След като ДСБ напусна Реформаторския блок, а новото движение „Да, България“ отказа да се коалира предизборно с някой от наследниците на старата синя десница, станахме свидетели и на закономерното прехвърчане на искри. Размениха се обвинения в действия, разрушителни за дясното единство, в сектанство, в софийска елитарност. Дрязгите между десните политици се превърнаха в предмет на оживени дискусии не само за интернет коментариата. Те отново заеха медийно време, несъответно на относителната електорална тежест на въпросните формации.
Сигурно има хора, за които това е просто досадна нова сцена от един отдавнашен фарс. Въпреки това сред повдигнатите теми има някои безспорно съществени за политическия дневен ред, като например – наследството на втория кабинет на ГЕРБ, корупцията и неравният достъп до правосъдие. Все пак за мнозина разпалените разпри в двора на т.нар. „автентични” десни създадоха усещането за поредната криза и дори разпад.
В действителност обаче все още не започналата официално предизборна кампания вече е белязана от ново придвижване вдясно на съвкупните политически послания. Зад и независимо от фрагментацията в дясно, протича консолидиране на десния консенсус. То се движи основно по две линии. Първата се изразява в деклариране на
про-бизнес ориентация и отказ да бъде повдигнат проблемът за неравенството и липсата на социален ангажимент от страна на държавата
(ако, разбира се, не броим произволните обещания за вдигане на заплати и пенсии). Втората линия цели
внушението, че определена група хора, които са уж сред най-уязвимите, всъщност паразитира връху обществените блага.
Това не е консенсус само сред партии, самоопределящи се като десни. Подобни послания на практика обединяват представители от целия политически спектър – от националисти, през споменатата традиционна десница, ГЕРБ, та до левите АБВ и БСП.
Хипотезите, че с избирането на новия си лидер Корнелия Нинова социалистическата партия поема курс, противоположен на левите си забежки през последните години, тези дни се сдобиха с нови аргументи в своя полза. Дори на символно ниво коалиционният формат, с който партията ще се яви на избори, се лиши от определението „лява”, както и от участието на досегашните две ромски партии-партньори. По-рано БСП се отказа също така от огласените намерения да отменя въведения от самата нея плосък данък. Вместо това тази седмица тя публикува предизборна платформа, челно място по ред и обем в която заемат стимулите за бизнеса. Социалната политика остава някъде назад.
Зам.-председателят на БСП Драгомир Стойнев изрично подчерта, че предложените социални мерки няма да облагодетелстват „тези социални групи от нашето общество, които живеят на гърба на нашата социална система”. Предвид мизерните размери на социалното осигуряване и подпомагане в България, илюзия е, че изобщо е възможно човек да се издържа от системата – заключение, изчерпателно доказано от скорошно изследване на Солидарна България и Колектив за обществени интервенции. Но систематично насажданото с години внушение, че така или иначе подобно използвачество е разпространено сред цели социални групи, явно според българските политици не е изгубило своята сила, както можем да се убедим от повсеместната готовност, с която те го подхранват и в настоящата кампания.
Впечатляващ пример дава и другата основна „лява” формация, АБВ, чийто зам.-премиер и социален министър в кабинета Борисов 2 Ивайло Калфин превърна противодействието срещу предполагамото социално готованство в своя основна кауза и нанесе удар срещу десетилетия борби за трудови права с въвеждането на еднодневен трудов договор. При скорошното си избиране, новият лидер на партията Константин Проданов определи участието на АБВ във властта като основна грешка, обявявайки се за „яростна борба с експлоатацията” в рамките на едно ново ляво, вдъхновено от Бърни Сандърс и испанската партия Подемос.
Скоро след това АБВ сключи съюз с Движение-21, чийто лидер Татяна Дончева последователно е заявявала, че профилът на партията не бива да бъде определян като ляв, а по-скоро като прагматичен. Сред предизборните изражения на въпросния прагматизъм е предложението за възстановяване на Трудови войски с цел превъзпитанието на „един контингент от близо вече 1 милион наши съграждани, няколко поколения българи, които нямат нито образование, никакви трудови навици, част от които злоупотребяват със социалните системи”. С други думи, вместо създаване на условия за достоен труд, социалната програма на коалицията включва наказание за онези наши съграждани, които систематично са били маргинализирани от пазара на труда и недофинансираната образователна система.
Не е особена изненада, че твърде подобни предложения ще чуем от новото превъплъщение на Реформаторския блок, чийто водач Петър Москов доби печална известност в амплоато си на здравен министър. Мярката от социални плащания и избирателни права да бъдат лишени хората, непокрили изискванията за задължително образование, почива на недоразумение. Но според Димитър Делчев от РБ „Никой не може да има само привилегии. Недопустимо е групи от хора да си стоят у дома, без да са направили и минимално усилие да се образоват и да получат квалификация, и да чакат на помощи. Трябва да спрем явлението професия „на помощи“.
Така, след мигрантите, които напоследък се превърнаха в централна заплаха за България не само според националистите, но и според партии като ГЕРБ и БСП, подобна участ сполетя и изпадналите в недоимък български граждани. Разбира се, не трябва да бъде подминаван фактът, че подобни послания имат директен етно-националистически заряд с прозрачно завоалирания си намек, че групата, за която се говори, е съставлявана основно от роми. По-общият и не по-малко важен ефект на подобни послания е, че те по същество съдействат за разделянето на работещите хора. Те
отклоняват социалното недоволство от политическия и икономическия елит,
внушавайки че в действителност бедните крадат от богатите. Или, в български вариант, че
най-бедните крадат от средно бедните.
По този начин можем да си обясним и факта, че съпредседателят на Обединените патриоти Красимир Каракачанов може на един дъх да се обяви против „циганската престъпност” и да отправи про-бизнес мантри, характерни за т.нар. класическа десница: „за предприемчивите хора, които имат частен бизнес, основен проблем е административният тормоз” (3:44 и 9:43 в звуковия файл). Това впрочем не е учудващо, ако обърнем внимание на факта, че огромна част от гражданите, подкрепили националистите на последните избори, не са необразовани маргинали, а представители на т.нар. „средна класа”.
Акцентът върху предприемчивостта на практика дава обещанието, че всеки може да се радва на благосъстояние, стига само да бъде инициативен, и стига мързеливите (държавни органи или социално зависими) да не „паразитираха” върху инициативните. Изследване на Нови леви перспективи показва до каква степен това също част от политическия консенсус през последните години.
Един поглед към обявения от ДСБ в края на миналата година „Договор за нова република” (въз основа на който тази седмица беше представена предизборната „Програма за нова икономика”) лесно разкрива въпросното доближаване на „патриотичното” и „старото синьо” дясно. ДСБ развява ново възрожденско знаме и същевременно наново подема познатия лозунг срещу лошата държава: „Ще се изправим със силата и енергията на хората срещу заграбването на цялата политическа, икономическа и съдебна власт в ръцете на централната администрация, за сметка на българските семейства, малки предприятия, традиционни граждански обединения и общини.”
Последната седмица лидерът на ВМРО не пропусна и да напомни за призивите на Патриотите
„всички политически партии да загърбят своите измислени деления и игрички на леви и на десни”.
Това разбира се е на път да се случи, веднъж щом всички са тръгнали да стават десни. По удивителен начин тенденцията се потвърждава от лидера на „Да, България“ Христо Иванов, иначе пълна политическа противоположност на Каракачанов. В интервю за същото предаване, Иванов отхвърли твърденията, че оглавяваната от него формация е лява, обяви се против фалшивото деление ляво/дясно и същевременно се идентифицира с „хората, които произвеждат продукти, и предприемачите”. Нещо повече, според него подобно желание за сближаване с бизнеса е мотивирало и партия Зелените да се коалира предизборно с новото движение.
С други думи, на кавгите сред „традиционната”десница може и да се гледа като на своеобразна фасада пред продължаващия вече толкова години в България процес на одесняване на политическите послания. Тази фасада не е продукт на някаква злоумишлена конспирация, а по-скоро на нежеланието и безсилието на политическите формации да формулират смислен проект за обществено развитие. Това се случва на фона на публикуването на нови данни от КНСБ, според които 77% от домакинствата живеят под прага минималната издръжка за страната. 70% от работещите получават под средната месечна заплата, което говори за смайващо високи нива на неравенство – положение, което се задълбочава в последните години и ни поставя на челно място в ЕС.
Една от класическите разграничителни линии между ляво и дясно преминава през избора дали да бъдат защитавани интересите на работещите или тези на капитала. Затова разтревожените за състоянието на българската десница нека бъдат спокойни. Тревога трябва да буди избраната (също така класическа) тактика не само да се преповтарят вече усвоените про-бизнес клишета, но и да бъдат настройвани едни срещу други живеещите в окаяни условия и липса на перспектива български граждани.
Ако някой твърди, че подобни послания са „това, което хората искат да чуят”, то следва да се отбележи, че с властовите (вкл. медиийни) ресурси, с които разполагат, политиците са много повече в положението да формират нагласи, отколкото просто да се ръководят от тях. А отвъд предизборните послания, уплътняването на дясното говорене затваря и пространството за възможните политики, които едно бъдещо правителство би било в състояние да провежда.
About The Author
