Марга Фере, председателка на платформата Trahsform Europe
„Европа трябва да бутне своята Държава на благоденствието и да изгради Държава на войната“, пише откровено един „анализатор“ от „Financial Times“. Не ми се хаби интелектуална енергия, за да му отговарям, така че му подхвърлям точния аргумент на една италианска интелектуалка, свързана с CGIL (Всеобща италианска конфедерация на труда). Тя посочва в свой анализ за превъоръжаването: „В идеята да се превъоръжи Европа, за да се възпрат така субекти като Тръмп, има толкова разум, колкото и в онази, да се произвеждат повече вино и бира, за да се намали алкохолизмът“.
Не бива да спираме да повтаряме: европейските държави внасят две трети от своето въоръжение от САЩ, което значи, че това увеличение на военните разходи ще е една огромна финансова инжекция за американския военнопромишлен комплекс. Ако това ни го пробутват за интелигентно, доста са се объркали.
Милитаристичната истерия, чиято цел така кристално формулира „анализаторът“ от „Financial Times“, се стреми да създаде състояние на паника пред рисувана ни постоянна заплаха, та да се съгласим да заменим заплатите си и правата си срещу оръжия и ракети. Пробутват ни страха като икономически мотор. По-лошо – искат да ни го пласират като добра идея.
За създаването на паника им е необходимо чудовище. Онзи – Другият, когото да мразим. Заплашващият ни враг. За носителите на милитаристичното плашене Другият, заради когото трябва да се въоръжаваме, този страшен неприятел (който и да е той – ислямисткият тероризъм, мигрантите, Русия, Иран, Китай…), може да е във всевъзможни вариации.
Като си мисля за създаването на такъв враг, от когото да се боим толкова, че да се въоръжваме до зъби, ми идва наум романа на една млада англичанка отпреди два века. Тя отправя критика към тогавашния увлечен по модернизацията свят, използвайки метафората за Прометей, за създаването на чудовище и за неговото самоизпълняващо се пророчество. Паралелът е уместен, повярвайте ми.
Същността на романа „Франкенщайн“, написан от Мери Шели, не е създаването на чудовището, а съзнанието, което то самото получава за себе си, собствената му представа за неговата същност. Добре го обяснява Каролин Бенедети, написала през 2020 г.: „Докато другите хора задушават чудовището, то навлиза в самоизпълняващо се пророчество, то се превръща в такова, каквото другите, а и то самото, вярват, че е“. Казано другояче, Мери Шели ни предизвестява и предупреждава, че страхът на обществото от чудовището също носи отговорност за неговото създаване.
Улоф Палме пред чудовището
Идеята за Другия като чудовище (която векове наред е постоянно оправдание на войнолюбците) беше отхвърлена и обърната наопаки през 1982 г. от един шведски социалдемократ – Улоф Палме. Днес би трябвало да възстановим неговото предложение за всеобща сигурност, ако приемем следваната от половината планета тенденция да се търсят алтернативи срещу имперския натовски ред, налагащ отказ от заплати и права, за да се купуват оръжия.
Комисията „Палме“ чрез своя прочут доклад ни показа, че сигурността е нещо, което създаваме всички заедно и че оръжията не са отговор. Концепцията за всеобща сигурност е мощна идея. Според нея държавите и техните жители могат да се чувстват сигурни, само когато и другите край тях също се чувстват сигурни. Една приятелка пацифистка ми припомни, че същото това разбиране бе водещо и по време на пандемията: изпитвахме чувство за сигурност, само когато и другите наоколо бяха сигурни.
Комисията „Палме“ беше предвидила три принципа на всеобщата сигурност, а именно: първо, всички държави имат право на сигурност; второ, военната сила не е легитимно средство за решаване на конфликти; трето, трябва да се съкратят и ограничат оръжията, за да има взаимна сигурност.
Тази идея бе подета от Конференцията по сигурността в Хелзинки (1975 г.), чийто Заключителен акт бе подписан от всички европейски държави, от Канада, САЩ и СССР. Така бяха положени основите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (OSCE). Пускам тук линк към акта, за да видят всички, че да, възможна е друга политика на сигурност, която да заложи на език, обратен на властващата военна истерия.
Човешката сигурност
Актът от Хелзинки включваше и концепцията за сигурността на човека, лансирана и от Организацията на обединените нации. Смятам за наложително да се върнем към нея, за да възпрем тъй бруталната военна психоза (извинявам се за повторението).
Човешката сигурност означава фокусиране върху хората, а не върху държавите. Това е завой на 180 градуса в концепцията за сигурност, който отваря широк хоризонт – в замяна на ограничения периметър на казарменото мислене. ООН определя седем условия, за да стане възможна сигурността, насочена към човека: икономическа, продоволствена, здравна, екологична, лична, обществена и политическа сигурност. Но освен изброеното, този подход е силен поради самия си смисъл: за да се чувстваме в безопасност, трябва да се чувстваме свободни от страх и свободни от неудовлетворени потребности. Тоест, за да спрем да живеем в несигурен свят, пътят е да си гарантираме, че ще живеем в свобода, основана на отсъствието на страх и на неудовлетворени потребности. Ето защо сегашното нагнетяване на страх всъщност е убийство на свободата.
И все пак Земята се върти – без съмнение
Вън от брюкселския балон и от дворците на властта, превърнали се в крепости, съществува свят, който не се връзва на истеричните им тиради. Повечето от европейците се посмяхме на онова с комплектите за оцеляване. Вместо тъпотиите, че всяка държава трябвало да повишава военните си разходи – сякаш това би решило нещо – се раждат други, по-добри, по-полезни и несъмнено по-красиви идеи, за алтернатива на онези, които настояват, че трябва да заменим правата си срещу оръжия.
Сред стотиците инициативи за мир, които избуяват днес по света отвъд нашата „градина“, ми се иска да откроя една, която ме завладя изцяло: инициативата „Да сеем живот“ на мексиканската президентка Клаудия Шейнбаум.
През ноември миналата година, по време на срещата на върха на Г-20, президентката на Мексико предложи 1% от военните разходи да се отделя за най-голямата в историята програма за залесяване. Тя обясни, че идеята ѝ е „да спрем да сеем войни и да започнем да сеем мир и живот“. И зададе въпроса: „Какво става в нашия свят, след като само за две години разходите за оръжия са нараснали три пъти повече, отколкото е растежът на цялата световна икономика?“
Клаудия Шейнбаум сама отговори на себе си и на всички нас: „Излиза нещо абсурдно и безсмислено – че се харчи повече за оръжия, отколкото за преодоляване на бедността и на климатичните промени“.
А на вас кой ви изглежда по-разумен и по-загрижен за бъдещето: президентката на Мексико или „анализаторът“ от „Financial Times“?
About The Author
