Медийната битка за Алепо

Сирийският град се оказа в епицентъра не на една, а на няколко войни, може би най-свирепата от които е пропагандната

proxy

С наближаването на края на 2016 г. изглежда идва развръзката и на най-важната битка в продължаващата пета година война в Сирия – тази за град Алепо. Сирийската армия и съюзниците ѝ успяха в рамките на броени дни да овладеят няколко квартала, представляващи над половината от контролираната от бунтовническите групировки територии. Изглежда само въпрос на време е те да бъдат изтласкани и от останалата част на града, или да сключат сделка за изтегляне, подобна на тези, договорени между правителството и бунтовниците от няколко предградия на Дамаск.

В края на ноември сирийската армия и съюзниците ѝ успяха да изтласкат бунтовниците от половината контролирани от тях територии в Алепо
В края на ноември сирийската армия и съюзниците ѝ успяха да изтласкат бунтовниците от половината контролирани от тях територии в Алепо

Ако битката за Алепо е в центъра на войната в Сирия, то тази война е в центъра на една абсурдно сложна плетеница от вътрешни, регионални, геополитически, икономически, религиозни, идеологически и етнически конфликти, които замесените страни се опитват да решат със сила. Град Алепо е ключово бойно поле в няколко паралелно протичащи войни. Той е епицентър на сирийската гражданска война, на прокси-войните за регионално лидерство между Саудитска Арабия и Иран, на войната на Турция против търсещите еманципация и обединение кюрди, на борбата за влияние между „великите сили“ САЩ, Великобритания, Русия и дори Китай. Не на последно място Алепо е и фронт между светското начало и религиозния фанатизъм.

Разплитането на възела в Алепо ще има фундаментални последствия за всички страни, които по една или друга причина са намесени в конфликта.

В епицентъра на пропагандата

Поради това не е учудващо, че паралелно с реалните боеве в Алепо тече още една, не по-малко свирепа битка – пропагандната. През голяма част от миналата година Алепо бе водеща тема за повечето световни медии. Като се изключи периода около президентските избори в САЩ, първите страници на големите западни медии неизменно включваха драматични заглавия за боевете в Алепо. Вестници, сайтове и телевизии обрисуваха картина на 300-хиляден град – бунтовническа крепост, подложен на варварски бомбардировки от страна на сатрапа Асад и зловещия му руски съюзник Путин; Алепо през 2016 г. бе сравняван с Берлин от 1945 г. и Грозни от 2000 г. (но много по-рядко с Дрезден и Хирошима, и никога с Ханой или Фалуджа); организираха се международни акции на солидарност, подписки, протести и интернет вайръл кампании (#aleppoisburning); “великите сили” разменяха обвинения за военни престъпления и подкрепа на тероризма по време на извънредни заседания на Съвета за сигурност на ООН, и подрънкваха все по-заплашително оръжия из бойните полета на Близкия Изток.

Темата “Алепо” стана централна част и от политическия дебат, изпит за правилно мислене на анализатори, коментатори и политици. Когато през септември либертарианският кандидат за президент на САЩ Гари Джонсън чистосърдечно заяви в интервю, че не знае какво е Алепо, това стана повод за подигравки относно неговата неинформираност. Последвалите опити за разяснения “какво е Алепо” обаче показаха, че в медийното пространство съвсем няма яснота и разбиране по този въпрос, въпреки централното място, което му е отредено. Това бе чудесно илюстрирано от назидателната статия на Ню Йорк Таймс, която трябваше да бъде коригирана два пъти – защото първо, Алепо, бе описан погрешно като “де факто столица на ИДИЛ” , а после и като административна столица на Сирия.

През 2013 г. фронтовете в Алепо изглеждаха съвсем различно–контролираните от правителството квартали бяха обсадени от бунтовниците и нарастващият брой ислямисти
През 2013 г. фронтовете в Алепо изглеждаха съвсем различно – контролираните от правителството квартали бяха обсадени от бунтовниците и нарастващият брой ислямисти

Информационната буря около битката за сирийския град обаче съвсем не може да се отпише с лека ръка като поредната медийна комедия от грешки. Най-малкото защото отговорът на въпроса “Какво е Алепо?” включва неща, които засягат пряко дори България – като се почне от разместването на геополитически пластове, мине се през рекордния износ на оръжие, рекордния приток на бежанци, опасността от ислямистки екстремизъм, и се стигне до агресивната политика на съседна Турция.

Какво, все пак, е Алепо?

Преди началото на войната Алепо е градът с най-многобройно население в Сирия (над 2.5 млн. души), индустриален, търговски и туристически център на страната, обявен от ЮНЕСКО за паметник на световното културно наследство. Алепо бе и демонстрация за една от отличителните черти на Сирия – съжителството между различни етнически и религиозни групи. В Алепо живееха араби, кюрди, тюркмени, арменци, черкези и други. В града бе и една от най-големите християнски общности в Близкия Изток – около 250 хил. души, половината от които арменци.

Градът дълго остава почти незасегнат от политическата криза, превърнала се в гражданска война. Първите големи протести срещу властта на Башар Асад в Южна Сирия са през март 2011 г., но в Алепо няма значителни демонстрации преди май 2012 г. Същевременно в града са организирани големи про-правителствени митинги. Алепо започва да усеща разгарящата се война през февруари 2012 г., когато в града са извършени два самоубийствени атентата. Отговорността за терористичните нападения е поета от новосформираната джихадистка групировка „Фронт ан-Нусра“, която през следващите години ще има съществена роля във войната и съдбата на града.

През юли 2012 г. в града нахлуват няколко хиляди „бунтовници“, организирани в 18 батальона. По-голямата част от бойците не са от Алепо, а от околни села и градове като Ал-Баб, Мареа, Азаз, Тел Рифаат и Манбидж. Сред силите на опозицията се открояват сунитски ислямистки групи като Бригадата „Ал-Таухид“ и гореспоменатата „Ан-Нусра“, които вече декларират открито намерението си да създадат “ислямска” държава.

Въоръжените групировки успяват да овладеят източната част на града, но не получават значима подкрепа от местното население. Месец след началото на битката за Алепо един от бунтовническите командири признава, че 70% от населението продължава да подкрепя правителството. През следващите месеци бунтовниците започват да мародерстват местното население и да се присъединяват към групировки, които им предлагат повече плячка. Стига се и до междуособици и убийства на бунтовнически командири. Това допълнително намалява подкрепата за тях сред местните. Към бунтовническите сили в Алепо започват да се присъединяват все повече екстремисти и чуждестранни джихадити, много от които имат боен опит от съседен Ирак, Либия и Чечня.

Джихадистките групировки започват да придобиват все по-водеща роля в боевете – особено „Ан Нусра“, която се превръща в официално крило на „Ал Кайда“ в Сирия. Само в рамките на месеци групировката набира достатъчно сили и самочувствие, за да обяви “зона забранена за полети” над Алепо. „Ан Нусра“ получава открита подкрепа и от значителна част от припознатата от Запада опозиция. След като „Ан Нусра“ е поставена в списъка с терористични организации на САЩ, групировката е защитавана и хвалена за приноса си в „революцията” срещу Асад от представители на „Свободната сирийска армия“ (ССА), лидера на Сирийската национална коалиция и десетки други опозиционни организации. През следващите години редица групировки от ССА прехвърлят лоялността си към набиращите сили джихадисти.

Джихадистка експлозия

Сунитският ислямизъм все по-видно се превръща в доминираща идеология сред опозиционните сили, за което спомага и щедрата подкрепа от Турция, Катар и Саудитска Арабия. Това от своя страна води до разграничаване на двете страни във войната по религиозен, етнически и светски принцип. Тюркмените от Алепо и околностите застават на страната на бунтовниците, но малцинства като християни и арменци започват да сформират милиции, биещи се на страната на правителството. Местните арменци обвиняват Турция, че подкрепя атаките на ССА срещу техните общности. На фона на джихадистката заплаха, много светски настроени сунити също остават на страната на централната власт.

Кюрдската партия “Демократичен съюз”, която няма добри отношения с никоя от двете страни, започва да организира отряди за отбрана на населените с кюрди квартали на Алепо, както и близкия анклав Ефрин.

Значителна част от индустрията на Алепо е разрушена – множество фабрики са ограбени, а оборудването им е изнесено в Турция. През следващите години продължават да работят част от фармацевтичните фабрики в Източен Алепо, което е възможно благодарение на негласни споразумения между бунтовниците и правителството. Дамаск също така продължава да плаща заплати на обществените служители, работещи в контролираните от опозицията зони. Подобно на териториите, контролирани от ИДИЛ, в Алепо и другите провинции, където доминират „Ан Нусра“ и други „опозиционни” джихадистки групировки, започва налагане на шериата.

В резултат на военните действия и прочистването на шиити, християни, кюрди и други малцинства от източната част на града, населението на Алепо спада значително. През последната година за населението на Източно Алепо в медиите най-често се цитираха данни на ООН, според които там са останали да живеят около 250-275 хил. души, обикновено закръгляни на 300 хил. В медийни публикации от началото на 2015 г. се цитират по-ниски цифри – около 40 хил. След офанзивата на сирийската армия и съюзниците ѝ в края на ноември руското Министерство на отбраната заяви, че в освободените територии живеят 80-90 хил. души. В западните квартали, останали под контрола на правителството, живеят около 1.5 млн. души – включително много, избягали от източната част.

Сирийската опозиция – изгубена в превода

Макар ислямистката същност на по-голямата част от воюващите против сирийското правителство групировки да е явно заявена и отразена, основният медиен и политически наратив просто я игнорира. Оправдание за това стана възходът на „Ислямска държава в Ирак и Леванта” („Ислямска държава”, ИДИЛ, ДАЕШ), която в началото на 2014 г. започна да консолидира териториите си в Сирия и да ги разширява в Ирак. ИДИЛ замести „Ал Кайда“ като основно терористично плашило в медийното и политическо говорене, а редица други идентични по идеология и методи групировки станаха просто бележка под линия. ИДИЛ бяха отделени и осветени като особен случай, макар в първите години на конфликта редовно да бяха споменавани редом със „Свободната сирийска армия“ и „Ан Нусра“ – особено в случаите на погроми над алауити и други малцинства.

 

През 2013 г. спонсорираният от Саудитска Арабия експерт по Близкия Изток Чарлз Листер не вижда нищо притеснително в това, че "Свободната сирийска армия" напада кюрдите заедно с ИДИЛ
През 2013 г. спонсорираният от Саудитска Арабия експерт по Близкия Изток Чарлз Листер не вижда нищо притеснително в това, че „Свободната сирийска армия“ напада кюрдите заедно с ИДИЛ

Опитите да бъде нормализирано говоренето за тези джихадисти доведе до въвеждането в експлоатация на оксиморонния термин “умерени ислямисти”, който постепенно мутира в още по-безсмисления „умерени бунтовници”. Тази тенденция се усили след октомври 2015 г., когато Русия се намеси директно във военните действия на страната на Дамаск – това доведе до сливане на протичащите пропагандни кампании за демонизиране на Асад и руския президент Владимир Путин. Прилагайки без да мислят принципа „врагът на моя враг е мои приятел“, западни медии и политици започнаха да оправдават и героизират и най-вече – да рационализират въоръжаването на ислямистките групировки. За това голяма роля играят и огромните средства, влагани за пропаганда и лобизъм от държави-спонсори на сунитския екстремизъм като Саудитска Арабия и Катар.

В интерес на истината фактите постоянно биват излагани на показ, но просто не стигат заглавията на първа страница на вестниците, или до тирадите на заинтересовани политици и професионални коментатори. В края на 2015 г. британският тинк танк Centre on Religion and Geopolitics публикува доклад, според който поне 60% от около 100-те хил. сирийски опозиционни бойци са приели идеологията на салафитския ислямски екстремизъм, а една трета от тях напълно споделят идеите и целите на „Ислямска държава”.

cyyuqaawqaa30pe

През април 2016 г., когато боевете в Алепо започнаха да стават по-интензивни, Пентагонът в прав текст заявява, че град Алепо в Сирия се държи „предимно от Ан Нусра“. Пак от тогава е и този репортаж на Deutsche Welle, в чийто край също толкова директно се заявява, че в Алепо има „над 1000 тежко въоръжени джихадисти“. Въпреки опитите на САЩ да накарат част от минаващите за „умерени“ групировки да се дистанцират от „Ан Нусра“, групировката само продължи да набира сила. Последните съобщения за отряди от ССА, присъединили се към джихадистката групировка, са от октомври. Паралелно с това „Ан Нусра“ продължи да консолидира и открито джихадистките сили в Сирия – отново през октомври към групировката се присъедини и друг сирийки клон на „Ал Кайда“ – „Джунд ал Акса“, както и една от групировките, получавали оръжие от САЩ – „Харакат Нур ад-Дин аз-Зенки.“ Името на последната групировка се прочу през юли, когато нейни членове пубикуваха видео, на което се вижда как обезглавяват 12-годишно дете. Малко по-късно същата групировка бе обвинена и в използване на химическо оръжие. На въпрос относно подкрепата на Вашингтон за „Аз Зенки“ Държавният департамент коментира, че „един инцидент тук или там не ги прави задължително терористи“.

Освен „Ан Нусра“, в Алепо и цяла Северна Сирия действат редица други джихадистки групировки, като например „Ахрар аш Шам“, която е съюзник на „Ан Нусра“ в коалицията „Джаиш ал Фатах“ („Армия на завоеванието“). Друга основна бунтовническа коалиция в региона е „Фатах Халаб“ („Освобождение на Алепо“), в която редом с членове на ССА участват и групировки с показателни имена като „Джаиш ал-Ислам“ („Армия на исляма“), „Джаиш ал-Муджахедин“ („Армия на муджахедините“) и тюркменски ислямистки бригади като „Султан Мурад“ и „Султан Мехмед Завоевателя“. Групировките често изпадат в междуособни конфликти, но действат заедно срещу армията. В отговор на успешната офанзива на правителствените сили в края на ноември групировките, участващи в „Джаиш ал Фатах“ и „Фатах Халаб“, обявиха обединено командване под името „Джаиш Халаб“ („Армия на Алепо“).

Докладите на хуманитарни организации като „Амнести Интернешънъл“ уличават тези групировки във военни престъпления като обстрел на жилищни квартали, както и отвличания, мъчения и убийства на цивилни, журналисти и хуманитарни работници. От атаките на бунтовниците страдаше особено много кюрдският квартал Шейх Максуд, срещу който е и едно от признатите използвания на химическо оръжие в конфликта.

Добри и лоши бомби

Едно от основните оръжия на бунтовническите групировки в Алепо са т.нар „адски оръдия” – самоделни миномети, изстрелващи снаряди от газови бутилки, пълни с експлозив и шрапнели. Безразборният обстрел с тези изключително неточни оръжия е убил и осакатил не по-малко цивилни от „варелните бомби”, използвани от армията. Върховният комисар на ООН за правата на човека Зеид Раад ал Хусейн изтъква, че основната цел на тези оръжия е да тероризират жителите на на Западен Алепо. Професор Марк Съмърс, правен експерт в Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, заключава, че както „варелните бомби“, така и „адските оръдия“, са толкова неточни и произволно разрушителни, че използването им е равнозначно на директна или безразборна атака срещу цивилни цели – което ги прави еднакво незаконни от гледна точка на международните норми.

ct_vmndwcaa46yh-jpg-large

Въпреки това огромната част от медиите, коментаторите и политиците изказват възмущение само за „варелните бомби”. Те служеха и за оправдание да се лансира активно идеята за налагане на зона, забранена за полети – каквато вероятно щеше да се реализира, ако Русия не се бе намесила директно в конфликта и нейните ВВС не бяха поели контрола над въздушното пространство. Блокирането на правителствените самолети и хеликоптери би било неоценима помощ за ислямистките групировки и по никакъв начин не би могло да предотврати обстрела на цивилни с „адски оръдия” – от който, както бе отбелязано, най-тежко страдаха кюрдите, водещи се съюзници на Запада.

"Адските оръдия" на бунтовниците са взели не по-малко цивилни жертви от "варелните бомби" на правителството
„Адските оръдия“ на бунтовниците са взели не по-малко цивилни жертви от „варелните бомби“ на правителството

Пропагандната истерия около Алепо достигна върховете си през лятото, когато армията и съюзните ѝ иракски и палестински милиции успяха да обсадят контролирания от бунтовниците Източен Алепо. Цунамито от медийно и политическо възмущение от действията на Дамаск и Москва често пропускаше немаловажни подробности като това, че бунтовниците пречеха на цивилните да напускат обсадените квартали и ги използваха като жив щит.

Да изперем „Ал Кайда”

През август западните медии приветстваха контраофанзивата на бунтовниците, макар че тя бе официално водена от джихадисттие от „Ан Нусра“. Операцията за деблокиране на Източен Алепо дори бе посветена на сунитски екстремисти от „Мюсюлмански братя”, извършили масово клане на кадети-алауити в алепското артилерийско училище през 1979 г.

Тъй като джихадисткия характер на офанзивата не можеше да бъде прикрит, много медии и анализатори започнаха да налагат наратива, че финансираните от Турция и монархиите от Залива ислямисти получават доминираща роля, защото само те са достатъчно готови и ефективни, за да се притекат на помощ на хората в обсадената част на Алепо. Ситуацията бе представяна като вина на Запада, който не е направил достатъчно, за да подсигури военно преимущество на „умерената опозиция“ и е оставил „спасението на Алепо“ в ръцете на джихадистите. Макар фактите да показват, че радикалните ислямисти имат водеща роля от самото начало на „битката за Алепо”, късата памет на публиката в съчетание с некоректната и пристрастна работа на журналистите позволи въпросните тези да се котират като достоверни.

 

 

Лятната контраофанзива на бунтовниците в Алепо бе съчетана с един любопитен опит на „Ан Нусра“ да „изпере“ публичния си образ. Групировката се преименува на „Джебхат Фатех аш-Шам“ („Фронт за завоюване на Леванта“), замени черните знамена с бели и обяви, че прекратява връзките си си „Ал Кайда“. Това „ребрандиране“ бе широко отразено не само от медии като катарската „Ал Джазира“, но и от Си Ен Ен – макар дори след преименуването си организацията да остана в списъка с терористични групировки на Вашингтон. Технически и фактически погледнато, „Ан Нусра“ не се различава от ИДИЛ – но едва ли някой продуцент в Си Ен Ен би си и помислил да прави доброжелателни интервюта с главатари на последната, ако реши да си смени името.

По особено циничен начин в пропагандните престрелки бяха използвани образите на деца, пострадали от военните действия. В символ на „варварството на Асад“ се превърна снимката на малкия Орман от Източно Алепо, която заля електронните и социални медии и се оказа на първа страница на почти всеки западен вестник. Не по-малко драматичните снимки на загинали и ранени деца от Западен Алепо обаче не направиха никакво впечатление.

 

Връх на този цинизъм стана едно „селфи”, публикувано от медийния активист, разпространил снимката на Орман – Махмуд Раслан. На него се вижда как той позира победоносно заедно с членовете на „Аз-Зенки“, участвали в обезгалвяването на 12-годишното палестинче няколко седмици по-рано.

Същите детеубийци многократно се появяваха в западните медии в репортажи за „освободителите на Алепо”. Някои от тези материали бяха толкова компрометиращи, че медии като британския Channel 4 прибегнаха до автоцензура и ги изтриха от интернет.

 

Друг британски журналист – Антъни Лойдо от The Times, разпозна сред подкрепяните от САЩ „бунтовници” човека, който го е отвлякъл и прострелял през 2014 г. Историята на Лойд не е изключение – пак през 2014 г. американският журналист Тео Паднос също е отвлечен от „умерени” сирийски бунтовници и в последствие предаден на „Ал Кайда”.

Неудобните факти не са прикривани, но просто биват избутвани на заден план в новинарския поток. Не липсват и опити за обективно и балансирано отразяване на конфликта (например тук или тук ). Те обаче се губят сред морето от едностранчиво тълкуване и пропагандни внушения. Безскрупулните манипулации и двойните стандарти са нещо обичайно в геополитиката, но по отношение на конфликта в Сирия и конкретно ситуацията в Алепо достигнаха нива, невиждани от разгара на Студената война.

Двойните стандарти стават особено видни при сравнението между боевете в Алепо и операцията за освобождаване а Мосул в Ирак. И в двата града имаме официално обявени за терористични групировки, налагащи шериат и избиващи „неверениците”. В единия случай обаче освободителите са добри и всяка грешка им е простена, а в другия са варвари, извършващи военни престъпления. В добавка към този абсурд е фактът, че едни и същи иракски шиитски милиции влизат и в двете роли, защото техни части се бият едновременно срещу ИДИЛ в Мосул и на страната на сирийското правителство в Алепо.

Ако не ви харесват принципите ми, имам и други

Стандартите на отразяването и коментирането на „трагедията в Алепо” прави неприятно впечатление и при историческите паралели, които могат да се направят. Двойното „освобождаване” на Фалуджа от армията на САЩ например остави иракския град с нива на ракови заболявания и детска смъртност, сравними с тези след атомните бомбардировки в Хирошима и Нагазаки. Проверката за последователност дава отрицателни резултати и при сравнението със ставащото в момента. Докато громят Русия за хуманитарната криза в Алепо на заседанията на Съвета за Сигурност, САЩ и Великобритания активно подкрепят военната интервенция на Саудитска Арабия в Йемен, където всяка трета бомбардировка е срещу цивилни.

Операцията на САЩ и съюзниците им срещу ИДИЛ в Сирия бе взела поне 450 цивилни жертви в края на първата си година – преди намесата на Русия в конфликта. Само една бомбардировка на западната коалиция през юли отне живота на над 70 (според някои данни над 100) цивилни в близост до град Манбидж. Започналата през август интервенция на Турция в Северна Сирия (в която участват и „Аз Зенки“) също води до все повече цивилни жертви.

cquqwmgukaa7rqh

Съчувствието към обсадените жители на Алепо не е съпроводено със съчувствие и към обсадените от „Джаиш ал Фатах” шиитски градове Фуа и Кефрая в провинция Идлиб, нито с обсадения от ИДИЛ Деир Зор. През септември САЩ дори успяха „погрешка” да убият над 90 от сирийските войници, защитаващи града. Паралелно с боевете около Алепо тече и офанзива на джихадистите от „Джунд ал Акса“ в провинция Хама, като ислямиситите застрашиха най-големият останал християнски град в страната – Махарде. Новините оттам обаче не се оказват достатъчно важни за централните емисии.

Не се вижда особена последователност и при наратива за „унищожаването на последната болница Източен Алепо”. Без да задълбаваме в необичайно големия брой „последни болници“, можем да направим сравнение със суховатите дописки, с които западните медии съобщават за унищожаването на най-голямата ракова болница в региона Ал Кинди от страна на ислямистите през 2013 г. или атаките над действащи болници в Западен Алепо през 2016 г..

 

В крайна сметка се оказва, че драстичните двойни стандарти биват прилагани спрямо ставащото в региона, в самата Сирия и дори спрямо един и същи град – Алепо. Това се случва, дори когато засегната страна са кюрдските съюзници на САЩ. Намирането на рационален отговор на въпроса „Защо?” не е лесно.

Геополитически мишмаш

По отношение на политиката на регионалните сили обяснението е сравнително просто. Неоосманистките амбициии на властта и стемежът да бъде предотвратена еманципация на кюрдите движат поведенитето на Турция. Саудитска Арабия и Катар пък от десетилетия използват сунитския екстремизъм в политическите, военни и икономически сблъсъци с регионални съперници – най-вече шиитски Иран. Унищожаването на силните баасистки държави в региона се счита за положително развитие и от управляващите десни политици в Израел.

Защо обаче САЩ упорито следват линията на „смяна на режими“, след като Ирак и Либия показаха до какви трагични последствия води това? Защо осигуряват косвена, а понякога и пряка подкрепа на същите екстремисти, които извършиха атентатите на 11 септември и срещу които водят безкрайната „война срещу терора“? Стремежът да запазят влиянието си в региона е разбираем, но действията на Вашингтон са непоследователни, хаотични и в крайна сметка контрапродуктивни. Липсата на ясна стратегия проличава от трагикомични случаи като този, при който обучавани от Пентагона „умерени бунтовници“ предават оръжията си на „Ал Кайда“. Или по-скорошната случка, при която американски командоси бяха принудени да бягат от иначе финансирани от САЩ бунтовници. Също толкова показателни за липсата на кохерентност са сблъсъците между групировки, въоръжавани от Пентагона и ЦРУ, и пълномащабната война между подпрепяните от САЩ „Сирийски демократични сили“ и натовския съюзник Турция.

Близкоизточната политика на световната свръхсила по всичко изглежда е съчетание между импровизации, милитаризиран ПР и опит да се комбинират интересите на всевъзможни вътрешни и външни лобита. Заявленията на новоизбрания президент Доналд Тръмп за промяна е малко вероятно да доведат до реален резултат. Той вече се отметна от значителна част то предизборните си закани и едва ли може и иска наистина да се противопостави на петролните, оръжейни и външнополитически лобита, насочващи политиката на САЩ.

Далеч по-неразбираемо е активното участие на страните от Европейския съюз. Съчетанието между геополитическа инерция, зависимости и политическо късогледство на елитите и лобистки натиск кара водещи европейски държави да подпомагат процесите, които в крайна сметка водят до бежанската криза и вълната от тероризъм, поставящи на изпитание оцеляването на европейската общност. Съучастничеството на страните от ЕС в близкоизточните експерименти е буквално самоубийствено.

Значителна част от енергията на европейските институции обаче се хаби не за трезва преоценка, а за дамгосване като „чужди агенти“ на медиите, политиците и потребителите на социални мрежи, които си позволяват да критикуват правата линия. С което впрочем постигат точно обратния на желания ефект – легитимират популистките антиевропейски движения и „Путинска Русия“ като алтернатива на провалената си политика.

Тук трябва да се отбележи, че всякакви приказки за борба срещу диктатори и защита на човешките права и свободи са меко казано лицемерни. Нетърпимостта срещу Асад е съчетана с примирение с Ердоган, който подлага опозицията и кюрдкото малцинство на жестоки репресии. Съчетана е и с интимно приятелство със Саудитска Арабия, в която човешки права просто не съществуват и която провежда кървави военни интервенции, за да налага марионетни режими в Йемен и Бахрейн. Самият Башар Асад редом с египетския диктатор Хосни Мубарак бе сред основните съюзници на САЩ в първите 10 години от „войната срещу терора“. В сирийските и египетски затвори бяха пращани хора, които да бъдат изтезавани и „изчезвани“ от името на ЦРУ.

cvtmpx9xyaa81nt-jpg-large

Историята помни безброй подобни случаи – включително Садам Хюсеин, който бе фаворит на Вашингтон по време на ирано-иракската война, или дори Муамар Кадафи, който само няколко години преди да бъде свален с военна интервенция на натовски държави обикаляше Западна Европа и сключваше мащабни оръжейни сделки. Ако имаше истинска, последователна нетърпимост към диктатурата и нарушаването на човешките права, то ситуацията в целия Близък Изток би изглеждала напълно различно.

Медийната „битка за Алепо” не е просто изолиран случай – тя демонстрира нагледно дълбоко вкоренени проблеми и зловредни тенденции, които превръщат журналистиката, политическите класи, хуманитарните принципи и самата концепция за истина във фарс. Във века на информацията обществото се оказва в състояние, приличащо на съчетание между фантазиите на Гьобелс и кошмарите на Оруел. Спретнати и лустросани хора в костюми и униформи съвсем убедено подкопават устоите на цивилизацията, която представляват – било то заради личен финансов интерес, за да са актуални на майнстрийма, или за да ни пробутат поредна сделка „свобода срещу сигурност“. Ако за поведението на политическите елити може да се намери своето цинично обяснение, то ентусиазираното проповядване на геополитическия диалектизъм на подновената студена война от хора, наричащи себе си журналисти, експерти или граждански активисти, вече прилича на желание за самоунищожение.

 

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар