Рикардо Петрела е италиански икономист, който е бил анализатор по научната и технологичната политика към Европейската комисия (ЕК) между 1979 г. и 1995 г. Той изразява несъгласие с начина, по който Европейската комисия възприема Европа – като съюз, базиран на пазарни принципи, включващи и конкуренцията. Петрела е основният автор на доклада „Границите на конкуренцията“ на Лисабонската група, който критикува неолибералните реформи, предприети от ЕК на Жак Делор и служещи на капитала и пазарите, но подкопаващи постиженията на следвоенна Европа.
Икономистът работи между 1967 г. и 1975 г. като научен секретар, а впоследствие и като директор на Европейския координационен център за изследване и документация в социалните науки във Виена – организация, която допринася за научния обмен между Запада и Изтока по време на разделената Европа. Между 1982 г. и 2005 г. италианецът преподава в Католическия университет на Льовен (Белгия) дисциплини като „Научна и технологична политика“ и „Икономическа глобализация“. Той е преподавал също в други университети и страни.
Между 2005 г. и 2006 г. Петрела е президент на Водната компания на Пулия (Италия). През 1997 г. основава Международния комитет за световния воден договор, чийто президент е бившият португалски държавен глава Марио Соариш. През 1998 г. Петрела публикува „Манифестът за водата“ (първо на френски, а през 2001 г. и на английски език), където разгръща визията си за водата като „общо благо“, а не като стока.
Господин Петрела, в условията на връхлетялата ни пандемия от COVID-19 много често се използва военна терминология – медиците например са сравнявани с войници, които са „на предните линии на борбата с болестта“, а спешното производство на недостигащи санитарни материали и медицинска техника е представяно като свърхповеля за подобаващо въоръжаване срещу нападналия ни враг. Как гледате на тази тенденция? Тя помага ли в битката със заразата?
Употребата на концепцията за война, за да се дефинира нашето състояние в условията на пандемията от COVID-19, е не само неподходяща, но и опасна. Метафората за милитаризацията на борбата срещу коронавируса създава нездравословна атмосфера, която ни кара да си представяме, че нещастието е породено от враг, от външен виновник. Затова и в началото на пандемията се говореше за заговори, за лабораторни грешки, за провокатори.
По-реалистично е да кажем, че милитаризацията може да служи като прикритие, оправдание или алиби с цел да се минимизира и дори да се отрече възможната отговорност на нашите общества за появата и смъртоносното разпространение на пандемията. Освен това по този начин хората могат да бъдат принудени да приемат като неизбежни сериозните негативни последствия, които тя създава и ще причини по отношение на безработицата, загубата на доход, обедняването, конфликтите, социалните неравенства, опустошението на начина на ни живот, цената, която ще платят най-бедните, изключените и неконкурентните.
Милитаризацията на борбата с пандемията е преди всичко повторение на тезите за света като театър на постоянна икономическа война за оцеляване, само че сега това се отнася към заразата. Виждаме също как бизнесът и финансовите олигархии искат възстановяване и непрекратяване на икономическата дейност, която е стратегически важна за конкурентното икономическо оцеляване на страните.
Какво означават пандемията и извънредното положение, в което сме влезли, за икономиката на ЕС? Какви реформи ще бъдат ускорени от тази криза?
Първи, фундаментален отговор бе даден от споразумението от вечерта на 9 април 2020 г. Между членовете на еврозоната (Еврогрупата) за общ отговор на пандемията. Дългоочакваните решения не са силен пример за солидарност между народите от ЕС.
Те съдържат увеличение на количеството достъпни финансови ресурси особено от капиталовите пазари с цел:
а) да се отслабят разрушителните ефекти върху работниците и доходите им (така нареченият пакет SURE, който дава достъп до 100 млрд. евро заеми);
б) да се подкрепят компании, чиято дейност е спряла и са загубили приходи, чрез създаването на фонд на Европейската инвестиционна банка за до 200 млрд. евро
в) да се даде на държавите помощ от до 240 млрд. евро по Европейския механизъм за стабилност, който бе силно критикуван от прогресивните европейски сили в продължение на години.
Има и традиционни европейски фондове (земеделски субсидии, за регионите и т.н.), които ще могат да бъдат ползвани при по-гъвкави условия от държавите… Има и временно премахване на ограниченията, наложени от Пакта за стабилност, които няколко страни-членки считат за „глупав“ и антиевропейски.
Във всеки случай, взетите мерки не разрешават никакви дългосрочни структурни проблеми по отношение на европейската и финансовата архитектура на ЕС, които са в сърцевината на политическия дебат от последните години за бъдещето на Евросъюза и за политическата и социална убедителност на говоренето за „европейска общност“.
Може да се каже, без да е изкривяване на истината, че споразумението от 9 април за борбата срещу пандемията не бе възможността, на която европейските граждани се надяваха, за да се инициират структурните промени, необходими за възраждането на европейския проект. Същото е важно на по-общо ниво: европейските лидери изгубиха възможността да променят ролята на държавата и на публичния сектор по отношение на сегашната доминация на приватизацията и финансиализацита в живота и в публичните услуги. Не беше променен критерият за определяне на приоритетите при инвестиране – например, дали военните разходи ще продължат да доминират националните решения и глобалните отношения, дали ще продължи харченето, разрушаващо екологичното състояние на почвите, горите, водите, океаните и т.н., дали финансовата възвръщаемост ще продължи да доминира над правата и здравето на човешките същества и на другите живи същества на планетата.
Жест към бизнеса и финансите е да оставиш най-силните държави свободни да решават за употребата на техните финансови ресурси и да се увеличи достъпът на затруднените страни до кредити, дори в контекста на евентуални еврооблигации, при положение, че се запазва неадекватната и несправедлива система. Това е голям принос към продължаващата деконструкция на европейската интеграция.
Светът влиза в икономическа криза, която, казват, че ще бъде поне толкова лоша, колкото тази от 2007-2008 г. Има и засилване на контрола над населението чрез въведените извънредни мерки. Как всичко това ще рефлектира върху човешките права, демокрацията и „утопичните проекти“ за глобално гражданско общество, към които и Вие сте пристрастен?
Ако се върна на споразумението от 9 април, се боя, че са оправдани моите страхове как светът ще бъде по-фрагментиран, по-несправедлив и по-неравен.
Наистина, под влиянието на мненията, изразени от управляващите класи и поддържани от голямото мнозинство от медиите (всички категории), гражданите – т.нар. „хора от улицата“ – не са подтиквани да мислят и действат глобално от гледна точка на перспективата за равенство и универсалност на човешките права и на естествените права. Мнозинството хора са разтревожени за своето лично бъдеще, за сигурността си, за своето оцеляване. Притесненията им в тази посока не са лишени от основания, като се има предвид икономическия и финансов отговор на пандемията в Европа, САЩ, Бразилия, Индия… Хората са тласкани да се върнат към „националистически“, дори ксенофобски позиции и поведение.
Заради своята неадекватност и слабост (никои финансови алхимични операции не могат да ги прикрият) е много вероятно споразумението от 9 април да бъде използвано, за да се засили италианската омраза към германците и холандците, както и тази на последните към първите. Това се случва и в самата Италия с омразата и расизма на някои северни италианци към хората от южните региони.
Какво можем да кажем за съдбата на онези 2,1 млрд. души, които нямат достъп до питейна вода, за онези 4,2 млрд. души, които не знаят какво означава здравеопазване? Къде са радикалните мерки, взети, за да се попречи на смъртта на 7,9 млн. деца под 5-годишна възраст всяка година заради заболявания, причинявани от липса на питейна вода? Къде са решенията на глобално ниво, за да се спре кражбата на живот, извършвана спрямо 1,7 млрд. бездомници, 2,1 млрд. възрастни без нормална работа, експлоатирани и незащитени? Къде са решенията след пандемията да се прекратят военните разходи и продажбата на „авторски права“ върху живота и изкуствения интелект на частния капитал?
Трябва да има могъщи знаци за обрат в тенденциите, за да мислим, че светът след пандемията ще е различен от този преди нея. Малко повече публични средства ще бъдат харчени за здраве, околна среда, качество на живот и сигурност в условията на големите рискове, свързани с протичащото климатично бедствие. Но това ще облагодетелства само богатата социална прослойка, устойчивите хора.
Някои казват, че Китай ще бъде победителят в тази криза, защото той вече разреши проблемите си с коронавируса и сега прави активна дипломация на подкрепа за европейските страни, борещи се с пандемията. Как според Вас ще изглежда глобалната система на международните отношения след края на кризата?
Вашият въпрос за Китай и за бъдещето на международните отношения на глобално ниво се базира на факта, че световните лидери все още са водени от логиката на настоящия и на „бъдещия“ свят, оформени от борбата за икономическа и военна сила между народи и държави. Те считат другите сценарии за нереалистични, утопистки и далечни.
Наличните демографски данни са много достоверни. Те показват засилване на тенденцията земята да става дом, обитаван предимно от хора, принадлежащи на общностите и на страните, които до неотдавна бяха със слаба икономическа и политическа сила.
От друга страна, прогнозите за световните икономически и технологични сили през 2050 г. са по-малко категорични. Не ни позволяват да правим силни изказвания. Хвърлят слаба светлина. Но тя е достатъчна, за да добием една мъглява представа какво би могло да е състоянието на нещата през 2050 г.
По отношение на икономическите тенденции (The World Economy in 2050) може да се каже, че посоката е към относително слабо намаляване на „общото тегло“ на т.нар. развити икономики в световното стопанство. От десетте най-големи страни като БВП през 2050 г. само четири ще принадлежат на западния свят (САЩ, Япония, Германия и Великобритания) и само една (САЩ) ще е в топ 10 като население.
Това означава, че развитите държави ще запазят своето относително превъзходство по отношение на икономическа и особено на финансовата сила на глава от населението – особено тези в топ 30. Що се отнася до страните, наречени развиващи се, сценариите показват, че сегашните тенденции ще продължат. В топ 10 ще бъдат Китай (първи), Индия (втора), Индонезия (на четвърто място), Бразилия (пета), Русия (шеста) и Мексико (седми). Това не означава, че устойчивостта на техните населения ще нарасне.
Бихме могли да предположим, че 400 млн. индийци от общо население 1,6 млрд. души ще бъдат устойчиви. Може би в Китай устойчивите ще бъдат 500 млн. от 1,4 млрд. души. Трудно е да си представим, че страни като Бразилия, Индонезия, Русия и Мексико, характеризирани от огромни вътрешни социални, икономически и политически неравенства, ще успеят да променят ситуацията през следващите 30 години. Ще трябва да има класа от лидери от рода на Лула, която да остане трайно начело в продължение на едно или две поколения.
Що се отнася до технологичната власт, погледнах броя патенти, за които се кандидатства и които се признават в областта на живите организми (молекули, клетки, гени) в растителния, животинския и човешкия свят, както и в областта на алгоритмите (изкуствения интелект), като значителен показател за научно-техническия потенциал на дадена страна. Според последния доклад на Световната организация за интелектуална собственост (от 2019 г. – The Geography of Innovation: Local Hotspots, Global Networks) САЩ, Япония и страните от ЕС (особено Германия, Великобритания, Франция, Холандия и скандинавските страни) отговарят за 70% от патентите, които са в по-значими области. Само пет страни от останалия свят (Китай, Индия, Израел, Сингапур и Южна Корея) са успели да заемат възходяща позиция, заради факта, че западните държави и Япония депозират част от патентите си в тези пет страни заради нужда от конкурентоспособност или удобство.
С други думи, само отмяната на законността на частните патенти и патентите с цел печалба, въведени и наложени от САЩ през 1980 г. и от ЕС през 1998 г., може да спре технологичното превъзходство на западните държави. Целта е да се премахне от контрола на глобалния финансов капитал знанието.
Знанието трябва да стане глобално обществено благо, което да служи на живота на жителите на Земята – всички живи същества, не само хората. Ако това не стане, не съм готов да заложа дори едно евро на бъдещето на финансовата устойчивост като колективно решение на текущите и бъдещите бедствия.
About The Author
