Сега, когато Израел осъществява „окончателното решение“ в Газа, когато е твърде късно несъгласието да промени нещо, вълната бавно започва да се обръща. Сега, когато Газа е изравнена със земята, превърната в масови гробове и развалини, хората, които мълчаха през последните 19 месеца, бавно започват да говорят. Сега, когато Израел и САЩ дори не се опитват да се преструват, че не възнамеряват да опразнят Газа и Западния бряг от палестинци, да „поемат контрола“ върху цялата земя, започнаха да се появяват критики.
В Обединеното, след 19 месеца на геноцидно насилие и почти три месеца на кампания за създаване на масов глад Обединеното кралство реши да опише ситуацията като фрапираща. Обединеното кралство, заедно с Франция и Канада, заплаши – и съм сигурна, че лидерите на Израел треперят от страх заради това – че може да има „конкретен“ отговор, ако масовите убийства и гладът продължат.
Междувременно се наблюдава лека промяна в медийното отразяване. Вместо просто да повтарят тезите на израелското правителство, големи медийни фигури като Пиърс Морган започват да отправят предизвикателство към израелските говорители относно причините, поради които международните медии не са били допуснати свободно в Газа, за да видят сами какво се случва.
Всичко това е твърде малко и твърде късно. То няма да върне малката Хинд Раджаб, петгодишно момиченце, което беше убито, когато израелски войници изстреляха 335 куршума в колата, в която беше затворено ужасеното дете. Или пък екзекутираните от Израел и погребани в плитки гробове хуманитарни работници.
Той няма да възстанови болниците, детските градини, центровете за ин витро и университетите, които бяха систематично разрушавани от Израел. Той няма да върне крайниците на децата в Газа – най-голямата група деца с ампутирани крайници в света. Няма да се поправят дългосрочните щети, които недохранването и липсата на училищно образование за почти две години са нанесли на едно поколение.
Критиката, която виждаме сега, е просто опит за прикриване на собствените задници. Перфрмативна опозиция, за да могат в бъдеще, когато станат ясни истинските мащаби на клането в Газа, политиците и медийните фигури, отговорни за допускането и оправдаването на този ужас в продължение на 19 месеца, да кажат: „Вижте! Аз казах нещо! Не стоях безучастно!“
А какво ще кажете вие? Какво ще кажете, когато бъдещите поколения с ужас четат за Газа и се чудят как западният свят, с цялото си морално превъзходство, с целия си ред, основан на правила, и с фокуса си върху международното право за правата на човека, е позволил да се случи геноцид, предаван на живо? Когато бъдещите поколения научат, че в продължение на 19 месеца всяка сутрин сме се събуждали с видеоклипове на деца, изгаряни живи – бомбардирани с оръжия, за които американските данъкоплатци са помогнали да се плати, а западният свят е помогнал да се оправдят – ще можете ли да кажете, че сте издигнали глас?
Много обикновени хора ще могат да държат главата си високо и да кажат, че не са мълчали; че са използвали всички платформи или привилегии, които са имали. Логан Розос, студент от Нюйоркския университет, на когото бе отнета дипломата, защото използвал речта си при откриването на учебната година, за да признае „жестокостите, които в момента се случват в Палестина“, ще може да каже, че не е мълчал. Студентите, изключени от Колумбийския университет заради протести, ще могат да кажат, че са изложили бъдещето си на риск в името на справедливостта. Актьори като Мелиса Барера, която беше уволнена от „Писък 7“ заради публикациите си в подкрепа на Палестина, ще могат да кажат, че са предпочели почтеността пред кариерата си.
Хората с реална власт обаче няма да могат да кажат същото; те няма да могат да измият кръвта от ръцете си. Изглежда вероятно целият този ужас в крайна сметка да бъде стоварен върху Бенямин Нетаняху, докато другите се опитват да се освободят от вината си. Но това не е само геноцид на Нетаняху. Това е геноцид на Байдън-Харис; геноцид на Тръмп-Ванс; геноцид на Киър Стармър и Дейвид Лами. Това е геноцид на главния изпълнителен директор на Microsoft Сатя Надела. Това е геноцид на водещите медии. Списъкът продължава.
Нямаше да бъдем там, където сме днес, ако не беше систематичното дехуманизиране на палестинците от страна на западните медии и потискането на пропалестинската реч. Нямаше да сме тук, ако западните репортери и Джо Байдън не бяха произвели съгласие за геноцида, като повтаряха подстрекателската лъжа, че Хамас обезглавява бебета. Нямаше да сме тук, ако администрацията на Байдън действително беше работила за прекратяване на огъня, вместо да лъже за усилията си и да дава на Израел картбланш да прави каквото си иска. В крайна сметка историята ще съди всички тези хора.
Но може би това е само пожелание. Може би съм наивна, като си мисля, че дори ако всички палестинци бъдат изпратени на заточение в Либия, а Газа бъде превърната в курорт с марката на Тръмп, някога ще има разплата. В края на краищата, колко американци или европейци наистина знаят за Накба? Колко хора знаят за операцията на Израел „Хлябът ти хвърляй“ през 1948 г., при която питейната вода в палестинските села беше отровена? Колко американци знаят за Рейчъл Кори, младата активистка за ненасилие от Вашингтон, която беше убита от израелски булдозер, докато се опитваше да спаси палестинските домове в Газа от разрушаване през 2003 г.?
От Накба насам гласът на палестинците е активно потискан, а израелските зверства са омаловажавани. (Преди няколко години един палестински писател, когото познавам, изтегли статия за картографирането в Палестина от много престижно американско списание, след като то отказа да премахне обсъждането на Накба). Въпреки това ще чуете за всяко зверство, извършено от палестинец. Ще ви бъде казано отново и отново, че всичко това е започнало на 7 октомври 2023 г.
Вече е твърде късно за истинско правосъдие в Газа. Никога няма да можем да върнем мъртвите деца. Не можем да заличим случилото се. Но не е твърде късно за търсене на отговорност. Зверствата трябва да бъдат документирани. Загиналите в Газа трябва да бъдат правилно преброени, за да знаем колко хора са били убити. Медиите трябва да престанат да повтарят официалната цифра на загиналите – над 55 000 души, без да я поставят в контекст и да отбележат, че когато се отчитат косвените смъртни случаи от глад, болести или студ, реалният брой на загиналите вероятно е много по-голям.
Ако досега сте си мълчали и сте си казвали, че всичко това е твърде сложно, за да говорите за него, не е късно да издигнете глас. Това, което се случва в Газа, е различно от ужасите, които се случват в Судан и Демократична република Конго, защото, ако сте на Запад, това се случва от ваше име. То се случва с парите от вашите данъци и с помощта на вашите лидери. Ако се намирате в САЩ, избраните от вас представители аплодират този геноцид. Всички ние сме съучастници. Въпреки че някои от нас са много по-съучастници от други.
Затова отново помислете какво искате да кажете на бъдещите поколения, когато ви попитат какво сте направили точно в този момент. Мълчанието не е неутралност. И вашето мълчание няма да бъде забравено. Както е казал Мартин Лутър Кинг младши: „Накрая ще запомним не думите на нашите врагове, а мълчанието на нашите приятели.“
About The Author
