Дълг или не? Това не е въпросът. Въпросът е как да го изразходваме

Министерството на финансите пласира в средата на септември на международните пазари две емисии облигации с общ обем около 5 млрд. лв. с матуритет 10 и 30 години. Постигната доходност е 0,4% за 10-годишните облигации и 1,48% за 30-годишните. По същество това е рекордно ниско ниво на лихвен процент, което страната ни е получавала някога. Новината за емитирането на този нов държавен дълг на стойност от 2,5 млрд. евро провокира много дебати през последните дни, като най-после постави важна икономическа тема сред топ новините в България от много месеци насам. Tова е далеч по-стойностния дебат, който трябва да се води в обществото в настоящата ситуация.

Както винаги, традиционно в публичното пространство преобладават изказванията на консервативни и либертариански икономисти през последните дни по отношение на емитирането на този нов дълг. Това донякъде е проблем, защото представителите на този раздел от икономическата теория имат субективно отношение към много от прогресивните решения, които останалия свят вече предлага и въвежда с акцент върху водещата роля на правителствата по света. Всъщност, този нов дълг е сериозна заявка за участие на държавата в икономиката посредством елементите на фискалната политика.

Разбира се, няма лошо да сме една идея по-скептични към тегленето на какъвто и да било дълг, независимо от това кой и кога го прави, но трябва да се отнасяме също толкова критично, когато се правят по-малко разходи от необходимите в редица сектори.

Такава беше ситуацията в България през последните години в много направление, особено що се касае до сгрешената система на данъчно облагане, която спомага за задълбочаването на процесите по неравенствата в обществото. Необходима е по-активна правителствена политика през разходите, а аз виждам в този ресурс възможността подобна политика да бъде реализирана, при това на рекордно ниска цена. Трябва да спрем да робуваме и да следваме остарели идеологеми, особено когато сме в условията на безпрецедентна икономическа криза.

Не приемам твърдения, като това на бившия министър Николай Василев, който призова държавата да направи всичко възможно да завърши годината без бюджетен дефицит. Не смятам, че се намираме в ситуация, която ни позволява да правим консервативен бюджет. Той бе такъв в продължение на няколко години, когато икономиката беше във своята възходяща фаза.

В условията на икономически спад от такъв порядък (над 8% на годишна база), няма кой да поеме системните рискове, освен държавата. Няма как без нейното участие да се избегнат процеси като масови фалити, висока норма на безработицата и все по-големи дългове, както в частния, така и в публичния сектор. В такава ситуация са необходими превантивни (изпреварващи) икономически мерки, които у нас в началото бяха рекордно малки спрямо останалите страни-членки на ЕС. Следователно, необходимо е да се наваксва в това отношение още, независимо от положителните допълнителни стъпки, които бяха предприети през лятото на 2020 г.

Освен това, по цял свят централните банки на държавите не са кредитор, а пазарен участник (market maker) от последна инстанция. Това означава, че те могат: 1) да печатат пари, 2) да изкупуват и продават ценни книжа през операции на открития пазар, 3) да осигуряват ликвидност във всички видове пазари (стоков, паричен и трудов), 4) да изменят задължителните минимални резерви на банките и т.н. Всичко това се нарича – парична политика. Ние нямаме нормална централна банка заради валутния борд и съответно нямаме нито един от инструментите на паричната политика. По този начин тезата на последователите на ноекласическия икономикс и монетаризма не може да намери почва конкретно в нашата реалност. Ето защо този дълг не просто е необходим, а до голяма степен и задължителен.

Тезата, че нашите деца ще плащат „непосилния държавен дълг“ е нищо повече от евтин популизъм, тъй като единственото, което се плаща по държавния дълг е лихвата, която в момента е рекордно ниска, благодарение на комбинация от фактори. Само преди няколко години бе взет заем от 6 млрд. лв., за да се реши проблемът около кризата с КТБ. Едва ли ситуацията тогава е била по-страшна от сегашната. Позитивното е, че страната ни разполага с едни от най-ниските стойности на държавен дълг в целия ЕС, както и едно от най-ниските съотношения дълг към брутен вътрешен продукт (БВП), което предполага голяма гъвкавост и възможности, стига те да бъдат правилно използвани.

Следователно, дори едно по-шоково влошаване на това съотношение, при равни други условия, няма да ни постави в по-малко благоприятна ситуация спрямо останалите икономики в ЕС що се касае до управлението на публичните финанси.

Всъщност, въпросът за България е дали краткотрайната рецесия ще се превърне в дълбока криза или ще си остане краткотрайна рецесия? Това не зависи само от нас, а от възстановяването в глобален и най-вече в европейски мащаб. Безсмислено е да си фантазираме, че в България сме измислили най-хитрата стратегия за справяне с текущата ситуация, която нито една друга страна няма да поеме. Мeждународният валутен фонд каза ясно преди няколко месеца, че има нужда „от координиран и масивен фискален стимул“.

Очевидно, с оглед на извънредната епидемиологична обстановка през 2020 г., няма как да се спазва стриктно „Стратегията за управление на държавния дълг 2020 – 2022г г“, разработена от министъра на финансите на основание на чл. 16, ал. 1 от Закона за държавния дълг и чл. 77а от Закона за публичните финанси. Кратка справка на заложените параметри от страна на МФ за периода до 2022 г. е представена на Таблица 1.

Таблица 1: Прогноза на МФ за основните параметри по държавния дълг за периода 2018 – 2022 г. (преди извънредната епидемиологична обстановка)

Основни параметри на дълга преди кризата “COVID-19”:

• Към края на 2019 г. делът на държавния дълг спрямо БВП на България е бил 18,6%, което в абсолютно изражение е малко над 22 млрд. лв;
• Заложените цели в СБП и в останалите документи, касаещи изпълнението на фискалните параметри преди кризата, бяха за достигане на съотношение от 17% към края 2022 г. Все пак, макар процентно да бе предвиден спад, то в абсолютно изражение бе заложено очаквано повишение с ок. 2 млрд. лв. до сумата от 24,3 млрд. лв. Тази разлика идва от заложените по-високи прогнози за ръст на реалния БВП, който практически ерозира значението на дълга в България като процент. Такава бе тенденцията у нас през последните години;
• Доказателство за тази ерозия може да се види в прогнозата за размера на БВП от последната макроикономическа прогноза, която МФ публикува преди кризата, есенната. Там е заложен размер на БВП към края на 2022 г. от 143,3 млрд. лв.

Очаквани изменения на основните параметри на дълга след „COVID-19”:

• Отчитайки изтегления дълг през пролетта на 2020 г. в размер на 1,2 млрд. лв. и емитираният преди няколко дни, в размер на 5 млрд. лв., това означава категорично, че България ще се отклони значително от всички прогнози, които са били заложени до този момент за изпълнението на дълга. Това би означавало, при равни други условия (непоемане на нов дълг), че към края на 2022 г. размера на държавния дълг би бил в размер на ок. 31 млрд. лв.
• Предвид очаквания спад на реалния БВП в интервала между 7 – 9% по последни данни на различните институции, то към края на 2020 г. страната ни може да отчете реален БВП ок. 108 млрд. лв., а не предвидените 126 млрд. лв. Тази разлика от 18 млрд. лв. ще окаже директен ефект върху процентното съотношение дълг/БВП. По мой очаквания, това съотношение към края на 2020 г. ще бъде ок. 27 – 29%;
• Презапасяването с дълг лесно може да бъде обяснено и мотивирано с необходимостта да се гарантира ликвидност, при евентуални следващи финансови трусове, както и с благоприятния пазарен лихвен процент;
• Задлъжнялостта на страни като Германия например е далеч по-висока (68,3%), като е важно да се отбележи, че там икономическата и социалната структура предполага завишени възможности за обслужване на дълга в сравнение с българските, поради което техният дълг е значително по-устойчив;
• Изглежда, че за втори път в рамките на 10 г. имаме криза, в която въздействието върху бюджета надхвърля 7-9 % от БВП. Това е урок за размера на минималните буфери и гъвкавостта на бюджета, които трябва да бъдат подържани.

Препоръката ми е в спешен порядък да се изготвят планове за значими публични инвестиции, които впоследствие да се превърнат в източник на средства за връщането за заетите средства, както и да се помисли за сериозна реформа в данъчната система. Консервативният подход на българските правителства до този момент създаваше илюзорна представа за стабилност, която не може да гарантира реална устойчивост на българската икономика и общество, когато е налице низходяща фаза на икономическия цикъл.

Нещо повече, предвид скъсяването на бизнес цикъла, съвсем логично е тези периоди на рецесии да се повтарят все повече, което налага превантивни мерки, включително използването на инструментите на държавния дълг по предназначение, а именно: да стимулира икономическото развитие.

Безцелното намаление на държавния дълг, само по себе си, не носи никакви позитиви за икономическите субекти. Ролята на държавния дълг във всяко общество е друга, а не количествено да бъде намаляван и да не участва в процесите по формирането на растежа.

Приоритетни политики, които трябва да бъдат реализирани с този дълг:

• Публични инвестиции в значими обществени икономически проекти;
• Налагане на по-силен контрол на нерегламентираните икономически дейности и засилване на борбата със сивата икономика. Най-сигурният път към устойчивост на дълга е устойчивото нарастване на бюджетните приходи;
• Реформа в данъчната система в посока освобождаване от данък хората с най-ниски доходи;
• Реални санкции за укриване на социални осигуровки и данъчни плащания;

Една от основните икономически теории е, че най-слаборазвитата икономика в една интеграционна общност (каквато е България в ЕС), трябва да нараства с най-висок темп. Това се нарича реална конвергенция. Данните за България трябва да показват средностатистически най-високите средни нива на растеж в ЕС спрямо базисния период. Това категорично не се случва. 

Вместо това, всекидневно се правят погрешни внушения как никога не сме имали по-висок БВП и по-нисък държавен дълг. Всъщност, БВП на България, ако не е в рецесия, всяка година е рекордно висок. Същата е логиката и за управлението на държавния дълг – ако той не участва в целия процес по правене на икономическа политика, то той става статичен, и нарастването на БВП го ерозира до тези ниски проценти, който регистрирахме през последните няколко години. Това означава, че до този момент държавата не е използвала пълноценно всичките си фискални инструменти, които законът и позволява, за да стимулира растежа и доходите. Същите принципи важат за всяка една страна в света, освен във времена на тежки кризи. Твърдения от сорта на „днес сме по-възрастни от вчера“ за мен не са никакво постижение и говорят за консерватизъм. Надявам се тази посока сега да се промени с емитирането на този нов дълг и средствата, с които страната ни ще разполага по линия на европейското финансиране.

Дълбочината на икономическите щети ще зависи от това колко правилни и точни мерки се приемат и колко дългосрочни загуби позволим да бъдат нанесени на икономиката. В европейски аспект, лятото беше по-добро от очакваното – но все още възстановяването е много неравно, несигурно и непълно. В момента обаче има усложняване на здравната ситуация в Западна Европа. А за България като малка отворена икономика, която е директно свързана и е износител за Западна Европа, шоковете в България идват с леко закъснение – т.е. тепърва предстои да се реализират някои загуби.

В заключение, към 2020 г. е извървян съществен път в развитието на бюджета, особено във фазата на неговото планиране и последващо изпълнение. Не беше такава ситуацията преди 10 години. От откровено проциклична политика – до стремеж към балансирано неутрална политика към икономическия цикъл. И макар този принцип да работеше до момента, то във фазата на икономически спад няма да е така. Ето защо е необходимо да бъдат използвани всички инструменти на фискалната политика, вкл. държавния дълг. Неговите рекордно ниски стойности го правят първото най-добро решение в настоящата ситуация.

Противно на широкото обществено мнение към този момент, оценявам положително емитирания дълг в размер на 5 млрд. лв., като очаквам те да бъдат правилно похарчен от гледна точка на възстановяване на положителните стойности на растежа и запазване и по възможност увеличаване на реалната покупателна способност на населението.

Въпросът не е дали трябва или не трябва да се тегли нов дълг. Важният въпрос е: Как този дълг ще бъде изразходван?

[1] 1) Планира „предпазливи“ приходи и разходи с буфери, 2) Генерира превишения на бюджетното салдо, 3) В края на годината преразпределя бюджетния излишък, 4) Капиталовите разходи не се изпълняват.