В категории:Рикошет

Справедливост за Горанов – воистина е прав!

След толкова много „Разпни го!“ заради репликата, че „справедливостта е класово понятие“, има поне три причини да му кажем и „Осанна!“

Снимка: Николай Драганов

В Страстната седмица новоизбраният депутат от ГЕРБ Владислав Горанов беше разпнат на кръст от общественото мнение. Повод стана една негова реплика относно пазарлъците между бъдещите коалиционни партньори за размера на минималната пенсия. „Справедливостта е цел. Иначе тя е класово понятие и е недостижима“, заяви бившият (а вероятно и бъдещ) финансов министър и отприщи голямото чесане на езици в социалните мрежи. „Ох!“ – не бил добър християнин. „Ах!“ – не бил и праведен консерватор. „Въх…“ – дочул е нещо от Маркс (намерил от кого?!)

Но нима един човек може наистина да бъде чак толкова грешен?

Справедливост за Горанов! Поводи за „Разпни го!“ винаги ще се намерят, но в случая са налице поне три причини, за да кажем и „Осанна!“

На първо място, той повтаря същото по различни поводи поне от две години (в едно от изказванията си конкретизира, че визира справедливостта именно в политиката, а не примерно в междуличностните отношения ). Тоест, Горанов е последователен политик.

Освен последователен, в случая е и честен – признава това, което сигурно 99 % от новоизбраните депутати си мислят, но никога няма да ви го кажат на глас. Всъщност Горанов

разкрива светото тайнство,

Светая светих на целия политически и бизнес елит. Щом като „справедливостта е класово понятие“, значи вътре в елита цари класова солидарност, въпреки демонстрираните от време на време различия между отделни негови съставки. Не че не сме се досещали, но можем само да благодарим за такова признание от толкова достоверен източник. И това обаче не е всичко.

Защото Горанов не само е последователен и откровен, но и воистина е прав (без значение дали дори самият той осъзнава колко много всъщност е прав). Да, в едно дълбоко разделено и все по-неравно общество като нашето, това, което една класа искрено намира за справедливо, за друга може да бъде абсолютно несправедливо.

Така например от гледна точка на получаващи минимални и ниски доходи данъчната ни система е крайно несправедлива, тъй като върху техния гръб е прехвърлена голямата тежест за пълненето на бюджета: основният приходоизточник са не преките, а косвените данъци, които облагат потреблението, вместо финансовото и имотното състояние; няма диференциран ДДС за стоки от първа необходимост и за луксозни придобивки; няма и необлагаем минимум за доходите на физическите лица. В същото време богатите много лесно намират вратички въобще да не плащат налози в написаните от самите тях правила. Поради това и обществените услуги, на които хората в затруднено материално положение разчитат в много по-голяма степен от останалите, са перманентно недофинансирани.

Обратното, от камбанарията на богатите и заможните данъчната система е много по-справедлива: ставките за облагане в България са едни от най-ниските в ЕС – както за фирми, така и за физически лица; освен ниски, те са и плоски – не отчитат различните възможности на съответния данъкоплатец; да не говорим, че е много по-вероятно данъчните власти да погнат някой рибар или баба-зарзаватчийка, пропуснали да чукнат касови бележки за два шарана или няколко глави алабаш, отколкото най-големите компании и техните собственици и мениджъри. Съответно на данъчно облекчените не им се налага да „хрантутят“ разни „търтеи“, „паразити“ и пр., в което горната средна класа дори

намира въплъщение на морала,

с който толкова много държи да опакова своите интереси. Тези хора наистина са убедени, че са постигнали всичко сами с двете си ръце и с много труд, талант, дързост и красота, а не поради предимствата, които системата им дава. Е, разбира се, на мнозина и 10 % данъци им се виждат високи и биха предпочели да не плащат и толкова на „скапаната държава“, но пълно щастие няма. Дори на съвършените им се налага да живеят в един несъвършен свят. Все пак, в сравнение с целия ЕС, данъчната система у нас е възможно най-отзивчива към хора от тяхната черга и кореспондираща с представите им за справедливост.

Разбира се, възможно е Горанов да не е имал предвид точно това. И просто да е назовал справедливостта като „класово“ понятие в смисъл на нещо „социалистическо“, според него – вехто и остаряло. В такъв случай обаче сам се набутва в капан. Добре, справедливостта е класово понятие, но обществото, в което живеем, повече от всякога не е безкласово. Тоест, пак стигаме до там, че в политиката за едни (класи) едно е справедливо, а за други – друго. За Горанов например е срамно „един мъж на 50 години да няма 20 000 лева събрани“, за други е срамно оплакването на самия Горанов, че не може да помисли за трето дете, ако кара на една депутатска заплата.

Каквото и да е искал да каже този път, Горанов изглежда по-откровен с избирателите от своя началник. Бойко Борисов например

вижда висша форма на справедливост за всички

в строителството на магистрали, докато един от трима български гражданин живее в тежки лишения, а един от четирима не може да стигне до съседно село или не слиза от крайния си квартал до центъра на града. Е, и самият Горанов не е безучастен към подобни „постижения“. Във времето, в което беше министър на финансите, разликата в доходите на горните и долните 10 % от обществото се раздалечи до 13 пъти, докато в Чехия, Словакия и Словения е под 6 пъти. А в преследване на „справедливостта като цел“ горната половина от българското общество вече прибира три четвърти от всички доходи срещу една четвърт, оставащи в долната.

На този фон недоумение може да буди единствено фактът, че над 70 % от активните избиратели в България подкрепят формации, които се определят като десни. А 100 % гласуват за партии (от лат. Pars – част от), обещаващи да работят за цялото общество. Слушайте поне какво ви казва човек „от горе“, който разбира: няма такова нещо като справедливост за всички! Но щом като справедливостта е класово понятие и някои (класи) много добре разбират своя интерес, то къде е класовото съзнание на останалите, които продължават да се връзват на приказки за „всеобщото благо“ и „общонационални задачи“? Когато осъзнаят проблема, сигурно ще потърсят и решение. Но това не може да стане без да се изяснят важни понятия и ако първо нещата не се назоват с точните имена.

Затова още веднъж голямо „Благодаря“ на Горанов!

Принтиране

Николай Драганов
Бакалавър по социология и магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство в София. От 2012-та година работи като политически журналист - в News.bg, Информационна агенция БГНЕС и Телевизия BiT. Като парламентарен репортер отразява работата на 42-рото и 43-тото Народно събрание. Съавтор е на документалния филм "Невидимите хора".

Оставете коментар

RomaniaSerbiaEnglishGreek