Този текст представлява доклад, изнесен от журналиста, правозащитник и създател на интернет платформата „Маргиналия“ Юлиана Методиева, представен на провелата се на 8-ми октомври в София конференция „Равни – заедно: укрепване на ролята на гражданските организации на уязвими общности в България да противодействат на дискриминацията, нетолерантността, езика на омразата и престъпленията от предразсъдъци”. Оригиналното заглавие на доклада е „Интервенция – България в глобалния контекст. Сравнения: повишаване на чувствителността ни към дискриминацията, нетолерантността, речта на омраза и престъпленията от предразсъдъци”
В началото на септември влиятелната агенция БГНЕС разпространи документ от ключово политическо значение. В него е подчертано стратегическото приятелство на Република България с държавата Израел. Авторите на документа са двама – д-р Петър Стоилов, научен сътрудник в Университетския център за регионални изследвания и анализи към СУ „Св. Климент Охридски”, и проф. Ефрат Авив, старши изследовател в Центъра BESA и доцент в Департамента по история и в Университета Бар-Илан. Изтъкват се интересите в областта на икономиката и туризма на двете страни, като в тази връзка се подчертава и принципната подкрепа на България за войната на Израел в Газа. Авторите подчертават отказа на страната ни подкрепи резолюция на Съвета на ООН по правата на човека. Цитирам от доклада:
„На 5 април 2024 г. Съветът на ООН по правата на човека прие антиизраелска резолюция, с която осъди Израел за войната в Газа, противопостави се на правото ѝ да се защитава и поиска да ѝ бъде наложено оръжейно ембарго. България беше една от шестте държави, сред които САЩ и Германия, които гласуваха против резолюцията.”
В информацията на БНТ и БТА през септември за Трансатлантическата вечеря с външните министри, давана от държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, се съобщава за разговорите на служебния министър на външните работи Иван Кондов с представители на ръководството на Американския еврейски комитет – една от най-влиятелните еврейски организации в САЩ. Външният ни министър е запознал домакините си с усилията и успехите на страната ни в противодействието на антисемитизма, включително в контекста на конфликта в Газа и във връзка с приетия първи Национален план за действие за борба с антисемитизма за периода 2023 – 2027 г. Посочва се изпълнението на ангажиментите ни като пълноправен член на Международния алианс за възпоменание на Холокоста, в комбинация с приоритетни за България въпроси като включването в Програмата за безвизови пътувания на САЩ.
В края на същия месец водещата еврейска организация ОЕБ Шалом публикува становище относно предизборно видео на партията на българските турци „Алианс за права и свободи”. Като осъжда посланието на видеото срещу „избиването на братята и сестрите им в Газа“, както и съдържанието на кадрите с разрушени сгради и линейки от Газа защото то подклаждало „омраза към Израел и евреите“, от Шалом настояват премахването на това съдържание на видеото:.
„Така допълнително се насаждат омраза и разделение в обществото, отправяйки внушения и директни послания, насочени срещу етническия мир в страната и многовековните български традиции на мир и толерантност. Считаме, че посланията в предизборния клип директно нарушават етническия мир, реда и закона в Република България, симпатизират на обявени от нашата страна и ЕС терористични организации. Създават се лъжливи впечатления за ситуацията в България, като се рушат дългогодишно изгражданите добри отношения между Република България и нейните съюзници“.
Тези три публични съобщения и позиции в средата на лятото и края на септември маркират част от отговорите защо българската медийна среда затъмнява или неглижира военните действия на Израел в Газа.
Вчера се навърши 1 година от 7 октомври, когато близо 1200 израелски граждани загубиха живота си, а стотици други бяха взети за заложници – трагедия, за която с право скърбим. От кървавия октомври миналата година в медийния пейзаж се оформят последователно две паралелни вселени. Тази на военните действия на израелската армия и другата на Газа, зоната на извършване на едни най-ужасните зверства през 21-ви век. Вярвам мнозина от вас знаят, че според изследване на Oxfam, повече жени и деца са били убити от израелската армия през последната година „отколкото през същия период на който и да било конфликт през последните две десетилетия“. Ще цитирам и последните данни от Шпигел озаглавени Газа е „гробище за деца“:
„Никоя друга война на 21 век не е коствала живота на толкова много деца и младежи за толкова кратко време. Над един милион непълнолетни живеят в крайбрежната ивица, а според контролираните от Хамас здравни власти в ивицата Газа повече от 11 000 от тях са били убити до края на август. Това означава, че децата съставляват около една трета от 34 000 жители на ивицата Газа, които са били убити в тази война. И това включва само тези, чиито имена и идентификационни номера са известни. Повече от 6000 допълнителни жертви не са напълно идентифицирани. Общо 21 000 деца са изчезнали. Около 17 000 са били отделени от семействата си и десетки са починали от недохранване. Няколко хиляди други страдат от глад и могат да претърпят дългосрочни щети в резултат на това. Десетки хиляди са ранени, като много от тях са загубили ръце или крака.“
За хуманитарната криза в Газа в новинарските емисии се отделя по-малко от минута за видеорепортажи от различни световни агенции. Национални и по-малки медии канят за коментатори лица с известен анти-ислямски бекграунд и откровено следващи про-израелска позиция. Организацията „Палестински комитет в защита на Йерусалим“ в София и нейните протестни прояви не попадат в новините. Лидери и активисти сред студентите от различни български университети от палестински произход, или от други страни, с които Израел е във враждуващи отношения като Йордания или Йемен, са невидими като събеседници в дискусионните студия или вечерните публицистични формати. Като цяло в публичното пространство липсва информация предлагаща на зрители разбиране на фактите за бедствията в Газа, за продължаващото лишаване от собственост, експулсиране, затваряне, брутализиране и геноцид на палестинците. Данните за 41 131 палестинци, между 116 и 134 журналисти и над 224 хуманитарни работници, стоят в новините като бележка под линия.
Големият учен в областта на правото и постколониалните изследвания Мохсен ал-Атар, предупреждава в скорошен текст: „трябва да признаем, че 7 октомври 2023 г. е и денят, в който светът на Палестина приключи“. Съдейки по изключителните реакции в социалните мрежи на публикацията на статията на учения, става ясно наличната отзивчивост и хуманизъм у читателите. Нещо повече. Коментарите свидетелстваха за ангажираност с потиснатите и преследвани хора, личеше споделянето не само на апокалиптичните предупреждения на Мохсен ал-Атар за палестинския народ, но се търсеше отговорност от виновниците за него.
Никога в българските медии не се е появило интервю с лекари от болницата в Рафах, например, каквито има дори в централната израелска преса. Българският зрител и слушател е „пощаден“от ужаса там. Ако биха имали досег с трагичния размер на ставащото в палестинските болници, със сигурност българите биха придобили някакво ниво на емпатия към палестинците. Долните цитати от свидетелства на лекари показват само част от машаба на ужаса:
„Веднага след като пристигнаха в болницата, лекарите започват да оперират. В процеса открихме, че няма достатъчно анестетици, достатъчно оборудване и дори чиста вода, за да измием ръцете си между операциите. Понякога нямаше ръкавици, а понякога ни липсваха основни лекарства. Бяхме принудени да извършваме ампутации на крайници без анестетици и цезарово сечение без успокоителни, за да направим колкото можем, щяхме да оперираме двама пациенти едновременно в една и съща операционна.“
„Никога не съм си представяла, дори когато имах намерения да стана лекар, че ще видя толкова кръв, толкова разпиляни човешки органи, толкова детски ампутации, толкова затиснати под сгради викащи за спасение човешки същества… Също така, никога не съм си представяла, че ще видя толкова злоба и забавление в това да убиваш. Вярвам, не съм сама“.
„В Газа за пръв път държах в ръката си мозък на бебе. Първият от многото.“
„Всеки ден виждах как умират бебета. Бяха се родили здрави. Майките им бяха толкова недохранени, че не можеха да кърмят, а ние нямахме формула или чиста вода, за да ги храним, така че те умираха от глад.“
„Видях толкова много мъртвородени деца и смъртни случаи на родилки, които можеха да бъдат лесно предотвратени, ако болниците функционираха нормално.“
„Никога не съм виждал толкова ужасяващи наранявания в такъв мащаб и с толкова малко ресурси за помощ. Бомбите ни посичат хиляди жени и деца. Техните обезобразени тела са паметник на жестокостта.“
През юли 2024 г. симптоматичен проблем за ограничения и пропаганден характер за външните новини на българските медии бе да информират в пълен обем решението на Международния наказателен съд за Израел, както и неговото историческо значение. Въпреки клетвите във вярност към международното право като върховенство на Закона санкциониращ държавния геноцид, престъпленията срещу човечеството, военни престъпления и престъпления на „агресия“, и това решение остана гола новина.
Според резолюцията Израел трябва да плати репарации на палестинците за щетите, причинени от окупацията. МНС също така установи, че Съветът за сигурност на ООН, Общото събрание и всички държави имат задължението да не признават окупацията за законна и да не оказват помощ или подкрепа за поддържането ѝ.
Днес говорим за враждебната реч. Както вече казах, тази тема в контекста на войната на Израел срещу цивилните хора в Гада бива затъмнявана в медиите поради геополитическата цензура и местни икономически интереси и лобизъм на еврейски организации на всички политически и медийни нива. Това медийно поведение е свидетелство за ново превъплъщение на езика на омраза. Да не говориш за избиваните деца в Рафах или Хан Юнис, означава пренебрежение към правото на живот. А такова пренебрежение е другото лице на омразата. Да искаш незабавно цензуриране на предизборен клип на партия заради съдържание, илюстриращо разрушенията и страданията в Газа, е брутална демонстрация на израелската доминанта в публично-политическото пространство у нас.
Като изследовател на словото на омразата и информационното съдържание в мейнстрийма, насочено към малцинствата, етнически и религиозно различните, не за пръв път твърдя, че те по традиция са или с лице към властта, или обслужващи корпоративни интереси, но в общия случай са с гръб към реалността на конфликтни теми особено свързани с малцинствата. По инерция събитията през тази една година в Газа са или по принцип неотразени, или остават частично отразени. Най-сериозният проблем обаче е, че новините от Близкия Изток не са контекстуализирани! Защо? Заради различни ограничения и съобразяване с политическата и геополитическата конюнктура. Цитираните доклади и изказвания на представители на различни институции осветяват причините за тези премълчавания, а именно изгодата на България да укрепи връзките в икономиката и туризма с Израел, както и да получи безвизови паспорти от САЩ, ако политически и медийно заема страна на правителството на Нетаняху.
Знаем, че цензурата е потискане и контрол върху словото, публичното общуване или други форми на човешката изява, въз основа на това, че такива форми се считат за неприемливи, вредни, чувствителни или политически неправилни или неудобни. В повечето случаи, макар и невинаги, тя се упражнява и от държавните институции.
Като знаем, че журналистиката има за цел да съобщава и предава не само новини, а също така плуралистично да дава трибуна на гледни точки и мнения. Твърдя, че подменената информационна реалност за катастрофата в Газа, а сега вече и Ливан, говори за трайно пренебрежение към палестинците. То се дължи на различни причини, не на последно място и чисто расови и етнически. В изследванията на словото на омраза, мюсюлманите заемат устойчиво четвърто място след ромите, ЛГТБИ, бежанците.
Иначе казано, в индивидуален план журналистите по условие проявят емпатия към израелската теза за причините за войната, както и проявяват отказ от милосърдие и състрадание към жертвите в земята, наречена от световни експерти „Земя на детската смърт“, защото на равнището на религиозната и етническа толерантност, хората от Газа принадлежат предимно към исляма. А ислямът у нас се третира ако не враждебно, то поне с низходящ дискурс, враждебна интонация, или принципно дистанциране.
Ислямофобията у нас не е от вчера. Тя не върви по оста християнство/ислям, или етническото противопоставяте турчин/арабин/българин. Това, което правят медиите по една, друга или трета причина за (не)отразяването на трагичните геноцидни действия на държавата Израел срещу палестинския народ, превръща информационната среда в копи-пейст журналистика, излъчване на чужди адиовизуални продукти (БТА няма кореспонденти нито в Тел Авив, нито в Бейрут или Техеран). Зрители, слушатели и читатели наблюдават през замъгленото медийно огледало процесите, за които наблюдатели предупреждават, че са индикатори за началото на Третата световна война. Свободата на изразяване е деградирала до провинциални отражения на световни процеси, а общественото мнение напълно отпада от глобалната тенденция на гражданския дебат.
About The Author
