Исторически обрат в Колумбия с първи президент от левицата

„В сегашния драматичен и силно премоделиращ света геополитически момент левицата отново намира свой център на тежестта в Латинска Америка.” Така обобщи световното значение на резултатите от изборите в Колумбия испанският политолог и политик Педро Бустиндуй, един от основателите на партията „Подемос”, дълго отговарял за нейната международна политика.

Състоялият се на 19 юни в Колумбия президентски балотаж, спечелен с 50,48% от левия кандидат Густаво Петро, е наистина исторически обрат със силен световен отзвук. В латиноамериканската страна, известна с това, че през всичките си над два века независимост винаги е била управлявана само от десницата, че левицата е била сурово репресирана и принуждавана да отговаря предимно с партизански действия, че политическото насилие и престъпността са се вихрили на воля, докато половината население тъне в мизерия, сега държавен глава става бившият градски партизанин Петро, утвърждавал своята политическа инатливост и като депутат, сенатор, кмет на Богота. А още по-интересна е вицепрезидентката до него – Франсиа Маркес, първата чернокожа жена на такава позиция в Колумбия. Тя е работила като прислужничка из богаташките домове, става активистка в защита на правата на трудещите се, завършва право, за да брани по-ефективно тези права, като плаща образованието с „черния” си труд…

„Партизанин за президент и чернокожа вицепрезидентка… Е, вече мога да умра спокойно”. Тези думи на просълзена от радост, скромно облечена жена, оказала се сред ликуващото множество в нощта след победата на Петро-Маркес, предава в своя разказ за събитието също намиралият се на следизборния митинг в Богота Хуан Пабло Монедеро – и той съосновател на „Подемос”, смятан за идеолог на тази влизаща днес в правителството на Испания лява партия.

Всеки поглед от Европа свързва окриляващото идване на първото ляво управление в историята на Колумбия с на свой ред вдъхновяващия (макар и по-скромен от желания) резултат на новото ляво обединение във Франция начело с Жан-Люк Меланшон на състоялия се в същия ден – 19 юни – втори кръг от френските парламентарни избори. А погледите конкретно от Испания имат и още един техен си ракурс – защото пак на 19 юни испанската левица понесе незапомнено изборно поражение в своята досегашна крепост, автономната област Андалусия, която винаги е била смятана за „червена”, а сега „посиня” след триумф там на консервативнтата Народна партия. Това, разбира се,  е предмет на отделен анализ, но  е несъмнено, че е следствие от грешки, допуснати от партиите на управляващата в Мадрид лява коалиция между Испанската социалистическа работническа партия и обединението „Унидас Подемос” (съюз между „Подемос” и „Обединена левица”). Съпоставката между колумбийските, френските и андалуските избори е наистина много важна за световната левица в неин катарзисен момент като сегашния. Несъмнено тепърва ще се правят по-задълбочени изследвания и ще се съревновават различните ракурси – дали испанските леви ще прогледнат за същността на своите проблеми и ще се опитат да извлекат поуки от опита на колумбийските и френските си съидейници, дали пък колумбийците и французите ще си окачат „обеца на ухото”, за да не повтарят испанските грешки…

Всичко това иде в перспектива, но за момента наистина безспорното е, че най-големият пробив за световната левица е постигнат именно в Колумбия. И че с победата на Петро „розовата вълна” в Латинска Америка изглежда става неудържима и доминираща. Единственият бастион на десницата в южния континент остава Бразилия, все още управлявана от Жаир Болсонаро, но и там през октомври предстоят президентски избори, за които сондажите предричат победа на левия бивш президент и затворник Лула да Силва.

Под управлението на леви президенти са такива влиятелни латиноамерикански страни като Мексико, Чили, Аржентина – и всички те са с подобна на Петро „розова” ориентация. Тя е близка до социалдемократическата, не е тъй радикална, каквато беше предишната, боливарската „лява вълна” на континента от времената на емблематичния венесуелски лидер Уго Чавес. Но носи изключително силното и мотивиращо народите послание за регионална интеграция, солидарност и обединение, стъпващи върху социалната справедливост и борбата с неравенствата.

Цяла Латинска Америка днес празнува прелома в Колумбия с победата на Петро-Маркес, защото това далеч не е тясна идеологическа победа, а ценностно завръщане на „латиноамериканския Израел” (в каквото бяха обявили, че превръщат родината си досегашните управляващи в Богота, напълнили я и с най-много американски военни бази на континента) в лоното на братските съседни народи, устремени да възродят своята „майка-земя” чрез повече солидарност, мир и справедливост.

Още в първата си реч след победата Густаво Петро се зарече да превърне Колумбия в „световна сила на живота”, като сложи специален акцент върху екологичната политика за опазване на природата в колумбийска Амазония. Той предначерта отказ от замърсяващи енергодобивни предприятия (включително и транснационални, с изрично споменаване на американските) за сметка на щадящото и устойчиво развитие и в индустрията, и в селското стопанство плюс стимулиране за навлизане на модерни, високи технологии.

Петро повтори обещанията си и от предизборната кампания за мир, социална справедливост, пиетет към природата. И протегна ръка към всички колумбийци, дори и към политическите си противници, призовавайки: „Промяната означава загърбване на омразата и сектантството. Искаме единна Колумбия”. Увери, че ще гради „правителство на надеждата” и на „споделената любов”. Подчерта: „Нека в цялото си разнообразие Колумбия да е една за всички, а не разделена на две. Нуждаем се от политика на споделената любов, разбирана като политика на разбирателството и диалога”.

На свой ред силно развълнуваната Франсиа Маркес, която всъщност първа излезе да говори на следизборния митинг в Богота заедно с цялото си многобройно семейство и после даде думата на Петро, започна с благодарност за победата, отправена към  младежта на Колумбия, към жените, към коренните народи, към селските жители, към нейната собствена афроамериканска общност. „След 214 години (толкова са минали от независимостта на Колумбия – б. пр.) най-после имаме народно правителство, правителство на изправилите се хора, правителство на онези, които бяха смятани за „никои”. Ще помирим тази нация, ще вървим решително към мир, към достойнство, към социална справедливост, ще изкореним патриархата, ще отстояваме правата на нашата майка-земя”, каза новата вицепрезидентка на Колумбия.

Естествено е в такъв преломен момент да надделяват емоциите, патетиката и големите очаквания. Но е ясно, че голямата промяна на Колумбия едва ли ще може да се осъществи в рамките само на един 4-годишен президентски мандат – а Петро предупреди, че няма да се кандидатира за преизбиране. Трезвият поглед няма как да пропусне огромните трудности и неизбежното вътрешно саботиране, с които ще се сблъска това управление. Но същественото все пак е, че е направен решаващ пробив и обрат в траекторията на Колумбия, което несъмнено ще рефлектира върху цялата латиноамериканска и световна левица.

Трябва да се отбележи специално, че въпреки старателното разграничаване на Петро от боливарската линия по време на предизборната кампания, когато многократно повтори, че „Венесуела не е модел” за него, все пак представителите и на това течение в континенталната политика приветстват победата му най-добронамерено. Венесуелският президент Николас Мадуро написа в Туитър: „Беше чута волята на колумбийския народ, излязъл да отстои пътя на демокрацията и мира. Нови времена започват за тази братска страна”.