Опасно ли е във Венесуела?

По време на Световния диалог за мир „Всички сме Венесуела” в Каракас чуждестранните участници открихме там доста по-многоцветна действителност от представяната по големите световни телевизии – социалните програми подължават напук на щетите от икономическа война, жизнерадостният „карибски социализъм” разполага с устойчив исторически имунитет срещу заплахите на САЩ, а венесуелската петролна слава скоро може да се засенчи от богатствата на Ориноко

Участници в митинг против военната заплаха от САЩ край президентския дворец "Мирафлорес" в Каракас приветстват българската делегация за форума "Всички сме Венесуела". Снимка: Къдринка Къдринова
Участници в митинг против военната заплаха от САЩ край президентския дворец „Мирафлорес“ в Каракас приветстват българската делегация за форума „Всички сме Венесуела“. Снимка: Къдринка Къдринова

„Леле, ама там е опасно! Пази се!” Това беше реакцията на близки и приятели, когато им казвах, че заминавам за Венесуела. А уж са все хора информирани, четат и моите публикации, в които винаги съм обяснявала какво е реалното положение в тази страна и колко изопачена картина оттам ни представят големите световни телевизии. Какво ли остава за останалата, по-неосведомена публика…

Няма как – и аз още с пристигането си в Каракас за участие в международната среща Световен диалог за мир „Всички сме Венесуела” (за която вече писах в „Барикада” в специална кореспонденция) попитах за същото: „Как е положението тук – опасно ли е?”

Въпросът ми беше към венесуелското „аташе” на скромната българска делегация, състояща се от двама членове на Асоцияцията за приятелство „България-Венесуела” – предприемача от Пловдив Виктор Простов и моя милост. Всяка делегация от над 60-те страни участнички имаше такова „аташе” – млад служител на венесуелското външно министерство, чиято задача беше да ни информира и придружава на събитията, да откликва на всякакви наши въпроси, интереси и нужди, да ни урежда допълнителни срещи и т.н.

Всички ни завиждаха за нашето „аташе” – 24-годишната чаровница Дубраска Ернандес, служителка в отдел „Европа” на венесуелското МВнР и дипломирана политоложка. С искрящи усмивка и темперамент, със зелен маникюр, с прикрити от „протоколното” облекло татуировки и с неизчерпаем запас разкази за страната си. Включително – за прочутото планинско плато Рорайма край тройната венесуелско-бразилско-гвианска граница, което по-рано тази година беше изкачила заедно с други доброволци, за да помага на пострадали от насилие жени от тамошните индиански общности…

"Нашата" Дубраска–"аташето" на българската делегация. Снимка: Къдринка Къдринова
„Нашата“ Дубраска – „аташето“ на българската делегация. Снимка: Къдринка Къдринова

В самите гени на „нашата” Друбраска се оказаха кръстосани и бурната история на Венесуела, и характерната за тези земи пъстрота на етническия букет. Още при запознанството ни тя каза за странното си име, че е „славянско”, защото дядо ѝ бил… руснак. Руснак, но от чеченския Грозни. От Грозни, но се казвал Игор Иванович…

Избягал от дома си и пристигнал във Венесуела някъде през 60-те, запленен от романтиката на разгърналото се тогава в страната левичарско партизанско движение – искал и той да се сражава за свобода.

Как точно това е станало възможно, след като Игор Иванович е бил родом от не тъй благосклонния към авантюри тогавашен СССР, където нищо случайно не ставаше – за това фамилните предания в семейството на Дубраска мълчат. Но пък описват как във венесуелския партизански отряд той срещнал любовта на живота си – испанката Флор (Цвете), която му родила прекрасна дъщеричка.

Бебето било съвсем малко, когато Флор била убита при една от наказателните операции на военните срещу бивши бунтовници, уж поощрявани от тогавашната власт да се връщат към мирния живот. Игор взел дъщеричката и избягал далеч – чак на карибския остров Маргарита, където никой не го познавал. Пуснал там корени със сменено име, започнал друг живот. Минали години и порасналото му момиче се омъжило и родило нашата Дубраска…

Всичко това научих, докато Дубраска отговаряше на въпроса ми дали положението сега във Венесуела е опасно. Разказа ми семейната си сага, за да ми покаже какво е било близкото минало на тази страна и с какво сравняват тук настоящото си битие. Да, сега има икономическа война, да, липсват стоки, да, САЩ дестабилизират и се заканват с военна намеса. Но пак е по-добре, отколкото в предишните години на диктатури, въоръжени конфликти, продажни режими, нарушения на гражданските права и масова бедност, когато човешкият живот и достойнство не са значели нищо, а венесуелският петрол е бил практически подаряван на американците срещу 1 долар за барел.

„Преди Боливарската революция на команданте Уго Чавес народът ни никога не е участвал толкова активно и масово в решенията, взимани в страната. Никога не е бил така широко представен на всички властови нива, никога не е разполагал с толкова социални придобивки, никога правата му не са били гарантирани по-добре. Затова не се чувстваме в опасност, а напротив – чувстваме се силни в правото си да браним избрания от нас път на развитие,” уверява Дубраска.

Кът от историческия център на Каракас. Снимка: Къдринка Къдринова
Кът от историческия център на Каракас. Снимка: Къдринка Къдринова

Тя е наясно, че сегашното впечатление по света за „опасната” Венесуела е създадено от големите телевизии и техните репортажи за опозиционните протести, наричани, впрочем, от повечето венесуелци, с които разговарях, просто „насилието”.

Дубраска обяснява: „Първо, това насилие се разиграваше главно в един квартал на Каракас – Чакао, където кметът е от опозицията. В останалите части на града животът си течеше нормално дори и в разгара на тези акции, които продължиха от април до края на юли. Второ, буквално на следващия ден след провеждането на изборите на Национално конституционно събрание (НКС) на 30 юли тези акции на насилие секнаха като отрязани с нож. Опозиционерите разбраха, че само са си навредили с тях. Пред света изкарваха, че „режимът” предизвиква човешки жертви, но тук всички знаем как беше всъщност – наемаха криминализирани младежи от бедните квартали и им плащаха да безчинстват с коктейли „Молотов”, с камъни и самоделни оръжия, да убиват и палят живи хора. На Боливарската гвардия, която нападаха, беше забранено дори да носи оръжие, тя използваше само сълзотворен газ и водни струи. Цялото това насилие, което организираха, накрая възмути дори жителита на Чакао, които ясно виждаха какво става под прозорците им. И на 30 юли тези хора – от Чакао, които иначе не симпатизират на правителството, масово отидоха да гласуват за отхвърляното от опозицията НКС, защото просто вече искаха мир и спокойствие. Това беше и краят на т.нар. „протести”. Не казвам, че е настъпила идилия. Всички у нас са много политизирани. По улиците ще чуеш и спорове, и остри критики. Но никой не иска вече насилие”.

Улица в центъра на Каракас. Снимка: Къдринка Къдринова
Улица в центъра на Каракас. Снимка: Къдринка Къдринова
Панорама на Каракас от 14-ия етаж на хотела ми. Снимка: Къдринка Къдринова
Панорама на Каракас от 14-ия етаж на хотела ми. Снимка: Къдринка Къдринова

Че Каракас наистина е разделен на зони с различна политическа окраска в зависимост от това, какъв кмет управлява съответния квартал, бързо схванахме всички участници в Световния диалог за мир „Всички сме Венесуела”. Че въпреки края на „насилието”, домакините ни все пак са нащрек за нашата сигурност, също беше повече от ясно, защото освен всеотдайните „аташета” за всяка делегация бдяха и други „ангели пазители” – симпатични млади момчета във военна униформа.

Всичките бяха без оръжие, но предано ни съпровождаха по всички маршрути на гостуването ни, дори и по кратката и пряка отсечка между хотела ни и театъра „Тереса Кареньо”, в който протичаха срещите и заседанията на международния форум. Нашият, „българският” военен придружител, се казваше Едуардо и упорито отказваше да го снимаме с униформа. Съгласи се на приятелска снимка, едва след като последната вечер се появи цивилен.

Нашият военен "ангел пазител" Едуардо (в средата) се съгласи да се снима с двамата си български "подопечни", едва когато се появи цивилен последната вечер. Снимка: Луис Гаронтон
Нашият военен „ангел пазител“ Едуардо (в средата) се съгласи да се снима с двамата си български „подопечни“, едва когато се появи цивилен последната вечер. Снимка: Луис Гаронтон
Военният придружител на една от другите чужди делегации бе сред многобройните ухажори на "нашата" Дубраска. Снимка: Къдринка Къдринова
Военният придружител на една от другите чужди делегации бе сред многобройните ухажори на „нашата“ Дубраска. Снимка: Къдринка Къдринова

Дължим на Едуардо доста интересни обяснения за характера на венесуелската армия и за онова „гражданско-военно единство”, изтъквано от домакините ни като една от ключовите характеристики на Боливарската революция. В годините преди ерата на Чавес армията и полицията и във Венесуела, както и в повечето други латиноамерикански държави, са си били част от репресивния апарат. Но все пак и тогава е имало известна специфика. Ако в едно Чили, например, военната кариера е достъпна само за хора от средната класа нагоре, то във Венесуела такъв шанс са имали и бедни момчета. Дори за мнозина това е бил единственият начин да получат образование, професия и добър обществен статут.

Именно така в армията попада навремето самият Чавес, който е бил от беден произход. Армията му помага да опознае по-цялостно идеите на Освободителя Симон Боливар и на другите герои от онази епоха, както и да ги пречупи през собствената си социална чувствителност, за да стигне до концепцията си за Боливарска революция.

Уго Чавес като млад офицер. Снимка: 4 F
Уго Чавес като млад офицер. Снимка: 4 F

Първоначално Чавес смята, че ще съумее да осъществи социални промени и да постигне реална национална независимост чрез военен бунт – както го е направил например генерал Омар Торихос в Панама, който успява да върне на страната си Панамския канал. Покрусен от тежката криза в страната, заради която избухват вълненията в Каракас в началото на 1989 г., известни като „Каракасо” и довели до хиляди жертви, Чавес вдига бунт на 2 февруари 1992 г. Но не успява да постигне целите си и отива в затвора, поемайки върху себе си цялата вина за начинанието. След две години е амнистиран и решава да поеме по друг път – мирна революция чрез избори. И това е печелившата траектория, която го отвежда до президентския пост в началото на 1999-а.

Преобразуванията му обаче са атакувани с опит за преврат през 2002-ра, който се проваля, защото в защита на президента застават едновременно и залелият улиците на Каракас народ, и верните на конституционната власт военни части. Именно след онова изпитание Чавес трасира и изграждането на „гражданско-военното единство” като гръбнак на Боливарската революция. А армията и полицията започват да се превръщат в институции с нова етика, посветена на защитата на социалните и гражданските свободи, на националния суверенитет, на Боливарските идеали.

Млади бойци от Боливарските национални въоръжени сили край сградата на бившия Военен музей, в който днес почива Уго Чавес. Снимка: Къдринка Къдринова
Млади бойци от Боливарските национални въоръжени сили край сградата на бившия Военен музей, в който днес почива Уго Чавес. Снимка: Къдринка Къдринова

Военните днес са дълбоко интегрирани в революционния процес, а армейски структури са ангажирани и в осъществяването на много социални програми и проекти на правителството – строителството на жилища и пътища, разпределението на субсидираните продукти, производството на стоки за населението и т.н. Разбира се, отбраната на родината е на първо място – особено при отправяните от САЩ заплахи за военна намеса. Но както подчерта на срещата с делегатите на „Всички сме Венесуела” военният министър Падрино Лопес, в тази отбрана чрез различни структури е включен и целият народ. А самите Боливарски национални въоръжени сили (FANB) са придобили дълбоко народен характер, а не елитарен.

Като участници в международния форум в Каракас имахме срещи и с много други висши дейци – включително с президента Николас Мадуро и председателката на НКС Делси Родригес. Общувахме и с хора от новите квартали, в които правителството предоставя съвременни и обзаведени жилища на най-нуждаещите се. Подробности за тази програма, наречена „Мисия Жилище”, както и за фиестата, с която ни посрещнаха в един от кварталите, ще разкажа в следващ репортаж. Тук само ще спомена, че досега правителството е раздало около 1 милион и 800 хиляди нови жилища, като се предвижда до 2019 г. те да станат 3 милиона.

Правителствената жилищна програма напредва с непроменени темпове–вече са раздадени 1,8 милиона нови жилища, включително с вътрешното им обзавеждане. Снимка: Къдринка Къдринова
Правителствената жилищна програма напредва с непроменени темпове – вече са раздадени 1,8 милиона нови жилища, включително с вътрешното им обзавеждане. Снимка: Къдринка Къдринова

Изобщо – нито една от социалните програми, стартирани още при управлението на Чавес, когато международните цени на петрола (основния износен продукт на Венесуела) стигнаха до 100-120 долара за барел, не е била спряна от правителството на Николас Мадуро, въпреки срива на тези цени до около 40 долара за барел. Впрочем, Чавес е този, който „ренационализира” петрола, както казват венесуелците (защото официално нефтената индустрия е национализирана още през 1976 г.), и въвежда квота от приходите от черното злато, която да отива задължително за социални програми.

Онова, което открито се признаваше при разговорите и срещите ни на всички нива, е, че Венесуела прекалено дълго е оставила икономиката си да зависи главно от приходите от петрола, превръщайки я в „рентиерска”, без да я диверсифицира достатъчно. Това се отчита като сериозна грешка и държавата усилено разработва стратегии и програми за преодоляването ѝ, следвайки вече очертаните параметри на новия венесуелски икономически модел.

В него на първо място е изграждането на нова система за производство и разпределение на хранителните продукти – сектор, в който държавата през годините е допуснала сериозно вътрешно изоставане и почти пълна зависимост от вноса. С това пък е дала възможност и за спекула, и за саботаж, и за нарочно предизвикване на дефицит от страна на няколко частни вериги за доставка на хранителни стоки, които са притежание на фамилиите на водещи опозиционери.

Вече е създадена единна корпорация, която да координира този сектор и да осигурява директна връзка между комуните на селскостопанските производители и доставката на храни в градовете.

Но все още не всичко върви гладко. Буквално преди дни Националната мрежа на комуните във Венесуела (RNC) свика на централния площад „Боливар” в Каракас своя Народна асамблея, на която селскостопански производители от различни щати на страната настояха Националното конституционно събрание по-бързо да изгради структурите, способни да откликнат на техните предложения. Според цитирана от изданието resumenlatinoamericano.org участничка в тази проява селските комуни са в състояние да доставят във венесуелските градове по 17 тона месо седмично на субсидирани цени, но механизмът за това не е заработил. Този проект е одобрен от президента Мадуро още преди две години, но по веригата на осъществяването му стават засечки и заради случаи на корупция.

Всъщност самият Мадуро в речта си на големия митинг пред президентския дворец „Мирафлорес” на 19 септември, в който участвахме и делегатите на „Всички сме Венесуела”, сложи специален акцент върху борбата с корупцията. В типичния си пламенен стил, с който преди това заклейми заплахите в речта на Тръмп в ООН срещу Венесуела, Мадуро остро атакува и всички държавни служители, които си позволяват да извършват злоупотреби и „да крадат от народа”. Според него „най-опасният вътрешен враг за бъдещето на страната са бюрокрацията, корупцията, мързелът”. Той призова за „прочистване и реновиране на революцията”. Включително и в държавната петролна компания PDVSA.

Наред с Тръмп, като опасен враг на революцията Мадуро заклейми и корупцията. Снимка: Къдринка Къдринова
Наред с Тръмп, като опасен враг на революцията Мадуро заклейми и корупцията. Снимка: Къдринка Къдринова

Много надежди за диферсифицирането на венесуелската икономика в момента се възлагат и върху форсираното развитие на минния сектор. Венесуела е ощастливена от географията с щедри земни недра, в които има богати залежи от злато (смята се, че са вторите по величина в света), диаманти, боксити, желязо, алуминий, включително и стратегически минерали като например важния за IT сектора колтан.

Т. нар. „Минна арка на Ориноко”, разположена в южния щат Боливар около мощната река Ориноко, е голям стратегически проект, в който са привлечени и чужди инвестиции от около 35 страни, сред които са Китай, Русия, Индия. Проектът е свързан и с изграждане на транспортна инфраструктура, към което също има голям интерес от чужди инвеститори.

Освен това е изчислено, че в басейна на реката има и големи резерви от петол. Да не говорим за хидропотенциала на тези мощни речни ресурси, които днес дават по-основната част от електроенергията на Венесуела, но предоставят и широки възможности за изграждане и на нови водноелектрически централи. Страната залага и на развитието на зелената енергия – ветрогенератори и фотоволтаици.

В същото време в делтата на Ориноко се прилага и цялостна концепция за опазването на околната среда и за съхраняване на природния баланс, като съставна част от нея е и подпомагането в културното и социално развитие на местните индиански народности, но при стриктно съобразяване с техните традиции. По начало специалното внимание към индианските общности е една от характерните черти на Боливарския революционен процес, започнат от Чавес. Техните права са залегнали и в действащата сега венесуелска конституция, изработена по инициатива на Чавес и приета с референдум през 1999 г.

Луис Гаронтон от делтата на Ориноко (вдясно) зъедно с българските представители Виктор Простов и Къдринка Къдринова на планината Уарайра Репано до Каракас. Снимка: Хосе Маурера
Луис Гаронтон от делтата на Ориноко (вдясно) зъедно с българските представители Виктор Простов и Къдринка Къдринова на планината Уарайра Репано до Каракас. Снимка: Хосе Маурера

Много от тези подробности научихме от двама от венесуелските участници във „Всички сме Венесуела”, с които се сприятелихме по време на форума – младия Луис Гаронтон, който работи именно с индианските общности в делтата на Ориноко, и учителя Хосе Маурера, ангажиран в образователните програми в щата Боливар. И двамата разказваха от колоритно по-колоритно за своите обширни райони, запознаваха ни с интересни личности сред венесуелските домакини, обясняваха ни особеностите на националната кухня и на локалния климат в различните краища на страната и т.н.

Луис направо омагьоса с разказите си другия българин – Виктор Простов, който накрая категорично заяви, че догодина потегля за делтата на Ориноко. Току-виж така се отвори и врата за българсо-венесуелско бизнес партньорство в онзи екзотичен, но и много перспективен край…

В делтата на Ориноко. Снимка: Osprey
В делтата на Ориноко. Снимка: Osprey

Разбира се, Луис предупреди Виктор, че трябва да обмисли внимателно дали да пътува в сухия или дъждовния сезон. Ако е в сухия, няма да подгизва от тропически дъждове. Но пък и няма да види в най-пълноводното му великолепие водопада Анхел – най-високия в света… Пътят му само донякъде ще е със самолет. После трябва да продължи по Ориноко. А и да има предвид, че накрая ще го приемат в наколно жилище – защото така живеят местните индианци, с които работи Луис. Виктор обаче от нищо не може да бъде разколебан, защото смята, че и това е начин да изрази солидарност с Венесуела – като се сближи с народа ѝ и се опита да проучи на място възможностите за съвместни делови проекти.

Луис и Хосе ни разказаха, че общо на територията на Венесуела живеят 47 индиански народности със свой специфичен език и култура. Те са обект на специални правителствени програми за прехрана, образование и здравеопазване. Повечето от тях не признават държавни граници и има такива, като нардността уаю например, които живеят в райони, простиращи се и на венесуелска, и на колумбийска територия. Венесуелската държава не прави разлика между „своите” и „чуждите” индианци. Осигурява храни, медикаменти и бонуси на всички, включително и на намиращите се в Колумбия – държава, в която управлява десницата и която не спира да атакува Венесуела на международно ниво, обвинявайки я  в „диктаторско управление” и „хуманитарна криза”. Докато междувременно Венесуела всъщност се грижи за изхранването и на колумбийските уаю, за които „тяхната” държава нехае…

Луис и Хосе ни запознаха с доскорошната министърка по въпросите на индианските народи – 34-годишната Алоа Нуниес, която е точно от народността уаю. В момента тя вече е член на Националното конституционно събрание (НКС). Първо срещнахме Алоа и най-неформално разговаряхме с нея на алеята край конферентната зала на планината Уарайра Репано, извисила се над Каракас, където се състоя срещата на делегатите с президента на Венесуела Николас Мадуро и с боливийския му колега Ево Моралес (за нея разказах в предишния си репортаж).

Алоа Нуниес по време на разговора ни на Уарайра Репано. Снимка: Къдринка Къдринова
Алоа Нуниес по време на разговора ни на Уарайра Репано. Снимка: Къдринка Къдринова

Два дни по-късно Алоа се обърна и с изказване към участниците във „Всички сме Венесуела” по време на организираната среща с членове на НКС. Спря се на същите неща, за които си говорихме с нея и на Урайра Репано: „Знаете ли, че в конституцията от 1961 г. съществуваше един-единствен член, в който се казваше, че трябва да се направи специален режим, та индианците да могат да се впишат в живота на страната? Сякаш ставаше дума за животни, които да се опитомят… Едва благодарение на Боливарската революция и на команданте Уго Чавес индианските народи получихме шанс за истинско социализиране, за зачитане на културата и традициите ни, гласът ни се чу. Даде ни се възможност да участваме в избаротването на конституцията от 1999-та, в която бяха вписани правата ни – включително да обработваме нашите земи, да се образоваме на родните и езици, да имаме достъп до качествено здравепозване и т.н.”

Алоа прехвърли мост и към сегашните задачи на НКС, за чийто член е избрана на 30 юли т.г. Сред тях е и актуализирането на конституцията от 1999 г. чрез добавяне в нея на гаранции за социалните постижения на Боливарската революция – задача, която според Алоа още Чавес е поставял. Чаровната представителка на народа уаю искрено се възмущава от манипулациите на опозицията, хвърлила се да представя като „антидемократична” инициативата на сегашния президент Николас Мадуро за свикване на избори за НКС: „Та ние във Венесуела никога не сме имали осигуряваща по-широки възможности за участие демокрация! Президентът Мадуро избра именно този – най-демократичният – отговор на опозиционното насаждане на насилие. Свика избори за НКС, като даде възможност те да се състоят не само по териториален принцип, но и с излъчването на представители на всички основни 8 сектора в нашето общество – работници, селяни и рибари, студенти, хора с уврежадния, индиански народи, пенсионери, предприемачи, представители на комуните. Това е целият ни народ! Опозицията също имаше пълната свобода да участва – нейно и на външните ѝ покровители беше решението да се откаже. Смятам, че Венесуела е истински пример за демократичност – и точно затова е толкова „опасна”, точно затова САЩ така настървено ни атакуват и заплашват. Но ние знаем къде отиваме и какво искаме. Нямаме намерение да се предаваме. Ще си браним суверенитета и свободата – прекалено дълго сме страдали и сме се борили за тях, за да отстъпим сега пред американската империя! Моля ви, предайте това и на вашите народи, разкажете им истаната за нашата красива Венесуела, която иска единствено да я оставят да се развива в мир!”

Да, знам, че прочетени оттук, подобни послания могат да изглеждат и „казионни”. Но е изключено да не повярваш в искреността им, когато виждаш очите и усещаш вибрацията на хората, които ги изричат. Когато си потопен в онази заредена с електричеството на „социализма на ХХI” атмосфера, когато си сред скандиращи площади и пеещи фиести, когато всеки оратор вдига екзалтацията с все по-поетични метафори и с все по-решителни антиимпериалистически лозунги, когато „марксизмът не идва като догма, а танцува салса с народа” (по израза на Мадуро)…

Революционен поздрав от митинга край президентския дворец "Мирафлорес". Снимка: Къдринка Къдринова
Революционен поздрав от митинга край президентския дворец „Мирафлорес“. Снимка: Къдринка Къдринова

…………………………

За впечатленията си от Венесуела ще продължа да разказвам в предстояща серия от още репортажи и интервюта.

По-долу предлагаме текста на заключителния документ, приет по време на международния форум „Всички сме Венесуела”

………………………………

Емблемата на световната среща "Всички сме Венесуела"
Емблемата на световната среща „Всички сме Венесуела“

Прокламация от Каракас

Приета от форума Диалог за мир, суверенитет и Боливарска демокраия  „ВСИЧКИ СМЕ ВЕНЕСУЕЛА” (16-19 септември 2017 г.)

Ние, представителите  на политически, социални, религиозни  и работнически  организации, както и изявени личности и интелектуалци от 60 страни по света, които се събрахме в Каракас от 16 до 19 септември 2017 г. в рамките на Световната среща „Всички сме Венецуела: диалог за мир, суверенитет и Боливарска демокрация“,  твърдо подкрепяме народа и правителството на Венесуела срещу атаките на американския империализъм, ежедневно засилващ действията си на дестабилизация срещу родината на Боливар. Действия, които  най-драматично се въплътиха във фашисткото насилие  между месеците април и юли тази година, което остави тъжната равносметка от 115 загинали граждани, хиляди ранени, огромни щети и психологическа агресия. Потърпевш от всичко това беше венесуелският народ.

Днес империализмът та САЩ чрез американския президент Доналд Тръмп осъществява пряка политическа агресия, заплашва да използва своите военни сили срещу Венесуела, предприема дипломатическа обсада, каквато рядко се е прилагала в Организацията на  американските държави (ОЕА), с участието на някои правителства в региона. Целта е да се подкопае силата на Боливарската демокрация. Същевременно официално се въвежда и практиката на финансова блокада, приложена вече „за задушаване на венесуелската икономика“.

Империалистическата агресия срещу Боливарската революция представлява очевидно нарушение на обявяването на Латинска Америка и Карибите за зона на мир, което бе одобрено от президентите на всички страни от региона по време на Втората среща на върха на Общността на страните от Латинска Америка и Карибите (CELAC), проведена в Хавана през януари 2014 г. Състоялият се тогава форум защити суверенното право на всяка страна да определя собствената си съдба без чужда намеса.

С Националното конституционно събрание за венесуелския народ се открива нов исторически етап, който утвърждава и задълбочава основите на социалната, демократична и правова държава, залегнали в Боливарската конституция от 1999 г. В същото време бе постигнат мир, при очевидния провал на силите на крайната десница, които извършиха ужасни насилствени актове.

Ние, представителите на политически, социални, религиозни и работнически организации, както и изтъкнатите личности и интелектуалците, участващи в тази Световна среща „Всички сме Венецуела: диалог за мир, суверенитет и Боливарска демокрация”, сме твърдо убедени в значението на насърчавания от президента Николас Мадуро политическия диалог, в рамките на който наскоро в Доминиканската република бе проведена среща между представители на Боливарското правителство и представители на т.нар. „Маса за демократично единство”, съюз, който обединява всички фактори на опозицията на Венецуела. Ето защо силно подкрепяме предложения диалог, стимулиран от Боливарското правителството.

Подчертаваме, че съвсем противно на това, което твърдят крайнодесните фактори в различни части на света с подкрепата на големите мултинационални компании за дезинформация, изборната демократична програма продължава. Във Венесуела след няколко седмици ще има регионални избори, а общински и президентски избори ще бъдат произведени през 2018 г., както и референдум, който ще потвърди или не новия конституционен текст, разрабван от Националното конституционно събрание. Коя страна в света може да подложи демократичната си практика на такова изпитание?

Ито защо ние осъждаме отвратителните лъжи, фалшивите новини и погрешните представи за венесуелската действителност, като водеща стратегия, на базата на които   се правят опити да се  дискредитира Боливарската революция и легитимното правителство на президента Николас Мадуро.

Също така подкрепяме усилията на правителството и народа на Венецуела за преодоляване на сериозните проблеми, произтичащи от икономическата война, провеждана от най-висши кръгове на американското правителство.

Нашият ангажимент за мир, суверенитет и Боливарска демокрация е тясно свързан с организирането на прояви на широка и постоянна солидарност във всички страни, представени тук от политически, социални и религиозни организации и от демократични дейци, включили се в срещата ни за солидарност.

Защитата на Боливарската революция е неотменимо задължение на народите от Латинска Америка, Карибите и света, с идеята, че във Венесуела се защитава правото на суверенитет, независимост, самоопределение и интеграция на нашите народи. В духа на  Хосе Марти казваме: със защитата на независимостта на Венесуела ние ще предотвратим по-голямата агресия на Съединените щати срещу нашите американски земи.

Каракас, 19 септември 2017 г.

 

Къдринка Къдринова
Журналист международник. Работила е във вестниците „Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор”, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема” и редактор международни новини в програма „Хоризонт” на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Носител на редица национални и чуждестранни журналистически и литературни награди.

Оставете коментар