Самозаблудата на „пост-истината“

Убедеността на либералите в тяхната по-висша способност да управляват никога на е имала фактите на своя страна

Jacobin magazine

„Брекзит“ и победата на Тръмп удариха либералните медии като кълбовидна мълния от глупост. Как можаха избирателите да не се поддадат на предупрежденията от толкова анализатори, усърдни специалисти и проверячи на факти? Почти единодушно, медиите отговориха: Живеем в ера, характеризирана от пост-фактологична политика. Пробутвана от медийни организации като Forbes и New York Times, думата „пост-истина“ бе обявена за дума на годината от Оксфордския речник. Едно наскоро публикувано в Huffington Post умотворение, озаглавено „Нация на пост-истината“, описва тази идея лаконично: най-големият проблем за нашето бъдеще не е политически; не е и икономически; не е дори рационален. Проблемът е в битката между фактите и измислицата“.

Либералните автори разгръщат различни теории за разновидностите на пост-истината – ехо-камерите на социалните медии, разпространението на фалшиви новини, общественото безразличие към явните политически лъжи или пък проблемите с милениум поколението – за да обяснят какво се случи в Обединеното кралство и в Съединените щати през тази година. Всички те обаче са съгласни, че избирателите и политиците все повече отричат фактите, манипулират истината и предпочитат емоцията пред опита.

Те също така изглежда не знаят как сме попаднали в този свят на пост-истината и кога е приключила ерата на фактологията, която би трябвало да го е предхождала. Дали е било в първото десетилетие на този век, когато цял свят дебатираше за въображаеми оръжия за масово унищожение, преди да бъде подведен да започне война? Или е било през 90-те, когато скандалът „Люински“ доминираше вестниците, а всички в САЩ се паникьосваха за лумпенизираната младеж и наркоманизираните бебета?  Може би пък са били 80-те години на Рейгън, с неговите тайни войни в Централна Америка, скандала „Иран-контри“, както и отрицанието на епидемията от СПИН. Или може би трябва да се върнем още по-назад: до „не съм мошеник“ на Никсън през 70-те, сегрегацията в Алабама през 60-те или пък червеното плашило на Маккарти през 50-те.

Оказва се, че фактите просто не подкрепят диагнозата, че изведнъж сме се озовали сред пост-фактологичен пейзаж. Реакционерската паника, колективната истерия и политическата манипулация са с нас от дълго време. Поради това трябва да сме скептични към твърденията, че има епидемия от пробутвани от Русия фалшиви новини или към идеята, че заради социалните мрежи Хилари е загубила изборите.

В действителност либералната носталгия към политиката на фактите изглежда предназначена да прикрие тяхната собствена обтегната връзка с истината. Уж честните технократи и мениджъри – които налагаха неолиберални мерки със същата ожесточеност като своите десни еквиваленти – разчитат на определен набор от факти, чрез които изместват материалните истини, които не искат да признаят.

Без алтернатива

90-те години на миналия век изглежда са в сърцето на либералната носталгия, която, подобно на всички носталгии, се отнася за минало, което никога не е съществувало наистина. След падането на Берлинската стена и отмирането на радикалните политики, слоганът на Тачър „няма алтернатива“ се превърна във факт. Макар днес идеята на Франсис Фукуяма за „края на историята“ да изглежда абсурдно, за един период от време той и Тачър описваха света такъв, какъвто е: не бяха останали политически въпроси, които да разделят западните елити, и всичко, което се изискваше от политиците да правят, бе да пресяват фактите и да прилагат най-добрите политики.

Технократската обсесия от фактите обаче почива на една пост-истинна предпоставка. Тя започва от вярването, че ценностите на икономическия либерализъм – правото на частна собственост, валоризацията на личния интерес, формалната свобода без материално равенство – описват по най-добрия начин човешката природа. На тази база либералната икономика се посвещава на историческото реализиране на това виждане за човешката природа, като това движение бива дефинирано като прогрес.

През 90-те години либерализмът се оттегли от битките на Студената война и зае мястото си като правоверно „добро управление“. Приемайки, че са спечелили битката на фактите, либералите вече не виждаха демокрацията като арена за дебат, а като пазар. Техните политически продукти бяха проектирани, за да се харесат на широка част от електората, като същевременно очертават курс в съответствие с капиталистическата дефиниция на прогрес. Позовавайки се на фактологични методи като фокус групи и социологически проучвания, те започнаха да прилагат „триангулация“ чрез която да претендират за политическия център. Тази стратегия бе разработена от съветникът на Бил Клинтън Дик Морис, за да позиционира кандидатурата му над разделенията между ляво и дясно.

Икономическите и културни елити се съгласиха, че управлението на човешките ресурси и на многообразието, в съчетание с корпоративната и социална отговорност, ще решат проблемите на половата и расова дискриминация. Първият дот-ком балон и развиващата се икономика на знанието убедиха хората, че образованието в крайна сметка би направило класовите разделения отживелица.

Центристите-технократи като Бил Клинтън и Тони Блеър бяха пионери на това общество на фактите. Те предпочитаха да дискутират научното управление на публичния сектор, отколкото да се разправят с политически принципи или ценности. Те прегърнаха фалшивия прогресивизъм, основаващ се на рентабилността, и се пазеха от всякакви предложения, на които политическия център би възразил, независимо колко справедливи са.

След като либералите превзеха фактите, те изтласкаха социалния конфликт извън царството на фактологията, в територията на ценностите. Вместо борба с господството и експлоатацията, се сдобихме с културни войни. Там прогресивните ценности бяха непоклатими; те бяха продавани с чувство на морално превъзходство, след което бяха предавани от безгръбначността на партийната триангулация и от политиките, които подкопаваха социалната държава и организацията на трудещите си.

Загубени във фактите

Първата пукнатина в тази утопия на фактите се появи в началото на новото хилядолетие. Остриета на дясната пропаганда като Fox News, теоретиците на конспирацията и телевизионните проповедници оставаха маргинални до атентатите на 11 септември 2001 г. След това Съединените щати – както либералните, така и консервативните – се хвърлиха в патриотична масова истерия, чиято кулминация станаха две лошо планирани войни.

Либералите изглеждаха неспособни да противодействат на пъргавата политизация на фактите от страна на администрацията на Джордж Буш. Центристката опозиция на войната се манифестираше само чрез питомни дискусии за мандатите на ООН и подходящите процедури за инспекции. Тогава съветникът на Буш Карл Роув заяви: „Ние вече сме империя и като действаме създаваме своя собствена реалност“. Изгубени във фактите, демократите не можеха да предложат алтернатива.

За изстрадалите либерали, избирането на Обама изглеждаше като връщане към рационалността. Но скоро след като той встъпи в длъжност, „Чаеното парти“, отричащите климатичните промени, както и консерваторите, които превърнаха негодуванието на елитите в свое оръжие, изведоха изкривяването на фактите до нови висоти. Доналд Тръмп отказа да признае свидетелство за раждане на Обама или ДНК експертизи, оневиняващи несправедливо осъдени цветнокожи младежи; конгресмени хвърляха снежни топки, за да опровергаят науката за околната среда; целенасочено подвеждащи видеа почти доведоха до спиране на финансирането на фондация „Планирано родителство“.

Либералите намериха утеха в изгряващото поколение на базиращи се на фактологията герои. Статистикът Нейт Силвър изработи модели, които да дадат на политическия пейзаж сигурна количествена предвидимост. Медийната платформа Vox, създадена от Езра Клайн и Матей Иглесиас, обещаваше да обясни на читателите как сложните политики могат да им помогнат реално, ако само отделят време да ги изучат. Дори сатирата – олицетворявана от митинга под наслов „възстановяване на здравия разум“, организиран от комика Джон Стюард – започна да се представя като базирана на факти. За тези обсебени от фактите либерали, политическите страсти създаваха проблеми, които можеха да бъдат решени само с повече рационалност.

В същото време историческите събития започнаха да поставят под въпрос либералните истини. Финансовата криза от 2008 г. разкри провалът на либералната икономика. Движенията Occupy и Black Lives Matter хвърлиха светлина върху структурни проблеми, с които политическата триангулация и мениджъризмът не само не можеха, но и отказваха да се справят. Тези събития разкриха каква точно е либералната фактологичност: насочена към собствените интереси и селективна, склонна да игнорира неудобните истини. Въпреки това – представяща се като издигната над партийните политики, като научно управление на обществото.

Хората, които са в траур заради края на ерата на политическата истина, принадлежат към екстремния център. Те са технократите и администраторите, които нямат доверие на опита и на страданията на обикновените хора в същата степен, в която и десните остриета. Те прокламират ужаса си от пост-истинния консерватизъм, но са съгласни с него по много въпроси на икономическите политики. Центърът бе изтеглен надясно, така че в крайна сметка либералите започнаха да призовават за същите реформи като консерваторите, макар и „с човешко лице“: приватизация на пенсиите, пазарни схеми за училищата, финансови икономии по време на рецесия, както и все повече и повече неприлични данъчни облекчения за богатите.

Завръщането на политиката

Президентските избори демонстрираха колко е изпразнена от съдържание „базираната на факти“ политика на либералите. Кампанията на Клинтън се препъна в състезанието с кандидат, който те считаха за перфектния опонент. Първо си мислеха, че с вулгарността си Тръмп ще свърши тяхната работа, а след това хвърлиха цялата си тежест, за да разобличават лъжите му.  Сред всичко това те не представиха и една позитивна визия за промяна, и потискаха една важна истина: няма как да сведем политиката до добър мениджмънт и правилни статистики.

Сега либералните центристи още повече губят досег с реалността и с носталгия описват минало, в което опонентите им са били по-достойни и са уважавали избраните от тях факти. Някои от тях, като връх на иронията, дори започнаха да представят в романтична светлина архи-реакционери като Роналд Рейгън и Джордж Буш-младши.

Победата на Тръмп не доказва, че избирателите мразят истината. Тя само показва, че достатъчно от тях предпочитат патологичен лъжец, който обещава промяна, пред технократ от статуквото, който изкривява фактите през либералната призма. Време е да спрем да обвиняваме фалшивите новини и да си дадем сметка защо толкова хора им вярват. Простата причина е, че елитите на политическата класа пропиляха доверието на хората, тъй като не се борят за техните интереси. Връщане към либералната истина няма да се пребори с регресивната демагогия, която вече управлява страната; това може да стане само с демократично възраждане, което да отправи предизвикателство както към авторитаризма на Тръмп, така и към мениджъризма на либералите.

Подобно движение може да започне от истините, които са най-неудобни както за консерваторите, така и за либералите: хората страдат и се борят за по-добър живот; не може да има свобода без равенство. Щом веднъж признаем, че това познание ни помага да променим реалността, фактите ще станат от значение повече от всякога.

Принтиране

Оставете коментар

RomaniaSerbiaEnglishGreek