В компресираните политически страсти из нашия регион мине-не мине седмица – и фокусът на вниманието току отскочи към отношенията между Сърбия и Хърватия. Колкото повече приближава краят на тази спорна 2016 година, толкова повече подобни поводи зачестяват. Сякаш политиците от Белград и от Загреб бързат да кажат каквото имат за казване и да направят каквото има за правене, та да повярваме, че от 1 януари искат да започнат на чисто. Предновогодишните политически дни ни поднесоха събития, които очевидно са били подготвяни през цялата изминала година. Дали обаче това е знак за добре свършена работа или напротив, предстои да видим.
С една дума – Сърбия и Хърватия пак се карат. Това обаче не е никаква новина. Двете бивши югорепублики, които бяха в основата на Титова Югославия, по исторически и, бих добавил, по цивилизационни причини винаги са имали своите противоречия. Югославският диктатор Йосип Броз Тито беше хърватин, но и той не прощаваше нито на сърби, нито на „своите” хървати. Докато беше жив и във форма, Тито тушираше мераците на Белград или на Загреб да имат водещата лидерска роля във федерацията. След смъртта му колата на „братството и единството” полетя по нанадолнище.
Сега чета обвинения, че хърватите били тези, които взривили някогашната СФРЮ. Очевидно е, че подобни подмятания идват от страна на Сърбия. Все пак историческият факт е, че първите, които напуснаха бившата федерация, бяха словенците. И така сложиха началото на разпада, който, за най-голямо съжаление, се превърна в кърваво и жертвено разчистване на потисканите до този момент противоречия.
„Сакам Вуте да е зле” по хърватски
Днес и Сърбия, и Хърватия са две суверенни и независими държави. Но старите закачки, старата неприязън и старото съперничество за лидерство си останаха. Тези дни предишният хърватски президент Иво Йосипович със сериозна доза съжаление призна, че голяма част от хърватските политици, пък и от хърватската общественост, имат комплекс от Сърбия. И измерват своето „хърватство” чрез готовността на всяка цена да влязат в конфронтация със Сърбия и сърбите – дори и тогава, когато това е срещу хърватските интереси. У нас този синдром също добре е познат и ненапразно е родил легендарната поговорка: „Я не сакам да съм добре, сакам Вуте да е зле”…
В интервю за загребския ежедневник „Вечерни лист” Йосипович заключи, че сякаш е „по-важно да бъде нанесена вреда на Сърбия, отколкото да бъде донесена полза на Хърватия”. Интервюто на бившия държавен глава на Хърватия бе по повод опита на Загреб да блокира Белград при затварянето на глава 26 от преговорния процес на членство на Сърбия в Европейския съюз. Йосипович дава да се разбере, че и по този повод е заработил „сръбския комплекс” на хърватската политика, от който са заразени и правителството, и дори президентката Колинда Габар-Китарович, която наследи Йосипович.
„Вижте това унижение и този срам за държавата, която се перчи с контрапродуктивни опити за блокада, за да се откаже после от тях”, допълва Йосипович, като не пропуска да подметне, че промяната на първоначалната „твърда” позиция на Загреб по отношение на Сърбия при отварянето и затварянето на главите е била променена, „след като ЕС и САЩ се скараха на премиера и на президентката”. Все пак Йосипович смята, че е оправдано искането на Хърватия хърватското малцинство в Сърбия да има същите права, каквито има сръбското малцинство в Хърватия. Само че това да се постигне чрез преговори, а не чрез блокади.
Именно този въпрос бе основата на хърватското възражение по повод глава 26 от преговорния процес, свързана преди всичко с правата на образование по хърватски учебници и на хърватски език за хърватското малцинство в Сърбия. Премиерът Александър Вучич, който по същото време беше в Брюксел за участие в проява на ЕС, се обиди на хърватските възражения, фръцна се и се върна в Белград.
Защо Дачич забърка и България
Външният министър на Сърбия, социалистът Ивица Дачич, поименно назова две от съседните държави-членки на ЕС, които блокират пътя на Белград към членство. Едната, разбира се, беше Хърватия. Другата – България. София бързо-бързо оттегли възраженията си, ако въобще е имала такива, след като вече бе декларирала, че подкрепя безусловно евроинтеграцията на Сърбия. За Хърватия вече стана ясно, че и тя се отдръпна и даде „зелена светлина” по спорната глава.
Що се отнася до подмятането на Дачич, не изключвам то да е направено с две цели. Първо, да не фокусира проблема единствено и само към Хърватия. Второ, чрез замесването на нашата страна да се даде знак към София да не се опитва да спира Сърбия по пътя ѝ към интеграция в ЕС.
Тонът на Дачич бе такъв, че беше трудно да се разбере – Сърбия ли кандидатства за членство, или Хърватия, да речем. Защото той отричаше правото на страните членки, в случая Хърватия, да имат свое собствено становище по текстовете на отворените глави на преговорния процес. Позиция, която граничи с демонстративна арогантност от страна на някогашния сътрудник на Слободан Милошевич, наследил го начело на Социалистическата партия на Сърбия. Когато си в ролята на кандидат за членство, редното е да аргументираш позицията си и да изпълняваш препоръките, а не да се цупиш като глезено дете.
В крайна сметка духовете се успокоиха. Рождество Христово дойде и отмина, дядо Коледа раздаде подаръците си в Хърватия и в България, а дядо Мраз ще пристигне в Сърбия на 7 януари. Само че хърватско-сръбската криза в комшийските отношения продължава, макар и по други азимути. По онези, които чертаят линията на геополитическото противопоставяне между Москва и Вашингтон.
Загреб купува оръжие от САЩ, Белград – от Русия
Това противопоставяне вече има и своите измерения. Откакто Хърватия стана член на НАТО, нейните лидери поискаха (и получиха!) солидна военна помощ от САЩ. Президентката Колинда Грабар-Китарович заяви, че не вижда нищо страшно в тези доставки, тъй като те са в рамките на задължението хърватската армия да премине на въоръжения по западни технологии. Китарович призна, че Загреб вече е взел решение за доставка на транспортни хеликоптери, най-вероятно американските „Блек Хоук”, а в края на следващата година ще се обсъди и доставката на военни самолети.
Атрактивната държавна дама ясно даде да се разбере, че Хърватия не иска превъоръжаването на нейната армия със западно оръжие да се схваща като надпревара със съседна Сърбия – макар сръбски източници и военни експерти да твърдят, че параметрите на поръчваните оръжия са такива, че да бъдат използвани тъкмо срещу някогашния партньор в СФРЮ. Вярна на своя дипломатически опит в биографията си Китарович призна като „легитимно” правото на Белград да защитава своето небе чрез доставката на шестте руски МИГ- 29, които външният министър на Русия Сергей Лавров обеща в Белград в началото на декември. Само двадесетина дни по-късно премиерът Вучич отиде в Москва да парафира договора за доставката им. Към пакета подарък от Русия заедно с МИГ-овете Белград получава и 30 танка и друга софистицирана съвременна военна техника. Твърди се, че и китайците, които имат няколко солидни инвестиции в Сърбия, смятали да ги защитят, като предоставят на Белград ракетни комплекси с обхват на действие 300 км.
Ако човек се запита кои биха могли да бъдат потенциалните противници на Сърбия, срещу които евентуално да се използват тези нови въоръжения, ще си даде сметка, че това са непосредствените комшии и членки на НАТО – Хърватия, Словения, България, Албания, а и запътилата се към Алианса Черна гора. Заради спомена от натовските бомбардировки през пролетта на 1999 г. политическите елити в Белград са все още верни на формулата, произнесена преди години от президента Борис Тадич: „Да” на ЕС, никога на НАТО.
Тоест – поне в обозримото бъдеще линията на противопоставяне на Сърбия с НАТО ще минава по междудържавната граница с Хърватия, да речем. Москва няма нищо против тази „демаркационна линия”, защото дори и да не създава ново напрежение, тя очевидно поддържа старото, основано на съперничеството между Загреб и Белград. Особената чувствителност на хърватите към сърбите, както и обратната – на сърбите към хърватите, вече инструментализирана чрез превъоръжаване, макар и с ниска интензивност, не носи обещания за спокойно бъдеще на Балканите. За съжаление.
About The Author
