна на ниски резултати и на неравен достъп до образование.

Редица изследвания на Нобеловия лауреат Джеймс Хекман в последните години се занимават и разкриват огромния потенциал, който интервенциите в много ранна възраст при застрашени групи могат да имат за дълготрайните доходи и производителността (Heckman et. al 2013).

Според Хекман, инвестирането в образованието и развитието на децата от семейства в неравностойно положение има огромни позитиви, тъй като не само помага на индивидите, но и на цялото общество. Таргетирането е важно за решителни интервенции в предучилищната възраст, тъй като именно тогава социалната и семейна среда играе огромна роля за създаване на когнитивните и социални умения на децата, от които те ще имат нужда цял живот. В този смисъл не става въпрос единствено за финансовите възможности и съответно за неравенствата по отношение на доходите на домакинствата. Засилващият се негативен ефект се дължи и на факта, че по-бедните родители и тези от ниската средна класа нямат възможността да прекарват достатъчно качествено време със своите деца, което е важно за тяхното дълготрайно когнитивно развитие. Това води и до заключението, че “Тези с най-голяма нужда трябва да получат най-много помощ от взимащите решения. А тези, които имат възможността, могат да се справят и сами – и така е най-добре за всички”.

Всъщност, най-значителна е разликата при предучилищното и начално образование, където България насочва едва 0.9% от БВП при средно 1.5% за ЕС. Решителната намеса и предоставянето на възможности именно на децата от такива групи ще помогне не само на тях самите, но и цялата икономика. Една от класическите форми на интервенция за засилване на посещаването на училище особено от групите, живеещи в бедност, е например предоставянето на безплатен обяд за учениците от най-ранна възраст.

В допълнение е редно да се помисли дали повишаването на задължителната възраст, до която трябва да се посещава училищно обучение, не би бил допълнителен механизъм за гарантиране на поне базова подготовка на младите хора.

С оглед на предизвикателствата, които дигитализацията ще донесе, хората с основно или дори по-ниско образование ще срещат все повече трудности да си намерят работни места, особено с достойно заплащане, особено при процеса на поляризация на работата. В допълнение е нужно и да се гарантира наличието на училища в откъснати и западащи региони, където тенденцията на затваряне на училища е особено притеснителна в последните години. Често пъти, дори тези училища да съществуват, достъпът до тях в някои региони е изключително затруднен, тъй като не съществуват транспортни възможности за учениците. В такъв смисъл, за един наистина включващ подход, финансирането също така трябва да се таргетира към учебни заведения, в които може да се очаква в най-голяма степен учениците да имат нужда от подкрепа, за да продължат с образованието си – такива, в които голяма част от родителите не са завършили висше образование и такива, в които доходите са ниски, а безработицата голяма, така че често пъти се налага учениците да напускат училище, за да помагат на своите родители.

По отношение на висшето образование един от приоритетите пред националните правителства, особено с оглед на започващите преговори за следващата Многогодишна финансова рамка на ЕС 2021 – 2028, трябва да бъде разширяването на възможността за студенти и млади хора да пътуват и посещават различни учебни заведения посредством обмени.

Трябва да не забравяме, че човешкият капитал и образованието са интегралната част от дългосрочния икономически успех на една държава и че предоставянето на висококачествено и достъпно образование във всички етапи от живота е важен фактор за развиването на продуктивния потенциал на икономиката.

Важно е да не се игнорират и регионалните неравенства, които в България са притеснителни. За тяхното адресиране са нужни регионални политики, които могат да имат голяма възвръщаемост, ако са приложени правилно.

Към всичко обсъдено по-горе не трябва да се забравя и решителната роля, която институциите и институционализираните механизми могат да имат за разпределението на доходите. Пазарът на труда винаги бива направляван от различни институции, които могат повече или по-малко да повлияят на крайния резултат – доходите, които работещите получават.

В много страни от Източна Европа, ролята на синдикатите в постигането на по-сериозни увеличения на работната заплата често беше подценявана и възможните системи на колективно договаряне бяха по-скоро игнорирани.  В някои страни от Западна Европа, например Франция и Австрия, съществува много силна система на социално  партньорство, където заплатите по сектори всяка година се предоговарят между правителството, бизнеса и синдикалните организации чрез система на преговори. В свой материал наскоро, Оливие Бланшар, бившият главен икономист на Международния валутен фонд, изказа подкрепа за подобен “процес на договоряне на заплатите, който включва представители на работещите и на бизнеса, както и на държавата”.

Такива автоматични механизми за договаряне са относително слаби в Източна Европа, където заплатите главно се ориентират по пазарните изменения, докато договорната сила на работниците е относително ниска. Подобно ориентиране единствено към пазарния механизъм може да бъде погрешен, защото от една страна не дава достатъчно възможност на работещите да бъдат представени при ниска договорна сила, а от друга може да налага и сериозни корекции в заплащането надолу, както видяхме в страни от периферията на еврозоната по време на икономическата криза.

Не на последно място, групите в неравностойно положение трябва да имат възможността да навлизат на пазара на труда по-лесно като това може да бъде стимулирано чрез държавни политики, които включват засилени възможности за квалификация на тези групи.

Страни като България имат нужда от  сериозна и кохерентна стратегия за растеж и намаляване на икономическите неравенства. Това ще осигури, както реална конвергенция, така и осезаемо повишаване на стандарта на живот на голяма част от населението.

Да спрем ерозията и да ограничим неравенството

Досегашните политики не успяха да доближат България ефективно и достатъчно бързо до западноевропейските стандарти, затова са нужни нови и по-решителни мерки, които са добре адаптирани към постигане на по-високо благоденствие за гражданите.  Като част от тази нова стратегия трябва да се осъзнае, че ерозирането на социалните стандарти и евтин труд не могат да бъдат устойчива стратегия за по-бързо настигане на страните от Западна Европа, нито пък да осигурят дългосрочно конкурентно предимство на страната.

Неравенствата в България остават на застрашително високи нива, а новият консенсус в икономическата политика, споделян от международните институции, проблематизира прекалено високите неравенства и анализира какви негативни ефекти върху икономиката, както и върху обществото, могат да имат те.

От една страна, прекалените неравенства в доходите могат да имат отслабващ за икономиката ефект поради резултатиращото прекалено ниско съвкупно търсене и съответно ниско вътрешно потребление. В този смисъл икономическата политика, насочена срещу неравенствата, може да донесе и допълнителен стимул за България в икономическо отношение и да гарантира една реална конвергенция към средноевропейския стандарт на живот за широки слоеве от населението. Фискалната политика не трябва да бъде игнорирана,  тъй като тя представлява най-значимия механизъм за гарантиране на устойчив растеж с достойно нарастване на доходите на големи групи от населението. Данъчната политика на една страна обикновено допринася за намаляване на неравенствата след данъци – нещо, което не се случва решително в България.

С увеличаващ се стандарт на живот обаче може да бъде засилена и готовността за извършване на важни реформи, които да гарантират дългосрочния производствен потенциал на икономиката. От гледна точка на съвкупното предлагане, такива реформи не е задължително да са винаги болезнени. Добре насочените реформи в образователната система например, които да увеличат образователните възможности, както и резултатите на младите хора в страната, са сред най-ключовите фактори за дълготрайния успех на икономиката. Висококачественото и достъпно образование е крайъгълен камък на социалния и икономически прогрес. Без възможности за такова обучение, няма как да има устойчив икономически растеж в страната.

Атанас Пеканов

Атанас Пеканов е икономист от Австрийския Институт за Икономически Изследвания (WIFO) и докторант във Виенския икономически университет (Wirtschaftsuniversität Wien). Член е на Съвета за икономическо и социално развитие към Президента на Република България. Работил е в Европейската централна банка и Института за ново икономическо мислене (INET). Завършил е бакалавърска степен по икономика във Виенския икономически университет и магистратура по икономика в University College London.

Оставете коментар