Станало е почти мантра, но не става по-малко вярно: лявото страда от мании, които му пречат да се освободи от всъщност контрареволюционната си носталгия, да погледне към бъдещето и съответно да се бори за победа с нормите на настоящето. Символите са неизменни, политическият пуризъм е задължение, а моралът и комплексите са отличителен белег. Освен това демодираната епичност, периодичните обновления и безкрайните конгреси, на които лявото дебатира самò себе си, го отдалечават не само от съмишлениците, но преди всичко от младостта.
Вечно търсеното единство на левицата е основната от тези мании. Хит, който се повтаря, докато се превърне във фетиш. А единството не може да бъде самоцел. Защото, ако е така, то губи цялата си ефективност и генерира обратното на това, което се търси: заличаване на политическите идентичности, на съществените различия и нюанси, заложени в основата на една левица, която иска да достигне и да мобилизира много по-широк електорат. Стратегически и по същество, единството трябва да представлява съюз, признаващ съвместното съществуване на различията.
От Испания наблюдаваме с благородна завист реакцията на френската левица, сплотила се пред разпускането на Националното събрание от президента Еманюел Макрон и срещу съвсем реалната възможност крайната десница да дойде на власт за първи път от времето на Петен (1940-1944 г.). Споделяме в социалните мрежи техните споразумения, тяхната програма, техните плакати и копнеем да се поучим от техния пример.
Историята на народните фронтове не започва от вчера, а френската левица е извън Елисейския дворец от години, белязана от остри спорове, противоречиви фигури, многобройни обновления и болезнени уроци. Например, всеки френски комунистически активист би ни напомнил, че единството на левицата винаги се е постигало с техните гласове и веднага след това те са били изключвани от всяка една от „антифашистките коалиции“ – така беше при Леон Блум, при Шарл де Гол и по-късно при Франсоа Митеран. Но и комунистите не са чужди на синдрома на Каин.
От своя страна историческият Народен фронт (1936-1938), който възкачва социалиста Блум на министър-председателския пост, не е бил създаден специално срещу възхода на крайната десница. Той е създаден преди всичко в името на нов икономически и социален модел. Единството беше средството, използвано от левицата, за да внедри онези завоевания, които са в сила и днес: осемчасов работен ден, платени отпуски, политики за социално подпомагане, национализация на стратегически отрасли и т.н. Придружени от антифашистка външна политика – в контекст, в който фашизмът и крайната десница увеличаваха властта си и унищожаваха работническото движение – тези завоевания бяха ключ към единството, което надхвърли идеологическите ограничения и надрасна предишните форми.
Във Франция действа президентска избирателна система в два тура, с пряко всеобщо избирателно право, което позволява на французите директно да избират своя държавен глава. Два тура, които се прилагат и при избора на френски депутати, както ще се случи и сега на парламентарните избори на 30 юни. Това двойно гласуване налага формирането на коалиции още преди изборите. Ето защо, скоро след като научи за високите резултати на крайната десница в европейските избори, депутатът от „Непокорна Франция” (LFI) Франсоа Руфен пусна на профилите си в социалните си мрежи логото на Народния фронт от 1936 г. Това бе директната му и решителна реакция на залялата медиите снимка на прегърналите се победители Жордан Бардела и Марин Льо Пен.
Макрон избърза да разпусне Събранието, разчитайки, че ще успее отново да събере и отляво, и отдясно достатъчно силен блок срещу „Националния сбор” (RN). Но както е казвал Наполеон, няма невъзможни неща за французите. И ето, Новият народен фронт успя да постигне споразумение за единство за рекордно кратко време, само за четири дни преговори. На 13 юни в кратко изявление комунисти, „непокорни”, зелени и социалисти обявиха споразумението и последвалото създаване на Нов народен фронт. Анкетите, публикувани през следващите дни, разклатиха изглеждащите огромни резултати на RN на евровота. Агенцията „Клъстер 17” поставя Народния фронт с 28,5% само на един пункт разстояние от партията на Льо Пен с нейните 29,5%.
И не е само това: този ляв съюз успя за първи път от осем години издигне истинска алтернатива не само на крайната десница, но и на провалилото се неолиберално правителство на Макрон. Алтернатива на катастрофалната интервенционистка външна политика на Макрон, на приватизациите (железопътната компания SNCF, държавните пощи и т. н.), на съкращенията – на всичко онова, от което беше изстискан ултра-растежът на Франция.
След месеци на силни разногласия, кръстосани обвинения и електорална конкуренция, вече има алтернатива с единна програма, законодателен договор за първите 100 дни от мандата. Той предвижда повишаване на минималната работна заплата до 1600 евро нетно, намаляване на възрастта за пенсиониране на 60 години, въвеждане на ефективен 35-часов работен ден и намаляването му на 32 часа за тежък или нощен труд, плюс контрол върху цените на основните продукти. Познато ни е, нали?
Разбира се, имаше предизвикателства в преговорния процес. Сред най-противоречивите точки беше екологичният преход, по който беше договорен амбициозен план с приоритет за възобновяемата енергия и постепенното намаляване на използването на ядрена енергия. Също така бяха уточнени най-наболелите международни въпроси, по които коалицията имаше значителни различия. В крайна сметка беше заложено върху по-голяма европейска интеграция, поддържане на сътрудничество с НАТО, подкрепа на Украйна в защитата на нейните граници и насърчаване на признаването на палестинската държава.
Няма съмнение, че както и през 1936 г., потребностите на предизборната борба улесниха постигането на споразумението. Много коментатори се подиграваха на това помирение в последния момент, но забравяха, че и през януари 1936 г. е била договорена само една основа, оттеглена на тогавашния втори тур, и че всяка от страните е представила своя програма.
Новият народен фронт е в ход, той събуди силни надежди, но е очевидно, че пътят му няма да е постлан с рози: никое предложение за единство не може да бъде осъществено без метод, без споделена изборна цел, без съвместимост на суверенитета на националните ръководства на партиите. Ако сме научили нещо от испанския пример, то е, че има много работа за вършене и че единственият начин да се научим да стигаме до споразумяване и като се споразумяваме.
Ирония на съдбата е как левицата в южната част на Пиренеите си фантазира през последните дни за френския пример, докато във Франция хората вярват – с основание – че в Испания този народен фронт вече съществува и е представен в опита на действащото прогресивно коалиционно правителство. Преди няколко месеца депутат от LFI ми каза: „Разбирам, че ти, която познаваш по-добре испанската ситуация, откриваш разочароващи и критични елементи, но ще разбереш, че настоящата ситуация във Франция ни позволява да избираме само между приватизиращо либерално правителство и крайната десница, която все отива на втори тур вече почти 10 години.“
Скоро това може вече да не е така.
…………………………………………………………………….
*Лилит Верстринж (родена в Мадрид през 1992 г.) бе доскорошна активна фигура в испанската политика – организационен секретар на партията „Подемос“, депутат и държавен секретар по Agenda 2030 в Министерството на социалните права. Тя подаде оставка от всички тези позиции в края на 2023 и началото на 2024 г. по здравословни причини. В момента е сътрудник на вестник „Ел Паис“. Нейният баща Хорхе Верстринж е известен испански политик и журналист от френско-испански произход.
About The Author
