В категории:Рикошет

Забравената годишнина

На 2 май 2014 г. в Одеса тълпа десни радикали извърши брутално масово убийство. Ако това престъпление веднага бе припознато и осъдено като такова, каквото е, може би днес съдбата на Украйна щеше да е различна

Преди три години към многото годишнини, отбелязвани през месец май, се прибави още една. На 2 май през 2014 г. в украинския град Одеса тълпа десни радикали извърши брутално масово убийство. Според официалните данни жертвите са 48 – но още много се водят безследно изчезнали. Тази трагедия бе не само поредното жертвоприношение на олтара на „революцията на достойнството”, но и повратна точка, бележеща затъването на страната в кървава гражданска война и превръщането ѝ в буфер за външнополитическите къчове, които си разменят „велики” и регионални сили.

Ако това престъпление веднага бе припознато и осъдено като такова, каквото е, може би това щеше да спре ескалацията на терора и войната, които вече са отнели живота на десетки хиляди невинни. Вместо това обаче по цял свят се намериха хора с извратен морал и липсващ интелект, които да го омаловажават, оправдават и дори убедено да прехвърлят вината върху жертвите. Явно геополитическото агиткаджийство, а в редица случаи вероятно и източниците на финансиране, се оказват далеч по-важни от морала.

Цялата трагедия е подробно заснета и описана, човек може буквално да изгледа в Youtube, и то от многобройни гледни точки – но виновни няма. Липсата на истинско разследване и търсене на отговорност на извършителите от страна на властите в Киев няма никакви последствия – ако не се брои спорадичното вяло мъмрене от международните институции или някой абзац в докладите на правозащитни организации.

На първата годишнина от клането Одеса „Десен сектор” и подобните неофашисти отпразнуваха 2 май като „победа над окупантите” – т.е. над техните съграждани, които бяха изгорени живи, застреляни или довършени със сопи. И защо да не го правят, като имат адмирациите или поне благосклонното мълчание на толкова много интелектуални съучастници по цял свят?

На втората годишнина властите организираха военен парад на площад Куликово Поле, където се намира сградата-гробница на Дома на профсъюзите. На третата полицията и националната гвардия обградиха площада, докато паравоенни групи правят проверки на влизащите в града автомобили, а службите за сигурност обискират домовете на няколко от оцелелите „активисти от Куликово Поле”.

Първоначално местната власт в Одеска област бе дадена в сигурните ръце на протеже на олигарха Игор Коломойски, – основен спонсор на „доброволческите” крайно десни батальони, воюващи в Донбас и грижещи се за „борбата със сепаратистите” и в останалата част на страната. След олигархичното противопоставяне между Коломойски и Порошенко, завършило с победа за последния, като губернатор на Одеса за продължителен период бе трудоустроен издирваният в родината си Михаил Саакашвили, който бе нещо като дясна ръка на президента. Това поведение на властите спокойно може да сведе до поговорката „гузен негонен бяга”.

Днес убийците от неонацистките банди не само са останали безнаказани за това и другите си престъпления, но и са официална част от властта и силовите структури на „революцията на достойнството”. Не че държавните служби са им нужни, при положение, че безконтролните паравоенни банди често просто налагат със сила волята си – с което и дават удобно оправдание на управляващите да продължават в същия дух.

Идеологическите предтечи на десните радикали, също прочули се със страстта към масови убийства на невинни през Втората световна война, днес са обявени за национални герои. Неофашизмът вече е институционализиран като официална държавна догма в една страна насред Европа, и то асоциираща се с ЕС. Това обаче изглежда не притеснява никого от „правилната” страна на „международната общност” – въпреки цялото вайкане за възхода на крайната десница и национал-популизма.

Активните граждани-апологети на „майданската революция” продължават да парадират като морални авторитети, но по други, по-актуални теми – те отдавна вече не украсяват фейсбук профилите си с украински знамена или снимки на Надежда Савченко. Интересът към развитието на демокрацията в Украйна до голяма степен секна в момента, в който тя спря да е в центъра на геополитическото противопоставяне и да е първа тема в корпоративните медии.

Днес Украйна е нещо като европейска Сомалия, затънала в междуособици между олигарси и въоръжени банди, носеща дълбоките белези на кръвопролитията, към което се добавя и социалната деградация, следваща от „затягането на коланите” и „икономическите реформи”.

Страната освен това все повече изпада в геополитическа безтегловност между дистанциращите се и лицемерни големи играчи. Постепенно Украйна се превърна повече в неудобно бреме, отколкото в удобен инструмент за постигане на нечии цели. Никой „голям” няма желание да плати сметката – нито радетелите на демокрацията на Запад, нито защитниците на руския дух и кръв на Изток.

Който е спечелил власт и пари от целия хаос – спечелил, който е излъган в надеждите си за промяна, си остава излъган, а който е убит, вече е и забравен. А пък можеше и да е различно – ако възмущението от труповете на невинни не се измерваше според полезността им за текущите нужди на пропагандата.

 

 

 

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар