Намираме се в климатична криза. Енергетиката, животновъдството, транспорта, войните и строителството отделят парникови газове като въглероден диоксид и метан, които повишават температурата на планетата и водят до по-силни и по-чести суши, бури, горещи вълни. Резултатите от климатичните промени вече са налице, но последиците засягат непропорционално повече бедните хора и държавите от Глобалния Юг. Отговорността за глобалното затопляне обаче не е разпределена по равно между всички хора. Според Оксфам 1% най-богати хора за последните 25 години са отговорни за повече от два пъти повече емисии, отколкото най-бедните 50%.
Нуждаем се от спешни мерки, които да забавят изменението на климата, за да избегнем превръщането на планетата ни в необитаема пустиня. През последните години „зеленото“ говорене процъфтява: бизнесът превърна екологията в поредната пазарна ниша, която да експлоатира за печалба, а все повече държави обявяват „нов курс“ към зелена икономика, отново отделяйки милиарди в субсидии за бизнеса. Междувременно мерките за намаляване на вредните емисии удобно се стоварват върху обикновения човек – от увеличаване на цената на тока и данъците върху старите коли до затварянето на мини, което оставя хиляди безработни. В тази атмосфера борбата срещу климатичните промени се противопоставя на поминъка и живота на хората. Едно обаче трябва да е ясно – няма живот на изгорена планета. Време е да осъзнаем, че природата не е противопоставена на човечеството – капитализмът е този, който убива и двете.
Климатичната криза е продукт на капитализма
Произходът на климатичната криза е в икономическата система, която се основава на идеята за безкраен растеж на планета, която не расте. Този безкраен растеж се осъществява чрез комодификацията, превръщането на все повече аспекти от живота и даденостите на планетата в стока. Здравето, образованието, социалната помощ, дори комуникацията между нас се превръщат все повече в услуги, които се търгуват за пари. По същия начин все по-големи части от планетата се отделят за икономически дейности, било то чрез откриването на нови мини, чрез изсичането на гори, строене на язовири, пътища и пр. Икономическата логика на печалбата предполага и оптимизиране на разходите, което се изразява в стремеж към максимална експлоатация на работниците и на природата при минимални трудови и еко регулации.
Днес, когато вече стават ясни последиците върху климата, необходимото вземане на спешни мерки е възпрепятствано от липсата на публични средства. Регресивната данъчна система, офшорките и свободното движение на капитала водят до огромно съсредоточаване на средства в ръцете на малцина на цената на невероятни неравенства и буквално горяща планета. Борбата срещу климатичните промени ляга на плещите на бедните и работниците именно защото правителствата нямат пари – а преразпределението на натрупаното за сметка на същите тези работещи и бедни богатство е немислимо в настоящата система. Така отново обикновените хора биват противопоставени на природата. Впрочем, огромният въглероден отпечатък на богатото малцинство означава, че дори когато се въвеждат екологични мерки на гърба на бедното мнозинство, тези мерки не водят до желания резултат.
За да се вземат реални мерки срещу глобалното затопляне обаче е необходимо цената да бъде поета от тези, които са натрупали печалби за сметка на климата. Това не е възможно в настоящата икономическа парадигма, в която приоритетът е поддържането на пазара.
Зелената сделка – пари за бизнеса, нищо за хората и природата
Европейският съюз предлага като решение за климатичните промени с т.нар. „Зелена сделка”. Тя залага екологични реформи в ключови сектори, но предлаганите политики не излизат от неолибералните принципи на конкуренция, отдръпване на прякото участие на държавата и насърчаване на икономическия растеж. За съжаление, т.нар. „сделка“ не е достатъчна нито като поставени цели, нито като заделен за тях ресурс. Вместо смела намеса в икономиката, която да трансформира обществото, ние имаме една претоплена стратегия на обещаване на средства, които в добрия случай са преопаковани от други пера, а в по-честия са под формата на… частни инвестиции.
По този начин политиката на ЕС не само, че няма да постигне нужния прогрес в борбата срещу климатичните промени, но и ще пожертва най-уязвимите общности, които ще трябва да понесат последиците на повишаващите се цени на енергията и транспорта. Освен това, Зелената сделка не адресира неоколониалната политика на ЕС да изнася мръсното производство навън. Според международното право държавите са отговорни за емисиите на собствената им територия, а не за тези, към които допринасят косвено, чрез вноса на стоки и услуги. В случая с ЕС имаме два такива огромни проблема: от една страна съюзът е сред най-големите вносители на храна в света, което води до огромни поражения над горите в държави като Индонезия и Бразилия; от друга страна, екологичните норми на ЕС, които се отнасят до производството в съюза, но не отвъд него, позволяват изнасянето на мръсното производство в държави с минимални регулации, чието население обира замърсяването. Така че въпреки приемането ѝ с фанфари от елитите в Европа, Зелената сделка беше отхвърлена както от синдикатите, така и от големите зелени организации като „Грийнпийс”, „Приятели на Земята” и други.
Намираме се в ситуация, в която трябва да искаме повече. Както работниците, така и синдикатите разбират добре опасностите от климатичните промени и последиците от тях. Много социални движения по света и в България в последните години също обръщат специално внимание на свързаността на климатичните промени и расизма, половите неравенства, страданието на животните и пр. От друга страна, не малко екологични организации настояват за защитаване на интересите на местните общности и уязвими групи в обществото от последиците както от климатичните промени, така и от зеления преход. Въпросът тук въобще не е „за“ или „против“ Европа или „за“ или „против“ действия срещу климатичните промени. А как е възможен зеления преход, каква е неговата социална цена и кой ще я плати.
Климатичната криза и социалните проблеми са дълбоко свързани
Концепцията за климатична справедливост се използва, за да илюстрира, че климатичната криза не е просто проблем на околната среда, а е дълбоко свързана със социалните и икономическите неравенства, с колониализма, расизма и капитализма. Борбата за климатична справедливост изхожда от идеята, че няма как да спрем промените в климата, без намерим решение за огромните социални и икономически неравенства. Зеленият преход трябва да включва както компенсиране на тези, които са засегнати в най-голяма степен от последиците от глобалното затопляне, така и да разпределя усилията и най-вече цената по смекчаването на тези последици според степента на отговорност. Това е т.нар. принцип на „замърсителят плаща“. Не може десетилетия наред икономическата политика да насърчава безкраен растеж, безразборна експлоатация на природата и на работниците за печалба, а цената на това гибелно безобразие да бъде платена втори път от потърпевшите.
В тоя смисъл въпросът за плащането е двустепенен: веднъж отговорни са богатите държави, които експлоатират по-бедните за печалба. Исторически погледнато, забогатяването на Запада става именно чрез колониална експлоатация, заменена след това от корпоративна експолатация. Трябва да се отчитат и настоящите трансфери на богатство от по-бедните към по-богатите, например чрез миграцията на вече обучени работници и специалисти на Запад. Тук трябва да се отбележи, че България има двойна роля като държава в полупериферията: например предложенията на „Демократична България” да приемаме само образовани мигранти представлява точно опит за трансфер на богатство от бедни към малко по-заможна държава, докато нашата държава на свой ред образова и отглежда хора, които после работят в по-богати държави.
Вторият аспект от цената е неравенството между хората. Икономическото неравенство способства както за това част от хората да са в много по-голяма степен отговорни за вредните емисии, така и същите тези хора да са в много по-добра позиция да избегнат вредните ефекти от климатичните промени. Ограничаването на глобалното затопляне може да стане само с решителна намеса в производството и организацията на икономическия живот, а не чрез козметични промени. Поставянето на въпроса за климатичните промени в контекста на социалната несправедливост ни показва, че е несправедливо да настояваме за повече „зелено“ производство на енергия, без да ограничим потреблението на огромните енергоемки индустрии, които произвеждат стоки, от които не се нуждаем – и които финансират още по-енергоемки реклами, за да ни убедят да ги купим. Несправедливо е и да говорим за алтернативни горива и финансиране на електрически автомобили, без да посочим причините, поради които хората са принудени да работят далеч от жилището си, а понякога и далеч от дома и държавата си. Механичното орязване на емисиите, което не предоставя реална алтернатива на хората – като намаляване на работната седмица, дерастеж, компенсации, инвестиции в засегнатите общности – ще доведе до усилване на настоящите социални и екологични кризи в името на краткосрочното натрупване на капитал в още една, този път „зелена“ област.
Климатичната справедливост, тоест справедливото разпределяне на последиците от климатичните промени и цената по тяхното смекчаване, е гаранция за успешното достигане както на зелен преход, така и на социална справедливост. Няма как да има зелен преход, който се случва на гърба на обикновените хора, тъй като те добре разбират, че не те са виновни за климатичните промени. Същевременно няма как да се борим за социална справедливост и да не отчитаме промените в климата, тъй като те ще засегнат в най-голяма степен именно хората в неравностойно положение.
Зелен преход, но за хората
Зелен преход трябва да има, за да остане планета за нас и за децата ни. Той обаче трябва да се основава на разбирането, че проблемите на хората и на природата са взаимно свързани, пресичащи се и изхождащи от едни и същи системни дефекти.
Социалният удар от затварянето на въглищните централи например няма как да не е и феминистки проблем, когато мнозинството от бедните са жени. Жените получават по-ниски доходи от мъжете. Това се отразява особено тежко на пенсионерките, защото техните пенсии са съществено по-ниски от тези на мъжете (средната пенсия на мъжете е около 520 лв., а на жените е около 370 лв.). Тъй като пенсионираните жени са една голяма група от определяните за бедни в България, тук виждаме как бедността се определя и по възраст. Една от основните причини за този проблем е ниското заплащане в цели сектори, които традиционно се заемат от жени, сред които шивашкия сектор, медицински сестри, учители, санитари и чистачи, продавачи и сервитьори. Това се случва, защото негласно се приема, че е допустимо жената да изкарва по-малко средства, защото мъжът изкарва хляба в семейството. Разбира се, това патриархално разбиране не отразява действителността, в която много жени живеят самостоятелно, включително с деца от предишни партньори или с други роднини, за които трябва да се грижат.
Ако се борим срещу бедността, но отказваме да отчетем влиянието на структурния расизъм, вградените в държавата, медиите, образователните институции, болниците, фирмите, законите и пр. основни положения и практики, които специфично таргетират и потискат ромите, то тогава ние няма да можем да намерим решение на бедността, която се шири сред ромските общности, защото не можем да отчетем например, че социалното изключване на ромските общности в София е резултат от расистката политика на общината да изолира ромските квартали, да ги лиши от редовен и удобен градски транспорт, да не ги облагородява, да затваря и приватизира училищата в тях и пр. и пр.
Най-сетне, ако се борим за чиста енергия, която да подпомогне ограничаването на глобалното затопляне, то преходът към такава енергия трябва да се случи в полза на хората, в чието име се прави. Ако затворим въглищните централи, но съсипем зависещите от въглища региони и драстично увеличим дела на енергийно бедните, тогава действията в името на „бъдещето“ се изпразват от смисъл – защото бъдещето ще бъде загубено.
Вместо да избираме между хора и природа, трябва да сме наясно, че социалните и екологичните проблеми могат да бъдат разрешавани само заедно. Първата стъпка е да разпознаем, че недъзите на капитализма са тези, които причиняват социалните неравенства и деградацията на природата.
Тази статия е част от инициатива за обединяване около общи искания на леви активисти, колективи, синдикати, екологични организации и представители на различни движения за социална справедливост. Запис от първата дискусия по темата, озаглавена „Климатична справедливост?”, може да гледате тук. Тя бе част от програмата „Равнопоставеност и климатична справедливост“ на Български фонд за жените.
About The Author
