Един от фундаментите на официалния дискурс в САЩ е това, че Съединените щати се противопоставят на тиранията и подкрепят свободата и демокрацията по целия свят. Прегръщането на кървави деспоти е нещо, което правеше Доналд Тръмп, но не и нормалните, почтени американски президенти. Тази вяра относно ролята на САЩ в света прониква почти във всяка мейнстрийм дискусия за външната политика.
Когато САЩ искат да започнат нова война – с Ирак, Либия, Сирия и т.н. – те твърдят, че поне отчасти желанието им е мотивирано от ужасите, причинени от тиранията на лидерите на страната. Когато Вашингтон иска да проектира смяна на режима или да подкрепи антидемократични преврат – във Венецуела, Иран, Боливия, Хондурас – използва същата обосновка. Когато властите в САЩ и медийните им партньори искат да увеличат враждебността и страха, които американците таят към съпернически държави – Русия, Китай, Куба, Северна Корея – те размахват същия сценарий: дълбоко сме обезпокоени от нарушенията на човешките права от правителството на тази държава.
Трудно би могло да се съчини твърдение, което да е по-очевидно и смехотворно невярно от това. САЩ нямат нищо против автократични и репресивни правителства. Напротив, обичат ги, и то от десетилетия. Инсталирането и поддръжката на деспотичните режими е в основата на външната политика на САЩ поне от края на Втората световна война, и този подход продължава и до днес да е основен инструмент за прокарване на това, което Вашингтон счита за свои интереси по света. От десетилетия насам сред най-близките съюзници и партньори на САЩ се нареждат някои от най-варварските автократи в света.
Всъщност при равни други условия, когато става въпрос за страни с важни ресурси и геостратегическа стойност, САЩ предпочитат авторитаризма пред демокрацията, тъй като демокрацията е непредвидима и дори опасна, особено в много части на света, където антиамериканските настроения сред населението са широкоразпространени (често в резултат на постоянна намеса на САЩ в тези държави, включително с цел поддръжка на диктаторите им).
Няма начин рационално мислещ човек с дори минимални познания за историята и текущата външна политика на САЩ да продължава да вярва, че Вашингтон предприема действия срещу други държави заради чувства на гняв и уязвеност заради нарушения на човешките права, извършвани от тези чужди правителства.
Това, което САЩ мразят и срещу което действат решително и насилствено, не е диктатурата, а неподчинението. Формулата е съвсем проста: всяко правителство, което се подчинява на повелите на САЩ, ще бъде техен съюзник и партньор и ще получава подкрепата им, колкото и репресивно и варварски да се отнася към собственото си население. И обратно, всяко правителство, което се противопоставя на повелите на САЩ, ще бъде техен противник и враг, независимо колко демократично е било при възкачването си на власт и в управлението си.
Казано накратко, нарушаването на човешките права никога не е било причината САЩ да действат срещу друга държава. Нарушенията на човешките права са претекст, който бива използва от САЩ в пропагандисткия им сценарий – за да могат да претендират, че бруталната сила срещу непослушно правителство всъщност е благороден опит да бъдат защитени хората.
Списъкът с примери, доказващи това, е толкова дълъг, че трудно може да бъде обхванат само в една статия. По темата са изписани цели книги. През май м. г. журналистът Винсент Бевинс издаде една такава изключителна книга, озаглавена „Методът Джакарта“. Това изследване документира неописуемо ужасяващите кампании за масови убийства и геноцид, подкрепяни от ЦРУ в Индонезия, които стават модел за разправа с необвързани национални движения, които не са лоялни нито към Вашингтон, нито към Москва. Книгата разглежда как смразяващият успех на тази морално гротескна кампания се превръща в основа за тайната намеса на ЦРУ в много други страни – от Гватемала, Чили и Бразилия до Филипините и Виетнам.
Когато хората, желаещи да вярват в присъщата доброта на ролята на САЩ в света, се сблъскат с тези факти, те често ги отхвърлят и настояват, че това е реликва от Студената война, необходимо зло, с което се е спирало разпространението на комунизма, което вече не се прилага. Но разпадът на Съветския съюз не забави дори минимално тази тактика на поддръжка и легитимиране на най-страховитите деспоти в света. Това си остава предпочитаната стратегия от несменяемата двупартийна политическа класа във Вашингтон.
Нищо не показва това по-ясно от отколешната и продължаваща подкрепа, осигурявана от САЩ за саудитския режим – една от най-дивашките и деспотични тирании на планетата. Както демонстрира и новата администрация на Джо Байдън, дори убийството на журналист, живеещ в САЩ и работещ в голям американски вестник, не може да развали или дори да отслаби тясното, лоялно приятелство между властта в САЩ и саудитската монархия. Изобщо няма смисъл да се посочват бруталните репресии, които саудитските монарси налагат на собственото си население от десетилетия.
В доклад на щатското разузнаване, публикуван официално миналата седмица, се твърди нещо, което мнозина вече считаха за очевидно: че саудитският престолонаследник принц Мохамед бин Салман лично е одобрил ужасяващото убийство на колумниста на „Washington Post“ Джамал Хашоги в Турция – включително разрязването на трупа на парчета и пренасянето им в Саудитска Арабия. Саудитците продължават да отричат тези обвинения, но това вече е официалното и окончателно становище на властите в САЩ.
Но извън няколкото тривиални и несъществени жеста (санкциониране на няколко саудитци и налагане на забрана за визи на няколко десетки други), администрацията на Байдън ясно показа, че не възнамерява да предприеме реални ответни действия. Това е защото, както пише „The New York Times“, “в Белия дом се е оформил консенсус, че цената на подобен разрив по отношение на саудитското сътрудничество в борбата с тероризма и конфронтацията с Иран просто ще е твърде висока”. Представителите на администрацията също така се опасявали, че едно наказание за саудитците би ги тласнало към Китай.
Администрацията на Байдън не само не наказва реално саудитците, но и активно ги защитава. Без обяснения щатските власти изтеглиха първоначалния си доклад, съдържащ имената на 21 саудитци, за които се счита, че са “участвали, наредили, или са способствали по друг начин смъртта на Джамал Хашоги”. В редактираната втора версия посочените имена на отговорните за убийството са само 18. И още по-лошо – Белият дом засекрети имената на 76-мата саудитци, на които са наложени забрани за издаване на виза във връзка с убийството. Това бе обяснено с абсурден аргумент за “защита на личните данни” – сякаш на хора, които жестоко убиват и разчленяват журналист трябва да се гарантира правото да скрият самоличността си.
Дори още по-лошо е това, че САЩ не налагат никакви санкции на самия принц Салман – човекът, който носи най-голяма отговорност за убийството на Хашоги. Прессекретарят на Белия дом Джен Псаки отговори на критиките за това решение с фалшивото твърдение, че САЩ “никога не са въвеждали санкции за лидери на чужди правителства, с които имат дипломатически отношения, и дори за такива, с които нямат”. Както външнополитическият анализатор Даниел Ларисън бързо посочи, това е очевидно невярно – САЩ многократно са санкционирали чуждестранни лидери, включително президента на Венецуела Николас Мадуро, севернокорейския лидер Ким Чен Ун, върховния лидер на Иран Али Хаменей, както и покойния и лидер на Зимбабве Робърт Мугабе.
Няма спор, че Байдън доста бързо и рязко наруши предизборното си обещание да демонстрира „много ясно, че няма да им продаваме повече оръжия, и всъщност ще ги накараме да платят цената за това, ще ги превърнем в парии , каквито са”. Както дори CNN отбелязва, “това е много далеч от заявленията през ноември 2019 г., когато Байдън обеща да накаже висшите саудитски лидери по начин, по който тогавашния президент Доналд Тръмп не би го направил”. Дори заявлението на новата администрация, че ще спрат да помагат на саудитците да водят войната в Йемен, беше придружено с обещание да продължават да снабдяват саудитския режим с „отбранителни“ оръжия.
В ситуации като сегашната – при които официалната пропаганда на САЩ става много неустойчива, защото действията на властите се отклоняват толкова явно от митологията, че противоречията не остават скрити дори за най-пристрастните и лековерни граждани – служителите на Белия дом са принудени да са откровени за това, какво наистина мислят и как се държат. Като гледат как администрацията на Байдън защитава един от най-отвратителните режими на планетата, те просто нямат избор: никой няма да повярва на стандартните приказки, които обичайно декламират, така че се налага да защитават истинския си светоглед и да оправдават истинските си действия.
Точно това и направи Джен Псаки, когато медиите ѝ зададоха въпроси за очевадните несъответствия между обещанията на Байдън по време на кампанията и текущата реалност, при която той гали с перце кървавите саудитски деспоти. Тя призна, че САЩ са склонни да толерират и подкрепят дори най-варварските тирании. По думите ѝ „има области, в които имаме важни отношения със Саудитска Арабия“, а Байдън, отказвайки строго да накаже саудитците, „действа в националния интерес на Съединените щати“.
Има и хора, които без свян вярват, че САЩ по принцип трябва да бъдат безразлични към практиките спрямо правата на човека в други държави и трябва просто да се съюзяват, да си партнират и дори да инсталират диктатури, готови да обслужват интересите на САЩ, независимо колко тиранични и репресивни са те. (В какво се състоят “интересите на САЩ” и кой обичайно се облагодетелства от тяхното налагане, е отделна тема). В миналото много от тях са промотирали вижданията си съвсем открито. Джийн Къркпатрик се прочу по време на Студената война с настояването си, че САЩ трябва да подкрепят десни автократи, защото те са за предпочитане пред левите. Цялата кариера на Хенри Кисинджър във външната политика и академичния живот се основава на неговата “реалистка” философия, която включва изрично приветстване на деспотични режими, които са от полза за “интересите на САЩ”, както са дефинирани те от управляващата класа.
Поне когато има такъв вид откровеност, може да се води разговор за истинската мотивировка. Но лицемерното високомерие, че САЩ са мотивирани от истинска и дълбока загриженост за свободата и правата на хората по света, и че тези благородни пориви определят решенията кой да бъде атакуван, изолиран и санкциониран, или пък да бъде закрилян, подкрепян и въоръжаван, е толкова откровено пропагандистко, че е наистина е потресаващо, че все още се намира кой да му вярва.
Не само, че му вярват, но и това е преобладаващото виждане в мейнстрийм пресата. Това е сценарият, който съвсем сериозно бива размахван всеки път, когато САЩ искат да започнат война или просто да бомбардират нова страна. Казва ни се, че никой не може да се противопоставя на това, защото нарочените лидери са толкова лоши и тиранични, и САЩ са длъжни да се противопоставят на подобни злини.
Защитата, която Байдън осигури на принц Салман, съвсем не е първият пример след края на Студената война за тиранин, получаващ възхвали и подкрепа от САЩ. Президентът Обама продаде рекордно количество оръжия на саудитците, и дори съкрати визитата си в Индия, за да присъства на погребението на саудитския крал Абдула заедно с представители на двете водещи партии в САЩ. Изнесените от Едуард Сноудън документи показват, че по времето на Обама службата за национална сигурност значително е разширила сътрудничеството си със саудитските министерства на вътрешните работи и отбраната.
Държавният секретар на Обама Хилари Клинтън пък открито се хвалеше с близкото си приятелство с египетския диктатор, подкрепян в продължение на 30 години от САЩ. “Аз наистина смятам президента Мубарак за семеен приятел. Надявам се да го виждам често, както в Египет, така и в Съединените щати”, заявяваше тя. Както отбелязва една статия в „New York Times“, “пет американски администрации, както демократични, така и републикански, са подкрепяли режима на Мубарак”.
Администрациите на Буш и Обама предприеха извънредни усилия, за да укрият това, което се знае за саудитското участие в атентатите на 11 септември. Голямата ирония на все още продължаващата “война срещу терора” е това, че САЩ вече са бомбардирали близо десет държави в нейно име – много от които без възможна връзка с атаките – но продължават да се гушкат със Саудитска Арабия, която несъмнено има най-близка връзка с тях.
Когато президентът Тръмп прие следващия египетски диктатор Абдул ел-Сиси в Белия дом през 2017 г., а след това и авторитарния управник на Бахрейн (на когото Обама продаваше оръжия, докато той брутално смазваше вътрешната си опозиция), редица медии и външнополитически анализатори изляха реки от престорено възмущение – сякаш тези визити бяха някакво радикално отклонение от традициите на САЩ, а не израз на десетилетната политика на съюзяване с диктатори.
Тогава написах следното за този казус: “В случая с Египет и Бахрейн единственият нов аспект в поведението на Тръмп е това, че е по-откровено и разкриващо: вместо да симулира загриженост за правата на човека, докато въоръжава и подкрепя най-отвратителните тирани на света, както правеха предшествениците му, Тръмп не си прави труд с подобни преструвки. Причината толкова вашингтонски експерти да са недоволни от Тръмп не е това, че те ненавиждат политиките му, а че ненавиждат неговата неспособност и/или нежелание да разкрасява това, което САЩ вършат по света”.
Отделен е въпросът с деспотичните практики на самите САЩ. Вашингтон прилага политики на изтезания, отвличания, масово наблюдение и плаващи затвори насред океана, в които хора са задържани години и десетилетия, без дори да им се повдигат обвинения. Правосъдното министерство на САЩ продължава да се опитва да вкара Джулиан Асанж в затвора до живот заради престъплението да публикува документи, разкриващи тежките престъпления на САЩ и съюзниците им. Опитват се да направят същото и с Едуард Сноудън. Не е нужно човек да гледа към варварщината на съюзниците на САЩ, за да види какъв пропаганден боклук е твърдението, че Вашингтон твърдо се противопоставя на авторитаризма по света: нужно е само да погледне властта в самите САЩ.
И отново- някак си не само голяма част от американците и повечето журналисти в корпоративните медии вярват в тази митология, но и са добре дресирани да отклоняват вниманието си от злоупотребите на собственото си правителство и неговите съюзници, по отношение на които биха могли да направят нещо, и вместо това да се втелясват в репресиите в държави, съперничещи на САЩ (за които не биха могли да направят нищо). Това обяснява защо медиите в САЩ са обсебени да изобличават Путин, Мадуро, Асад и Иран, като в същото време отделят далеч по-малко внимание на същите или често по-тежки нарушения, извършвани от собственото им правителство и неговите “съюзници и партньори”. Никой не е описвал тази динамика и мотивите зад нея по-добре от Ноам Чомски, когато той отговаря на въпрос защо посвещава толкова внимание на престъпленията на САЩ и съюзниците им, вместо на престъпленията на Русия, Венецуела, Иран и други съперници на САЩ:
“Моята собствена загриженост е насочена преди всичко към терора и насилието, извършени от собствената ми държава, поради две причини. Първо, защото това е по-големият компонент на международното насилие. Но и по една много по-важна причина: а именно, че мога да направя нещо по въпроса. Така че дори ако САЩ бяха отговорни за 2% от насилието в света, вместо за по-голямата част от него, това щяха да са 2%, за които съм отговорен основно аз. И това е проста етична преценка. Етичната стойност на действията на човек зависи от очакваните и предвидими последици. Много е лесно да се осъждат зверствата на някой друг. Това има приблизително толкова етична стойност, колкото изобличаването на зверствата, които са се случили през 18 век.”
Но пропагандната митология, че САЩ подкрепят само демократи, а не деспоти, е твърде полезна, за да бъде отхвърлена – дори в случаи, както е сега с Байдън и саудитците, в които крещящият фалш сам се натиква в носовете на хората. Тази митология остава основна съставка за дейности като:
- Оправдаване на войни и бомбардировки (как можеш да се противопоставяш на бомбардирането на Сирия, когато Асад е такова чудовище, или как може да възразяваш на войната в Либия, предвид всички лоши неща, които върши Кадафи?);
- Поддържане на подкрепа сред обществеността за проточващи се и опасни конфликти с определени съперници (разбра се, че Русия е наш враг: виж какво прави Путин с журналисти и дисиденти);
- Даване на възможност на гражданите да се чувстват добри и праведни (разбира се, ние не сме перфектни, но ние не бесим гейове като в Иран);
И най-важно от всичко:
- Отклоняване на вниманието на американците от престъпленията на собствената им управляваща класа (прекалено съм зает да чета какво се случва с Налвани – от правителство, върху което не упражнявам никакво влияние – за да ме е грижа за злоупотребите с гражданските свободи от правителството на САЩ и тези държави, с които то се съюзява и подкрепя).
Най-забележителното и тревожно във всичко това е не е колко е опасно – макар че безспорно е опасно – а демонстрацията колко е лесно да бъде пропангадизирана медийната класа в САЩ. Тези хора могат да гледат как Байдън в един момент прегръща и закриля Мохамед бин Салман, как в следващия момент праща на генерал Сиси оръжия и пари, как обявява, че администрацията му ще продължава да преследва Асанж, и някак си, след като са станали свидетели на всичко това, да кажат с истинска убеденост, че САЩ водят войни, бомбардират и санкционират други държави, защото ролята им в света е да защитават свободата и човешките права. Ако властта в САЩ може да накара хората да вярват в това, има ли нещо, в което не би могла да ги убеди?
About The Author
