Ако следваме само официалните данни, от началото на пандемията у нас прецизната сметка гласи, че един от 136 е позитивен и един от 40 позитивни ще умре. Всеки 14-и тестван е позитивен, всеки 20-и позитивен е хоспитализиран, а срещу няколко хоспитализирани стои един починал, без да знаем дали са минали през болница или не. 23 медицински лица, четирима учители и 1227 други. Утре ще са други. Премиерът настоява, че сме във война.
Тези дни историите за умрели в нищото хора заливат ефира. 23 медицински лица, четирима учители и 1227 други. Утре ще са други. Премиерът настоява, че сме във война.
Това е децимация
За нещо не сме били достатъчно дисциплинирани. Все не сме, никога не сме били достатъчно… някакви си. Дезертирали сме пред армиите на някой си. Страх ни е било от някоя си промяна и реформа. Не сме се подчинили за нещо. Сега не сме достатъчно отговорни. Недостатъчно дисциплинирани. Ако следваме правителствените послания, 1254 загинаха заради това – липса на дисциплина.
Когато пълководците в римската армия забележели такива нарушения на дисциплината, можели да изберат децимация за връщане на войската в правия ред – ликвидиране на всеки десети. Една или повече кохорти били разделяни на десетици и във всяка от тях чрез жребий се определяло кой да бъде убит от останалите деветима. Тези деветима после били с намалени дажби и за известно време нощували извън лагера. И знаели в името на какъв ред става това.
Ние не знаем защо се случва всичко това (и се главичкаме с какви ли не измислици, само и само да намерим обяснение). Знаем само че дори не можем да си представим ред.
Веднъж хвърлен, жребият природата го определя непрестанно. Кой бил с наднормено тегло, кой в коя възраст и с каква имунна система ще го хване вирусът, кой с коя кръвна група бил и прочие, и прочие.
Процедурата обаче е човешка. Някой избира да я задейства, някой участва.
Деветима ще убият един. Така разпореждат пълководците.
Шестима може би нямат избор: медици, захвърлени далеч отвъд професионалните си и човешки способности; работници и служители, които ако не отидат днес на работа с натъпканите превозни средства, в задушните работни помещения, без всякаква защита, ще останат без прехрана; родители, които не могат да не пратят детето си на детска градина и училище; пенсионери, които не могат да не посетят точно сега лечебно заведение; хора в резидентни и наказателни институции, които просто няма къде да живеят, освен скупчени в стаи с други като тях; хора в гета, с лоша или отсъстваща вода и канализация, струпани натясно; и още много, много.
Двама може би са в пълно неведение. За разлика от легионерите или онези шестимата, те истински не осъзнават, че ръгат с нож, хвърлят камък, налагат с прът; не преценяват риска, не претеглят шансовете, защото дори не усещат, че убиват. Може никой да не им е обяснил, може те да не са пожелали да разберат, може по всякакви причини да не могат да разберат – след хвърления жребий значимостта на причините се размива.
Един може би дори се радва. Той убива, но си мисли, че всъщност прави нещо друго – например, че превръща неподчинението си в добър пример за легиона. Не се мие, не спазва дистанция, не носи маска, и не само това, но яростно прокламира как това било за добро. Самонабеден Спартак, който убива, докато си мисли, че освобождава. (Впрочем в края на войната останалите осем ще имат повече общо с този един, отколкото са склонни да признаят.)
Това е то, децимация: девет убиват един в името на реда. Жребият е хвърлен.
Смятайте, бързо!
Жребият хвърчи всеки ден, всеки час, всяка секунда вече месеци наред и знаем, че ще е така още месеци наред.
Във война сме! Вижте последните статистики! Пребройте близките и колегите си! Къде сте били последно? Какво правихте? Дисциплина! Кой убива, кой умира? Вие или някой близък, дали не сте четиредесетият (десетият)?
Това кънти от премиерски трибуни, щабове, медии и социални мрежи. Ако убиете или бъдете убити, вие сте виновни – само и единствено. Ако в дома ви тръгне зараза, не сте се пазили достатъчно. Ако в училището ви тръгне зараза, не сте се пазили достатъчно. Ако болницата ви издъхва, не сте се подготвили достатъчно. Вие сте си виновни, и един от десет ще умре. Четиредесетият. Бройте, смятайте – жребият решава!
Някой избира децимация
Но някой хвърля жребия.
Какъв хуманизъм, какви човешки права, какъв прогрес на науката?! Един умира просто така, „леко“ и „нормално“ в 21-ия век. И дори оцелелите деветима, след всичкия преживян ужас, са с намален порцион, на бивак далеч от общия лагер, защото социалната и икономическа криза ги застига. Някой хвърли този жребий.
Някой решава, години и години наред, че медицинският персонал получава достатъчно възнаграждение и че ако не му харесва, да си стяга куфарите; някой решава, че 300 часа (7,5 стандартни работни седмици) е приемливо количество допълнителен труд, включително за медицинския персонал; някой решава, че да се калкулират клинични пътеки е добро управление и ако не му харесва или здравето му не позволява, да си плаща (ако може); някой решава, че частни болници могат да ползват публичен ресурс, без обаче да помагат в здравна криза; някой решава, че общините и училищата сами трябва да преценяват дали и какви мерки да взимат; някой решава сутринта, че маските на открито са задължителни, а вечер – че всъщност не е точно така; че заведенията затварят, но не съвсем; че няма нужда от социални мерки за подкрепа на родители, на хора без близки, на хора с лоша трудова прогноза, различни от произволно хвърляне на 50-ачки от прозореца на премиерския джип. Принципът е жребий отдавна, „който хване” – допълнително (полагащо се) възнаграждение, добавка към мижавата пенсия, шанс за платен по здравна каса PCR тест и прочие.
В хаоса на жребиите, които се хвърлят ден след ден, деветимата, които убиват и единият, който ще бъде убит, просто чакат своя късмет. Но никой, никой от тях не хвърля този жребий – нито здравният работник, нито служителят в офиса, нито родителят, нито пенсионерът, нито човекът с друга болест, нито човекът с увреждане, нито незнаещият, нито нехайният, нито директорът, нито дори самонабеденият Спартак – никой, никой от тях не решава да се хвърля жребий, какъвто и човек да е. Никой не решава, че десетият ще бъде убит. Никой не решава дали да се зарази или да зарази другиго.
Дали да има жребий изобщо решават пълководците. И разказват жребия като природен закон, на който се подчиняваме – с действието или бездействието си.
А войната е съвсем друга
Свикнали сме да мислим, че страните в една война имат кауза. Но в България никой дори не се опита да разкаже спасението от болестта като кауза. Защото всъщност няма значение, защото всъщност няма кауза, защото всъщност няма никой и нищо за спасяване.
Каква война е това тогава? Каква кауза има тук?
Кауза значи някакво единство в името на нещо, някакъв смисъл. Римският легион е дисциплинирал и търсил единение за разрастването на империята. Империята е била смисълът на легиона. Един от десет ще бъде убит от останалите деветима в името на легиона, на империята.
Когато питате „„с“ или „от“ COVID-19” – този станал класически въпрос, – пропускате същественото. Бъркате жребия на природата с това, че някой конкретен човек изобщо го е хвърлил. Някой, който не е ближният, не е колегата, не е и медикът. Сега един от десет бива убит от останалите в името на нищо.
Можеше ли да не бъде така? Можеше, но няма значение.
Можеше ли да живее десетият? Можеше, но няма значение.
Нали сме във война, значи за осем месеца в нея вече изчезнаха 1254 живота. Един римски легион, децимиран нацяло „за едното нищо“, както се казва. И милиони с намалени порциони и живот в храсталака, далеч от всяка общност. Можеше да е другояче, но всъщност няма значение.
Защото пълководците са заети със съвсем различни дела. Тяхната война е съвсем различна от заявената. Няма значение, няма смисъл, няма каузи, няма дори живот. Те имат да спасяват политически позиции и печалби – на партии и политици, на заведения, на охранителни фирми, на строителни и туристически бизнеси, на болнични акционери. Когато виждаме хаос на жребиите, т.е. на мерките, когато виждаме хаос на посланията, трябва да знаем, че зад тях стои хаосът на печалби и боричкащи се позиции за власт, на конкретни стотици или дори десетки хора, спогаждащи се чия позиция или печалба, кога и колко може да отстъпи. С и без умрелите легиони, те ще продължат. Даже имат какво да припечелят от смъртта. Тези хора не са ближния, но и не са някакви измислени герои от интернет – те имат имена и адреси.
Накрая, освен няколко отишли си легиона, по Виа Апия ще са разпнати специално и показно труповете на измислените, самонабедени Спартаци, за да се отбележи приноса им за преминаването на Рим от република в империя.
Но спазвали или неспазвали мерките – няма значение. Чрез децимация на народа (легионите) пълната доминация на малцина пак ще се състои, но дори няма да сме разбрали как. Каузата зад всичката смърт тепърва ще бъде обявена. Може би догодина, може би след две. Цезар, Крас и Помпей, #КОЙ, Домусчиев, Доган или Друг ще възтържествуват, триумвиратът ще бъде обявен с нови имена. Каузата им ни е съвършено чужда, и пак ще сме умирали за нея.
Това е едничката сигурност, която имаме сега, както преди две хиляди години. Жребият хвърчи.
About The Author
