Европейската социална държава отново има бъдеще

Филип Тер*

В годините след глобалната финансова криза от 2008-2009 г. се появиха пукнатини в глобалната хегемония на неолиберализма. Натискът да се фаворизират свободните пазари и да се отхвърля модела на социална държава (чиято история е описана в първата част на тази статия), започна донякъде да отслабва.

В САЩ президентът Барак Обама успя да въведе първата обща система за здравно застраховане в историята на страната. По този начин Вашингтон направи стъпка към европейския модел на социална държава. Този ход не бе изцяло по алтруистични подбуди, но отчасти и по икономически причини. Преимуществено частно финансираната американска здравна система е твърде скъпа, точно заради нейната социална селективност.

Наблюдава се тенденция на корекции и в специфичния китайски модел на капитализъм. Бурният растеж от последните три десетилетия раздели китайското общество на малка висша класа, градска средна класа, обезправени работници-мигранти и неразвито провинциално население. Тези разделителни линии – китайското общество е значително по-неравно от това в САЩ или дори Русия – генерира социално напрежение, протести и насилие. През 2012 г. властите отчетоха над 180 хил. стачки и други неофициални протестни действия.

Китайците прибягват до подобни тактики, тъй като нямат достъп до такъв тип демократични институции, където могат да се договарят компромиси и решения. Без да се отказва от монопола си върху властта, Комунистическата партия парадоксално се опитва да облекчи напрежението, като окуражава потреблението и прилага по-активна социална политика. За период от няколко години Пекин успя за увеличи надниците и масовото потребление, като същевременно започна опити за изграждане на социална държава със системи за пенсионно и здравно осигуряване.

Но тази по-социално справедлива версия на държавния капитализъм може да работи само ако икономиката генерира достатъчно растеж. През последните години растежът на Китай се забави значително, докато потребителските, бизнес и публични дългове нараснаха рязко. Поради това бъдещето на този модел е под въпрос.

В руския вариант на държавен капитализъм икономическият растеж е ограничаван от липсата на социална основа. Частното предприемачество е слабо развито. Русия разчита преимуществено на приходите от износ на петрол и природен газ. До 2014 г. това бе достатъчно, за да постави Русия на равни начала с икономически болнавия Запад, но след това цените на петрола се сринаха, а наложените от Запада санкции заради намесата в Украйна също нанесоха щети.

Евразийският икономически съюз може да изглежда като лошо копие на съществувалия по съветско време Съвет за икономическа взаимопомощ, но за страните от Източна Европа, търсещи интеграция, той все пак дава алтернатива на Европейския съюз. Евразийският съюз е по-привлекателен за автократите, не на последно място заради по-хлабавия подход по отношение на човешките права, демократичното участие и наднационалното управление.

Както китайският, така и руският модели на държавен капитализъм са пълни с противоречия. Но тяхната смесица между авторитарни режими и частично свободна пазарна икономика (Повече в Китай, отколкото в Русия) въпреки всичко се превръща в сериозно икономическо и политическо предизвикателство за Запада. Унгарският министър-председател Виктор Орбан, който е явен почитател на този подход, насочва страната си в тази посока след финансова криза.

Поради това в известен смисъл съперничеството между системите е проблем в рамките на ЕС. Държавният капитализъм, подобно на неолиберализма преди 25 години, не само изгрява на хоризонта, но вече е пристигнал в съюза. За да се справи с тези външни и до известна степен вътрешни предизвикателства, Европейският съюз трябва да остане възможно най-единен. В действителност обаче икономическите политики на старите и новите членки на ЕС се раздалечават. Някои пост-комунистически държави отговориха на рецесията, последвала финансовата криза, като орязаха още повече социалните си програми и по този начин продължиха да следват неолибералния път на развитие.

До известна степен трудовата миграция от тези държави облекчи натиска върху тях. Но вълните от емиграция към западните държави дойдоха на висока политическа цена. „Брекзит” бе основно популистки вот срещу имиграцията от Източна Европа.

Същевременно южните европейски държави са по-нерешителни в инициирането на реформи. Те обаче нямат нужните средства, за да противодействат на кризата с програми за инвестиции и повишаване на разходите. Политиката на бюджетни ограничения може и да помогна за намаляване на дефицитите в тези страни – Гърция и Италия успяха да постигнат т. нар. първичен бюджетен излишък. Но те трябваше да платят висока социална и икономическа цена.

В политическо отношение Европейският съюз плаща цената за своята отговорност за неолибералните политики, макар че не налага последователно тези пазарно фокусирани подходи. Като цяло неолиберализмът не би трябвало да се приравнява със сухите политики на икономии. „Остеритетът” бе само една от 10-те точки от Вашингтонския консенсус през 1989 г. Ако едно правителство е сериозно по отношение на налагането на неолибералната доктрина, то бюджетните икономии трябва да бъдат последвани от други реформи, като приватизация на държавни предприятия и либерализация на трудовия пазар.

След провала на италианското технократско правителство на Марио Монти сегашният министър-председател на страната Матео Ренци трябва да се опита да направи такива реформи. Той планира да дерегулира определени сектори и да отслаби защитата на служителите. Тези планове, задно с придвижването на италианската Демократическа партия към политическия център, напомнят на реформите в Германия, приложени правителството на социалдемократи и зелени в периода 2001-2005 г., както и на „новите лейбъристи” във Великобритания.

Подобно на Герхард Шрьодер, който бе германски канцлер между 1998 и 2005 г., Ренци не иска да застраши планираните реформи, като се придържа към строга политика на икономии. Поради това той прилага разхлабено Маастрихтските правила, според които бюджетния дефицит трябва да е ограничен до 3% от БВП.

Но Ренци е изправен пред проблеми, каквито Шрьодер не е имал. Глобалният икономически контекст е значително по-неблагоприятен. Във вътрешен план доверието на италианците, че реформите могат да донесат просперитет, също избледнява. Темповете на растеж са разочароващи и икономиката стагнира. Ако обаче реформите се провалят, последствията могат да бъдат фатални. Италия би могла да стане неуправляема, а еврозоната да се разпадне. Поради това сегашното италианско правителство заслужава поне толкова внимание и подкрепа, колкото получиха в миналото страните от Източна Европа. Ако бъде приложена една балансирана реформа, която се фокусира колкото върху държавното управление, толкова и върху икономиката, резултатът може да е съживяване и приравняване на по-голяма част страната към сравнително доброто ниво на региони като Тоскана.

През последните години Германия работи усилено върху консолидацията на социалната държава. Коалиционните правителства начело с канцлера Ангела Меркел успяха да постигнат увеличаване на данъчните приходи. Тези допълнителни средства не се използват за облекчаване на тежестта върху данъкоплатците, както бе по време на управлението на социалдемократи и зелени, а за постигане на балансиран бюджет и увеличаване на социалните разходи. Полша, Словакия, и след известно колебание – Чехия, също започнаха да прилагат подобни бюджетни политики. Икономисването вече не е техен основен приоритет. Те изграждат социални държави, вместо да ги разрушават.

Тази тенденция се илюстрира много ясно от преобръщането на посоката на държавните реформи. Като се започне от средата на 90-те, европейските правителства – първо на Изток, а после и на Запад, започнаха да прехвърлят пенсионните и здравни системи към частния сектор. Това маркира ново измерение на приватизацията, която вече не засяга само икономически дейности като пощенски услуги и железопътен транспорт, но и основните сфери на социалната държава.

След финансовата криза тази тенденция спря и в някои случаи се преобърна. Частните пенсионни фондове или бяха погълнати напълно от държавата (като например в Унгария, където една от причините бе желанието на Орбан да запълни дупки в бюджета), или силно ограничени (като в Полша и Словакия, отчасти заради високите административни разходи, отчитани от частните застрахователи). По този начин системата, базирана на социалната и поколенческа солидарност, беше съживена

Това има ефект не само върху политиките, но и ценностите на обществата. Промените отправят предизвикателство към опростенческата дихотомия между държавното (лошо) и частното (добро), която оформи неолибералната епоха. Европейският модел на социална държава вече не се счита за отживелица. Той отново има бъдеще.

Въпреки това обаче ориентацията към социална пазарна икономика не е универсален феномен. Докато във вътрешен план Германия закрепя социалната държава, Берлин продължава да предписва на страните от Южна Европа политика на строги икономии. Програмите за съкращаване на разходи може би са неизбежни при достигането на определени нива на дълговете, но те рядко са придружавани с нужните мерки за подобряване на перспективите пред непривилегированите класи, особено на младите поколения. Докато бъде поддържан този фокус върху фискалната политика и остеритета, Ангела Меркел ще бъде възприемана като адвокат на асоциалната, на не на социалната пазарна икономика. Това неизбежно създава търкания в Европейския съюз и увеличава подкрепата за популистки парии – развитие, което бе наблюдавано още на изборите за европейски парламент през 2014 г.

Човек би могъл да се примири с факта, че обществата в Европейския съюз се раздалечават едно от друго (включително в резултат от бежанската криза, започнала през 2015 г.). Бихме могли и да се надяваме, че предстоят по-добри времена. Но преди съдбата на континента да бъде оставена изцяло на волята на пазарите, по-богатите страни в Европа би трябвало да проведат отворен дебат за потенциалните последствия като масовата трудова миграция или по-нататъшно отслабване на съюза. Цялата история на Европа от последните три десетилетия е генерирала достатъчно доказателства за уязвимостта и нестабилността на реда, създаден след 1989 г., последният пример за което бе референдума за излизане на Великобритания от ЕС.

*Авторът е австрийски историк и културолог, преподава във Виенския университет. Текстът е откъс от неговата книга “Европа след 1989 г.”, публикуван в Bloomberg.

Превод: Филип Буров