В Буенос Айрес бивш чилийски генерал се прибира в дома си, отваря вратата на гаража и е изхвърлен на няколко метра във въздуха, когато автомобилът му се взривява заедно с жена му. Консервативен опонент на военната диктатура в страната и съпругата му правят следобедна разходка по улиците на Рим, когато са разстреляни. В една дъждовна есенна сутрин кола избухва насред квартала с посолства във Вашингтон, убивайки двама от тримата пътници, включително лидер на чилийската опозиция в изгнaние.
Това са само някои от най-ценните скалпове, взети от операция „Кондор”, която започва преди 45 години. По онова време Южна Америка се намира в хватката на военни диктатури и е разтърсвана от същите настояващи за промяна социални и политически движения, които са обхванали целия свят през 60-те и 70-те. В тези условия няколко от правителствата в континента сключват пакт да работят заедно, за да разбият засилващата се вълна от „подривни елементи” и „терористи”.
От това произлиза секретна, глобална насилствена кампания, обхващаща не само различни страни, но и различни континенти, и която включва всичко от отвличания до изтезания и убийства. Да се каже, че това е било известно на властите в САЩ, които подкрепяха тези режими, би било омаловажаване. Макар този прост факт да бил отричан през цялото време, благодарение на дългогодишни разследвания и разсекретени документи вече знаем, че ЦРУ и високопоставени представители на САЩ са подкрепяли, създавали са подходящи условия и дори директно са участвали в престъпленията на „Кондор”.
Погледната отдалеч, операция „Кондор” съвсем не е уникално шокиращ случай на антикомунистическа параноя, излязла от контрол. След като връзките между „Кондор” и антикомунистическия терор в Европа се изясниха, операцията вече изглежда повече като особено успешен пример за прикритата война, която службите за сигурност на САЩ организират срещу демокрацията и левицата по целия свят – война, заради която Вашингтон се оказа в едно легло с фашисти и която в някои случаи е водела до геноцид. Това бе система, работеща точно както е било предвидено – като ярко напомняне докъде са готови да отидат глобалните центрове на властта, за да поддържат нещата такива, каквито са.
Трета световна война
В средата на двадесети век народните движения процъфтяваха и застрашаваха окопаните йерархии в това полукълбо. Сред тях имаше феминистки и работнически движения, движения за правата на коренното население, селски движения за аграрна реформа и леви движения. Естествено, елитите усещаха нужда да ги спрат.
Дотогава подкрепяните от Вашингтон хунти и диктатури успешно бяха потискали такива социални промени, или просто сваляха правителствата, които тези движения успяваха да сформират. Подобни промени в крайна сметка застрашаваха директно не само властта и привилегиите на отколешните елити в региона, но и западните бизнес интереси.
Подтикван от базирани в САЩ корпорации като Chase Manhattan, Anaconda Copper и Pepsi, бившият корпоративен адвокат и тогавашен президент Ричард Никсън подкрепя военния преврат срещу демократично избраното социалистическо правителство на Салвадор Алиенде през 1973 г. и замяната му със злокобната диктатура на генерал Аугусто Пиночет.
Но за параноичните власти в региона дори вътрешните кампании за терор не бяха достатъчни. Така през 1975 г. правителствата на Чили, Аржентина. Боливия, Парагвай и Уругвай провеждат тайна среща в Сантяго и се споразумяват да работят заедно за шпиониране и следене на „подозрителни индивиди” и организации, които са „директно или косвено свързани с марксизма”. Скоро след това Бразилия, Перу и Еквадор се присъединяват. Инициативата за събиране на информация е кръстена „Кондор” в чест на националната птица на няколко от страните участнички.
Това обаче не е само разузнавателен пакт. На практика операция „Кондор” означава, че държавните отвличания, изтезания и убийства, чрез които са били тероризирани останалите джобове на несъгласие в тези страни, вече ще се прилагат и извън националните им граници. Ако си левичар или какъвто и да е друг, виждан от властта като заплаха, то бягството, изгнанието и дори получаването на убежище вече няма да те спаси. Няма къде да се скриеш.
„По онова време Аржентина все още е демокрация и служи за убежище на много леви хора, които са били принудени да избягат от други страни на континента. Изведнъж те осъзнаха, че там вече не е безопасно за тях”, казва доцентът в Нюйоркския университет Реми Брулин.
Макар „Кондор” официално да действа само няколко години, правителствата в региона отдавна са си сътрудничели в по-неофициални формати в усилията да смажат политическите си опоненти. Според Базата данни за транснационалните нарушения на човешките права в Южна Америка, между 1969 и 1989 г. подобни трансгранични операции са довели до поне 763 жертви на зверства, вариращи от отвличане и изтезания до директни убийства. Близо половината от тях са били уругвайци, около една четвърт аржентинци и 15% – чилийци. Повечето от тези престъпления са били извършени на територията на Аржентина, която отговаря за 544 от случаите, а Уругвай се нарежда на второ място със 129.
Както е обяснено в доклад от 1976 г., изготвен от Хари У. Шлаудеман, помощник на държавния секретар на Ричард Никсън по междуамериканските въпроси, официални лица от Южна Америка като уругвайският външен министър Хуан Карлос Бланко Естраде („един от по-умните и обичайно по-стабилни членове на групата”) са виждали себе си като воюващи в „Трета световна война”, а страните си като „последен бастиона на християнската цивилизация”. Тъй като са дошли на власт „в битка с крайната левица”, отбелязва се в доклада, тези репресивни правителства свързват неразривно „своето его, своите заплати и своите военни бюджети” с тази концепция.
Резултатът е поредица от потресаващи престъпления. Обичайната операция срещу цели на „Кондор” изглежда така: след като нароченият е идентифициран, един екип – съставен от представители на една или повече държави – го открива и започва да го следи, докато втори екип го отвлече и вкара в таен затвор, понякога в страната, в която е открит, понякога другаде. Там жертвите са подлагани на побои, изтезания с вода, фалшиви екзекуции, електрошок, изнасилвания и дори по-лошо, понякога в продължение на месеци. В някои случаи са отвличани и изтезавани членове на семействата им. Дори им отнемат децата единствено с цел садизъм. Според цитираната база данни има поне 23 случая, в които децата на жертвите са били отвличани и отглеждани от убийците като техни собствени
Малцина са оцелели и в повечето случаи не се знае каква точно е съдбата на отвлечените. Те просто изчезват безследно. Понякога се случва оцелели да дадат информация за някои от изчезналите, като например тези, които са видели Хорхе Исак Фуентес Аларкон – социолог, арестуван на аржентино-парагвайската граница и обвинен, че е куриер на лявата чилийска групировка MIR. Тези истории никога не са успокояващи. Според свидетелите Фуентес е бил видян в лагера на смъртта „Виля Грималди” в Сантяго. Един от тях си спомня, че Фуентес е бил държан окован в кучешка къщичка, пълна с паразити, и е бил подигравателно наричан „pichicho” (улично куче).
И все пак подобни свидетелства говорят и за устойчивостта на човешкия дух и чувството за солидарност, които стоят в основата на такива леви групи. Свидетелите казват, че Фуентес не е бил пречупен духом и е развеселявал другите затворници с песни. Млад затворник си спомня как друг арестуван член на MIR – Патрисио Биедма, е бил като баща за него и го е учил как да оцелява. Жената и трите деца на Биедма никога не научават какво се е случило с него.
Макар „Кондор” привидно да е насочена срещу „партизани” и „марксисти”, хората в Южна Америка бързо и по особено брутален начин разбират нещо, което протестиращите в САЩ и спазващите законите мюсюлмани също ще научат по времето на Буш – че подобни гъвкави термини могат да бъдат разтегнати така, че да обхващат почти всеки.
„Операция „Кондор” преследва много типове политически опоненти, включително народни представители, бивши министри, защитници на човешките права (включително хора от Amnesty International), офицери-конституционалисти, селски лидери, синдикалисти, свещеници и монахини, преподаватели и студенти”, казва Дж. Патрис МакШери, професор по политология в Университета Лонг Айлънд. „“Кондор“ бе насочена не само срещу левицата, но и срещу лявоцентристите и други демократични сектори, борещи се за своите права и да направят елитарните демокрации от епохата по-приобщаващи”, пояснява тя.
„Първоначално целта беше да спрем тероризма”, обяснява един оперативен работник от Департамента за национално разузнаване (DINA), чилийската тайна полиция по времето на Пиночет. „После се насочихме към възможните екстремисти, а по-късно цели станаха всички, които биха могли да бъдат превърнати в екстремисти”, добавя той. Или както го формулира един аржентински генерал: „Първо ще убием всички подривни, после ще убием техните сътрудници, след това техните съмишленици, след това тези, които са безразлични.“
Предполагаемото оправдание за това е ужасната заплаха от левичарско насилие, но от днешна гледна точка е трудно да приемем сериозно тези аргументи. Не само, че правителствата от „Кондор” се прицелват в хора, които са мирни или не са свързани с никакви революционни движения, но много то тези движения вече са били разгромени или са се били отказали от въоръжената съпротива. Както Шлаудеман каза на Хенри Кисинджър през 1976 г .: „И терористите, и мирната левица се провалиха. Това е така дори в съзнанието на отдадените революционери.” Фернандо Лопес твърди, че режимите „грубо раздуват заплахата, породена от революционните движения“, така че да оправдаят истинската си цел: ликвидиране на опозицията в изгнание, която привлича глобална симпатия и солидарност, и по този начин изолира правителствата от „Кондор” в международен план.
Техните планове не са ограничени до континента. Дванадесет от жертвите на трансграничните операции са били в страни извън региона, включително Великобритания, Италия, Франция и Съединените щати. Някои от целите с най-висок профил са убити в европейски държави, което превръща „Кондор“ не само в транснационална, но и в глобална операция. Докато левите умерени опоненти на Пиночет в изгнание са планирали кампания за дипломатическа изолация на страната, той е заговорничел да ги ликвидира.
Агентите на DINA са планирали операции в Португалия и Франция и са се опитвали многократно да убият Карлос Алтамирано, генералният секретар на Социалистическата партия на Чили: веднъж в Мексико, където закъсняват, няколко пъти в Париж, където са заблудени от френското разузнаване, и веднъж в Мадрид, където опитът им се проваля.
Бернардо Лейтон, основателят на Християндемократическата партия на Чили, съвсем не е бил радикал – той се е противопоставял на голяма част от програмата на Алиенде – но е бил виновен за това, че е разговарял със социалисти за създаване на опозиционен фронт в изгнание. Той оцелява, след като е прострелян в задната част на главата в Рим, но получава мозъчно увреждане, което слага край на опозиционната му дейност.
Макар Пиночет да има водеща роля в операцията, целите ѝ не са единствено чилийци. Скотланд Ярд предотвратява убийството на уругвайския сенатор Уилсън Ферейра Алдунате в Лондон. Бъдещият кмет на Ню Йорк Едуард Кох, който по това време е конгресмен, е предупреден от тогавашния директор на ЦРУ Джордж Буш, че има заплаха за живота му заради прокарването на законов текст, прекратяващ военната помощ на САЩ за Уругвай. В Буенос Айрес двама уругвайски депутата и още двама активиста са отвлечени и по-късно са намерени застреляни в главите в кола, изоставена под мост. Както отбелязва журналистът Джон Дингес, само за няколко години има поредица от привидно естествени смъртни случаи на живеещи в изгнание опозиционери на различни диктатури в региона, което повдига допълнителни въпроси.
Може би най-известната жертва на „Кондор“ е Орландо Летелиер, бившият посланик на Алиенде в САЩ. След като е задържан и измъчван от режима след преврата, дипломатическият натиск позволява на Летелиер да избяга и в крайна сметка да се върне във Вашингтон, където скоро се превръща в един от най-видните и влиятелни членове на чилийската опозиция в изгнание. Разположен в центъра на американската власт и дружащ с официални лица и семействата им, Летелиер повежда успешна кампания за забрана на износа на щатски оръжия за Чили, лобира срещу инвестиция от 63 млн. долара на холандска компания в страната и яростно критикува икономическите реформи за „свободен пазар” на Пиночет.
Всичко това го превръща в мишена. През 1976 г. двама агенти на DINA влизат в Съединените щати с парагвайски паспорти и с помощта на двама кубински емигранти антикомунисти поставят в автомобила на Летелиер бомба, която се взривява насред квартала с посолствата, убивайки него и двама американци. До 11 септември 2001 г. това ще остане най-тежкият акт на чуждестранен тероризъм на територията на САЩ.
Мръсната работа
Години наред официалният разказ гласеше, че властите в САЩ са научили за „Кондор” горе-долу по същото време, по което и всички останали, през 1976 г. Но чрез разсекретени документи, свидетелства на участници и работата на историци днес ние знаем, че тази програма за държавен терор е била одобрена, подпомагана и окуражавана от правителството на САЩ.
Противно на дългогодишното отричане, в доклад на ЦРУ, подготвен по искане на Конгреса през 2000 г. се признава, че „в рамките на година след преврата (в Чили), ЦРУ и други правителствени агенции в САЩ са били наясно с двустранното сътрудничество между регионалните разузнавателни служби за проследяване на дейността и, поне в няколко случая, убийства на политически опоненти”. Това сътрудничество е било „предшественик” на „Кондор”. Трябва да се има предвид и че Мануел Контрерас, безскрупулният шеф на DINA, който е дълбоко забъркан в операцията, е бил (в един момент дори платен) агент на ЦРУ от 1974 до 1977 г. Това е било факт, въпреки че във вътрешен доклад на агенцията от 1975 г. той е описан като „основната пречка пред разумна политика за правата на човека в рамките на хунтата“.
Десетилетия наред изобилстват спекулации за „разсеяността” на части от властовата структура в САЩ, особено по отношение на операцията срещу Летелиер. Въпреки че ЦРУ е било многократно предпреждавано за съмнителните опити на агенти на DINA да влязат в Съединените щати, не е направено нищо по въпроса. Само пет дни преди убийството Кисинджър отменя заповед към посланиците на САЩ в няколко от страните от „Кондор” да изразят „дълбоки притеснения” относно информацията за планирани убийства в чужбина. По-рано същата година Пиночет се оплаква лично на Кисинджър от дейността на Летелиер. В същия разговор Кисинджър уверява диктатора, че „ние симпатизираме на това, което се опитвате да направите”.
Хора като МакШери и Дингес разкриват доказателства, които сочат, че САЩ не само са знаели за престъпленията, но и са били директно замесени в тях.
Архивни документи показват че ЦРУ, ФБР и посолствата на САЩ са предоставяли на правителствата от „Кондор” разузнавателна информация и имена на заподозрени. Това е включвало и Фуентес, резултатите от чийто разпит (включително имената, които е издал) са предадени от чилийската полиция през посолството на САЩ в Буенос Айрес. По-късно самият Контрерас настоява пред съда и пред медиите, че ЦРУ е замесено в убийствата на Летлиер и Карлос Пратс, бивш чилийски генерал, взривен в Аржентина година преди официалното основаване на „Кондор“. Контрерас твърди, че е предал на ФБР документи, доказващи твърденията му през 2000 г.
Съществуват солидни доказателства, че през 1973 г. офицери от САЩ са изиграли ключова роля в убийството на двама американски граждани – журналиста Чарлз Хорман и студента Франк Теруджи. Двамата са били под наблюдение на щатското разузнаване и са убити в първите дни след преврата в Чили. В доклад на Сената от 1979 г. се казва, че още от 1974 г. ЦРУ е отправяло предупреждения към местните власти във Франция и Португалия за предстоящи убийства от „Кондор” и е обсъждало с DINA създаване на съвместна централа за „Кондор” в Маями. Тогава ЦРУ отхвърля идеята, но няколко години по-късно я осъществява заедно с аржентинците.
МакШери открива и друг изобличаващ документ – дипломатическа грама от 1978 г. от тогавашния посланик на САЩ в Парагвай. В документа се заявява, че участващите в „Кондор” правителства „поддържат връзка помежду си чрез комуникационната инсталация на САЩ в зоната на Панамския канал” и я използват, „за да координират разузнавателна информация сред страните от Южна Америка”. Това се случва само две години, след като Шлаудеман информира Кисинджър за „параноята” на южноамериканските правителства, които все повече атакуват „ненасилствено дисидентство от левицата и център-лявото”, както и „почти всеки, които се противопоставя на правителствената им политика”. Към онзи момент също така посолството на САЩ в Буенос Айрес е предупредило Кисинджър, че аржентинските служби за сигурност и сътрудничещите им съседни правителства участват в „брутални ексцесии… често засягащи невинни хора”.
Всъщност точно тези фигури на самия връх, като Кисинджър, дават благословията си за плановете на правителствата от „Кондор”. След като през 1971 г. е информиран от новоинсталирания бразилски диктатор Емилио Гарастазу Медиси, че Бразилия планира да помогне за свалянето на избраното социалистическо правителство в Чили, Никсън му предлага пари и друга помощ за тези усилия и му заявява, че трябва да си сътрудничат, за да „предотвратят нови алиендовци и кастровци и, където е възможно, да преобърнат тези тенденции”. Според по-късна записка по време на тези срещи Никсън е поискал от Медиси да помага за „защитата на вътрешната сигурност и статуквото в полукълбото”, което един генерал разбира като искане Бразилия „да свърши мръсната работа”. През юни 1976 г. самият Кисинджър заявява на външния министър на Аржентина – между многократните уверения, че правителството на САЩ се надява на успеха на новата хунта – следното: „Ако нещо трябва да бъде свършено, трябва да го свършите бързо”.
Зад трона
Но ролята на властите в САЩ за раждането на „Кондор” съвсем не се ограничава до дипломатически намигвания и кимвания.
Методите и стратегиите, прилагани от агентите на „Кондор”, се коренят в обучението, което латиноамериканските военни получават от САЩ чрез програми като пословичната School of the Americas (SOA), която е имала за цел да предаде бойният опит на САЩ за борба с бунтовници, натрупан от предишните десетилетия на война. „Дипломираните” от SOA впоследствие съставляват значителна част от командния състав на DINA и скоро стават страшилища в собствените си страни като прилагат наученото: убийства, изнудване, принуда срещу членове на семейството, психологическа манипулация, употреба на наркотици и техники за изтезания, включително токови удари, и дори специфичните, чувствителни нервни точки на тялото, върху които е най-ефикасно прилагането им.
Преди „Кондор” в най-ранни лаборатории за прилагане на това обучение се превръщат Гватемала и Виетнам. В Гватемала са убити около 200 000 души между преврата през 1954 г. и 1996 г. Много от тях са жертви първо на направляваната от САЩ програма за убийства и паравоенни действия през 50-те години, а през 60-те на контра-бунтовническата програма, включваща бомбардиране, отвличания, изтезания и убийства на „комунисти и терористи”. Страната се превръща и в първия случай на масово изчезване на хора в Латинска Америка, като всичко това е било „преподавано” и улеснявано от службите за сигурност на САЩ.
Паралелно протича и програмата на ЦРУ „Феникс” в Южен Виетнам, в рамките на която щатските сили финансират, направляват и надзирават кампания за убийства, терор и изтезания, извършвана от местни срещу Виет Конг и най-вече срещу цивилните им симпатизанти. Извършените в резултат на това зверства съвсем не са пречка опитът от „Феникс” по-късно да бъде преподаван на бъдещите дейци на „Кондор”.
Освен това Съединените щати полагат основите на „Кондор” и като подбуждат и организират единен, антикомунистически фронт сред мощните латиноамерикански армии. Властите в САЩ отправят предупреждения към техните командири за комунистическата напаст поне от 1945 г., като скоро след това от САЩ потичат и пари, оръжия и обучение. Това ескалира след революцията в Куба през 1959 г., когато президентът Джон Кенеди въвежда доктрината за вътрешна отбрана и развитие (IDAD), с което окуражава военните репресии в региона. През 1960 г. започва да се провежда и ежегодната Конференция на американските армии (CAA). Както е очертано в една грама на Държавния департамент от 1971 г., „особено е желателно съседни държави като Аржентина и Бразилия да си сътрудничат ефективно с уругвайските служби за сигурност и, когато е възможно, ние трябва да окуражаваме подобно сътрудничество”.
Подобно на SOA и комуникационните мрежи на САЩ, CAA е част от общата структура за сигурност на САЩ в полукълбото, която по-късно се превръща в скелета на „Кондор”. Хартата на CAA определя мисията на членуващите в нея армии като “защита на континента от агресивни действия на международното комунистическо движение”, като ранните срещи на организацията са фокусирани върху много от същите теми, които характеризират и „Кондор”: борбата срещу „комунистическата агресия”, споделяне на разузнавателни данни за „подривни елементи” и изграждането на системи от школи, комуникационни мрежи и програми за обучение с тази цел. По време на една среща през 1966 г. тогавашният аржентински диктатор подхвърля идеята за създаване на „разузнавателен център, координиран между Чили, Аржентина, Уругвай и Парагвай”. Седем години по-късно бразилските военни предлагат „разширяване на обмяната на информация” за „борба срещу подривната дейност”.
Съединените щати поемат водеща роля в създаването на шпионските агенции на дошлите с преврати диктатури, които осигуряват ударниците за операция „Кондор”, включително парагвайската La Técnica, бразилската SNI и, разбира се, DINA. По-късно Контрерас ще твърди, че пратените в Чили офицери на ЦРУ всъщност са искали да „останат в страната и да заемат главни постове в DINA”, но Пиночет е отхвърлил идеята.
Макар да е било одобрено от службите за сигурност и най-високото политическо ниво, участието на САЩ понякога е предизвикало възражения, дори ужас сред хора на по-ниски позиции. Посолството на САЩ в Аржентина предупреждава Кисинджър през 1976 г., че „този тип контранасилие”, прилагано от диктатурата в страната „в крайна сметка ще създаде повече проблеми, отколкото решава”, и че „мнозина, които преди подкрепяха правителството, са отблъснати от толерантността му към ексцесиите на силите за сигурност – често засягащи невинни хора”. Това напомня на по-невъздържаното възмущение на посолството в Гватемала през 1968 г., което отправя към началниците си във Вашингтон въпроса: „Възможно ли е да сме толкова обсебени от бунтовниците, че сме готови да рационализираме убийството като приемливо оръжие за борба с тях?“
Колкото повече информация излиза наяве, толкова по-дълбоко се оказва съучастничеството на властите в САЩ. Тазгодишното разкритие, че швейцарската компания за криптиране на информация Crypto AG е била параван за ЦРУ, чрез който агенцията е получавала задна вратичка към комуникациите на държавите, които са използвали тези услуги, подсказва, че Вашингтон е можел да се информира за дейността на участниците в „Кондор” в реално време. В крайна сметка цялата комуникационна мрежа на тези държави е била изградена около оборудването на Crypto AG.
„Няма никакви правила”
Това, че властите в САЩ са стоели зад секретната, обхващаща цял континент кампания за политически терор и репресии, говори за степента на параноя сред елитите на тази държава, разпалвана от нарастващата мощ на Съветския съюз и движенията, които те виждат като манипулирани от него. Както го формулира докладът „Дулитъл” от 1954 г., когато „се изправяме пред непримирим враг, чиято заявена цел е световно господство с каквито и да било средства… няма правила в подобна игра”, „не са приложими приемливите норми на човешко поведение”, и „отколешните американски концепции за „честна игра” трябва да бъдат преразгледани”.
Нищо чудно, че затъналите в кръв ръководители на операция „Кондор” са намерили сродни души в колегите си от САЩ. „Единственото, което ни разделя, са униформите ни, тъй като вярвам, че армиите на Америка никога не са се разбирали толкова добре помежду си, колкото в този момент. Съществува координация между армиите на континента за борба и възпрепятстване на марксистката инфилтрация или друга форма на подривна дейност”, заявява командващият щаба на уругвайската армия по време на среща на CAA през 1975 г.
На практика това означава, че властите в САЩ са влезли в едно легло не само с авторитари и диктатори, но и с открити фашисти.
Ноам Чомски е посочвал паралелите между фашистката мисъл и „доктрината за национална сигурност”, която движи репресиите на латиноамериканските диктатури, с тяхната вяра в превъзходството на държавата над личността и перманентната война. Но това не остава незабелязано и от официални лица в САЩ.
Както отбелязва Шлаудеман, диктатурите в Латинска Америка са водени не само от антимарксизма, но и от националистически „девелопменталистки” идеологии, при които военните върхушки си сътрудничат с технократите за постигане на индустриализация. „Национал-девелопментализмът има очевидни и притеснителни паралели с национал-социализма. Опонентите на военните режими ги наричат фашистки. Той е ефективен пейоратив, още повече, че може да се каже, че е технически точен”, пише той.
Тези паралели са по-ужасяващо явни в отношението на военните към дисидентите. Както са изтъквали фигури като фотографа Жоао де Карвальо Пина и историкът Даниел Файерщайн, претъпканите затвори, гладът, изтезанията и цялостното дехуманизиране на задържаните от тези диктатури имат очевидни сходства с нацистките концентрационни лагери.
Но тук не става въпрос само за паралели. Аржентинските лагери са изпълнени с нацизъм: декорирани са със свастики и портрети на Хитлер, озвучавани са със записи на нацистки речи, затворници са изрисувани със свастики и са принуждавани да крещят „Хайл Хитлер”, като особено садистичните изтезания са били резервирани за пленниците-евреи. Все пак много избягали бивши нацисти са приветствани от латиноамериканските военни диктатури, включително бившият ръководител на Гестапо в Лион Клаус Барби. Издирван във Франция за неописуемите си престъпления, той се заселва в Боливия, преподава техники за изтезания и репресии на военни офицери от целия континент и в крайна сметка помага за организирането на „Кокаиновия преврат” в страната през 1980 г., след което поема роля в последвалата военна диктатура.
Бивши фашисти успяват да се „инфилтрират в различни сектори на аржентинското общество”, обяснява аржентинският журналист Томас Елой Мартинес. „Би било полезно да се попита дали е просто съвпадение, че използването на изтезания е достигнало такива висоти на жестокост и усъвършенстваност. Трябва да продължаваме да се питаме дали появата на концентрационни лагери, масови гробове и стотици тела, изхвърлени в аржентинските реки след 1974 г., са просто съвпадение”, добавя той.
Тази връзка с европейските фашисти свързва „Кондор” с друга секретна, обхващаща цял континент антикомунистическа инициатива: предвожданата от НАТО диверсионна програма в Европа, най-известната част от която е “Операция Гладио” в Италия. Подобно на „Кондор”, става въпрос за организирани и подкрепяни от САЩ местни десни паравоенни групировки, които трябва да се активират в случай на комунистическа инвазия или просто електорална победа и които междувременно извършват кампания за убийства, дестабилизация и цялостно политическо насилие в родните си страни. И пак по подобие на „Кондор” са използвани настоящи и „бивши” фашисти, обикновено в директно съучастие с високопоставени представители на службите за сигурност.
Връзките между двете програми са многобройни. Преди да помогнат на Барби да избяга в Южна Америка, властите в САЩ го използват за набиране на диверсанти в Европа. Представители на ЦРУ като Върнън Уолтърс и Дуейн Кларидж трупат опит с такива операции в Евразия, преди да станат надзорници на репресиите на десните диктатури южно от границата на САЩ.
Свързаната с „Гладио” неофашистка организация Avanguardia Nazionale извършва неуспешния опит за покушение срещу Бернардо Лейтон по искане на DINA. Преди това агенти на чилийската служба и дори самият Пиночет са се срещали с лидера на групировката Стефано Деле Чиае. По-късно той работи за DINA, а след това служи редом с Барби в превратаджийското правитеслтво на Боливия. Деле Чиае е провел лична среща с Пиночет само дни преди чилийският диктатор да основе официално “Кондор” и пристига да работи в страната скоро след това.
Особено забележителна фигура е могъщият фашистки бизнесмен Личо Джели („Аз съм фашист и ще умра фашист”, декларира веднъж той). Той ръководи дясната италианска масонска ложа Propaganda Due (P-2), чиито членове обхващат буквално всеки сегмент от италианските елити, включително бъдещия министър-председател Силвио Берлускони. Джели и P-2 работят в тясно сътрудничество с ЦРУ и мрежата на „Гладио”, за да манипулират италианската политика, „внимателно да подсигуряват, че Комунистическата партия никога няма да се издигне”, както обяснява той през 2008 г. През 70-те Джели и неговата ложа изпълняват двойна роля в Аржентина, където се вмъкват сред най-високите бизнес и управленски нива в страната, като Джели се превръща в „ключов двигател за гарантиране на приемственост между демокрацията и държавния тероризъм в периода от 1974 до 1981 г.” както пише социологът Клаудио Тоньонато.
Доказателствата обаче сочат и към нещо по-мрачно: за „глобално антимарксистко споразумение”, както се изразява по време на съдебно свидетелство Майкъл Таунли, агентът на DINA, стоящ зад убийствата на Пратс, Лейтон и Летелиер.
Пълен кръг
Макар операция „Кондор” отдавна да е приключила, ехото от нейния език и практики продължават да отекват до днес.
Според Реми Брулин с възхода на Роналд Рейгън след 1981 г. войнственият политически дискурс около „тероризма”, с който са пропити страните от „Кондор”, започва да заразява и Съединените щати. Първоначално рейгънитската „антитерористична” реторика е съсредоточена върху Централна Америка, а с течение на годините този дух остава неизменен в политиката на САЩ, макар фокусът да се е изместил към Близкия Изток.
„Всичко, което властите в САЩ говорят след 11 септември, е същото, казвано от Рейгън за Централна и Южна Америка през 80-те, както и същото, което агентите на САЩ са казвали на латиноамериканските диктатори през 50-те и 60-те. И това винаги е основано на същите лъжи колко са силни враговете и какво правим ние – докато реално става въпрос за използване на отряди на смъртта”, подчертава Брулин.
Невъзможно е да говорим за подробностите около „Кондор” без да се сещаме за „войната срещу терора”, започната от Джордж Буш-младши преди близо две десетилетия.
„Станахме свидетели на използването на контратерористичните сили на САЩ за изчезвания на хора, извънсъдебни задържания и прехвърляния зад граница, изтезания, секретни затвори в други държави и така нататък, всичко това одобрено от цивилните власти. Всички тези методи характеризираха и операция „Кондор””, изтъква МакШери.
„Имало е и има и други проявления на практики, познати от „Кондор” през десетилетията след операцията”, казва Франческа Леса, която изследва престъпленията на „Кондор” в Оксфорд. „Ако се замислите за практиките на тайни арести и предаване на заподозрени във войната срещу терора, например, те носят всички основни белези на методите, използвани от “Кондор” в Латинска Америка няколко десетилетия по-рано”, пояснява тя.
Дори изтезанията, използвани от агентите на „Кондор”, като заплахи за убийство или изнасилване на любими хора, мизерни условия, налагащи пълна зависимост от похитителите, и симулирано удавяне, в много случаи са напълно идентични с техниките, използвани от силите на САЩ срещу обвинени в тероризъм. Това са и същите техники, които САЩ са преподавали на латиноамериканските сили десетилетия по-рано.
С развитието на „войната срещу терора” виждаме как и някои от отличителните черти на операция „Кондор” все повече се използват срещу населението на самите САЩ. Това стана особено видно при управлението на Доналд Тръмп, който, понякога под ентусиазираните аплодисменти на линерални политици, многократно е бълвал огън и жупел по социалисти и други вътрешни врагове. Неговото поведение в последно време трябва да напомня нещо познато за жертвите на „Кондор”: постоянно говорене за „закон и ред”, заплахи да обяви несъгласните с политиката му за терористи и огромни преувеличаване на силата на групите, на които опонира. Вероятно още по-тревожно е това, че под неговото президентство отвличанията на заподозрени от улицата и други контрабунтовнически тактики изглежда са се превърнали в легитимни елементи от действията на вътрешните правоприлагащи органи.
Иронично, това се случва в същия момент, в който извършителите на престъпленията на „Кондор” все по-често биват застигани от последствията и все повече подробности за операцията излизат наяве. Макар само допреди десетилетие в това полукълбо все още да цареше пълна безнаказаност, кампаниите и съдебните битки на оцелелите и семействата на жертвите промениха това. Техните усилия бяха подпомогнати от обширната и уличаваща документална следа, иронично създадена от строго организирания и транснационален характер на програмата.
Според данните, събрани от Леса за нейния проект „Операция „Кондор”, от 70-те години насам е имало 44 криминални разследвания на свързани с „Кондор” престъпления в осем държави. Освен в страните, участвали в програмата, разследвания се водят и в Италия, Франция и Съединените щати.
Леса отбелязва, че двадесет и осем от разследванията са завършили с присъда поне на първа инстанция, като досега 118 обвиняеми са осъдени за престъпления срещу 213 жертви. Сред тях са 20 агенти на DINA, осъдени за дейността си през 2018 г., 18 бивши аржентински военни, осъдени за участието си в “Кондор” през 2016 г., както и самият Контрерас, който бе осъден на 526 години през 1995 г. и умря в затвора две десетилетия по-късно. Според информацията на Леса в момента текат два процеса и 12 разследвания в предварителен етап.
В този рядък случай на поетична справедливост в реалния свят, сега извършителите от „Кондор” са тези, които няма къде да се скрият. Годините на натиск от страна на търсещите справедливост дадоха първия си значим резултат с ареста на Пиночет в Лондон. Заповедта за задържането му се основаваше частично на престъпления, свързани с „Кондор”, поради което създаде твърд прецедент, че такива лица наистина могат да бъдат преследвани за престъпления си срещу човечеството, независимо къде са били, къде са извършени престъпленията и националността на всички замесени. Макар той да избегна екстрадиране, това отвори врата за процеса срещу него в Чили, което на свой ред постла пътя пред по-нататъшни усилия за налагане на правосъдие със задна дата за престъпленията на диктатурата.
„Делото срещу Пиночет през 1998 г. наистина беше от решаващо значение за стимулиране на международните усилия за търсене на справедливост. Но ако преди това вече нямаше такива усилия, случаят с Пиночет можеше да не е достатъчен сам по себе си”, казва Леса.
Отзвукът от това развитие се усети и извън Чили. Арестът на Пиночет и разследването на аржентински военни в чуждестранни съдилища предизвикаха поредица нови дела и дори арести и присъди в Аржентина за престъпления от ерата на „Кондор”. През 2003 г. това доведе до отмяната на законите за амнистия в страната, използвани в продължение на десетилетия за избягване на отговорност на нарушителите на човешки права. Година по-късно аржентински съд обяви, че давността не се прилага за престъпления срещу правата на човека. Това се случи в рамките на дело, свързано с убийството на Карлос Пратс през 1974 г.
Изглежда транснационалната репресия е отстъпила място на справедливост без граници. През 2019 г. Адриана Ривас, бивша секретарка на Контрерас, смятана за „един от най-бруталните мъчители” на DINA, бе арестувана в Австралия (екстрадирането ѝ в Чили бе одобрено този октомври). Пак през миналата година бивш уругвайски военноморски офицер бе осъден на доживотен затвор в Италия заради ролята му в „Кондор”. Една от най-скорошните присъди бе обявена този ноември – четирима бивши аржентински служители на службите за сигурност бяха осъдени за множество престъпления, включително отвличане и задържане на две малки деца, които са били принудени да наблюдават изтезанията на майка им и по-късно са изоставени на площад в Чили.
Същевременно продължаваме да научаваме все повече и повече за някога секретната програма. През 2019 г. САЩ публикуваха десетки хиляди страници от дотогава засекретени архиви, свързани с аржентинската диктатура през годините на „Кондор”. Сред новите разкрития бе това, че през септември 1977 г. „представители на западногерманските, френските и британските разузнавателни служби са посетили секретариата на организацията „Кондор“ в Буенос Айрес. . . за обсъждане на методи за създаване на анти-подривна организация, подобна на „Кондор.“
Като се има предвид че ветераните от бруталните антипартизански войни на Франция в Алжир и Виетнам също са предавали опита си на латиноамериканските си колеги, нищо чудно някой ден да открием, че „глобалното антимарксистко споразумение”, от което е била част операция „Кондор”, е било дори по-мащабно, отколкото се знае сега.
Пренаписана история
Обичайният кратък разказ за историята на XX век звучи така: след като за кратко се обединяват, за да победят фашизма, Съединените щати и Съветският съюз превръщат остатъка от столетието в сблъсък на идеологии, който винаги е заплашвал да ескалира в пълномащабна война между великите сили, но никога не се стига чак до това. Без даже да пукне пушка, свободният пазар печели – благодарение на сърцата и умовете, спечелени от силата на телевизията, чийзбъргърите и удобните домакински уреди.
Програми като „Кондор” хвърлят много различна светлина върху тези история. Когато те се имат предвид, този триумф изглежда изключително насилствен. Това е история, в която властта в САЩ бързо се съюзява с авторитаристи и дори фашисти, за да атакува демокрацията и да смазва брутално всякакви народни движения навсякъде по света, за да не би техните цели за по-справедлив, егалитарен свят да застрашат западните стратегически и бизнес интереси. А след като днес тази икономическа система се огъва под тежестта на няколко кризи, репресивните мерки, някога резервирани за останалата част от света, започват да стават видими и на домашния фронт, защото разбунената общественост в САЩ става все по-непокорна на фона на отдавна западащите си жизнени стандарти.
Това е особено уместно в пост-Тръмп ерата, в която агенции като ЦРУ успешно се ребрандираха като защитници на демокрацията и либералните ценности срещу „настъпващия фашизъм”. Това ни напомня за откровената, добре организирана жестокост, която стои зад глобалния ред, наследен от Тръмп и предшествениците – жестокост, която понякога е направо неофашистка, проектирана и ръководена от същите агенции за защита на властта и бизнес интересите на елитите.
Основателният страх от фашизма и подриването на демокрацията ще остане ключова част от политическия дискурс в САЩ и много след Тръмп. Разглеждането на наследството от операция „Кондор“ трябва да ни подтикне да помислим кои институции в американския живот са били най-враждебни към демокрацията и, когато моментът го е изисквал, без колебание са се съюзявали с фашисти. Но това също така е напомняне, че когато е изправено пред народна съпротива, дори това насилие има срок на годност и безнаказаността не трае вечно.
About The Author
