Иранската вечер на фестивала на близкоизточното кино „Менар“ в София срещна българската публика с филма „Приказен замък“ на Реза Мир-Карими. И разбуди много размисли у мен – и като иранист, и просто като човек.Това не бе първата прожекция в София на творба на известния ирански режисьор. Преди години бе показана една от ранните му ленти – „Под лунна светлина“, в която главният герой е студент по теология, обзет от съмнения дали кариерата на духовник е това, което иска. Младежът случайно попада сред отхвърлени от обществото хора, подслонили се под един от мостовете в Техеран, и опознава мрачната страна на живота – на бездомниците, наркоманите и проститутките. Това е болезненото прекрачване на героя от уютния инкубатор на дотогавашното му битие в бруталния реален свят, изпълнен с толкова страдание. И именно провокираното така негово бързо порастване му помага да се убеди, че има как да е полезен на обществото като молла.
Не помня точната година, в която гледах „Под лунна светлина“. Бях студент и като че ли се асоциирах с иранския младеж от средната класа, който търсеше себе. Той успя „да се намери“, за открие силата си след поредица от кризи и шокове.
Тогава и аз преживях един минишок – в чат разговор с мой познат от Иран. Събеседникът ми искрено се възмути, че се изказах позитивно за филма на Реза Мир-Карими. Иранецът насреща ми недоволстваше, че Ислямската република отглежда официални филмови режисьори, които правят поръчково изкуство, изгодно на властите в Техеран. Част от негодуванието му се насочи и към мен – бил съм наивен, не съм разбирал какъв е залогът, свързан с иранското кино и с иранското общество. Дали пък не съм таен или явен поддържник на режима на аятоласите?
Естествено, стана ми неудобно. Не исках да нарушавам чувството за справедливост на моя познат. Той самият познаваше много добре иранското и световното кино. Смяташе, че в Иран се прави култура за простите хора, които доминират в обществото и които са прицел за официалните филмови режисьори. Изглеждаше сякаш и аз съм се поддал на пропагандата…
Но всъщност не ми беше ясно имаше ли пропаганда. Във филма „Под лунна светлина“ беше трудно да се намери каквато и да е следа от идеология. Подобни, между другото, са и всички класически филми на българското кино в периода преди 1989 г. Те са реалистични и не показват демонстративно кой е крив и кой е прав, за разлика от много от филмите, създадени след 1989 г. Спомените ми са, че в „Под лунна светлина“ имаше и критики и към моллите. Например, по време на своите търсения младежът се заговаря в метрото с духовник на средна възраст, който е представен като напълно подчинен на жена си и се жалва, че се е провалил в живота си.
Допускам, че моят познат от чата вини режисьорите, които той не харесва, не толкова за това, че пропагандират официалния ред в Иран, а че не го отричат достатъчно категорично. Целият свят знае за Джафар Панахи и за ограниченията, които са му наложени да снима, защото си позволява да е критичен. Реза Мир-Карими няма славата на дисидент. Трябва ли обаче да гледаме и оценяваме филмите според политическия заряд на режисьора им? Не е ли важно един филм просто да бъде добър, без значение дали е официален или дисидентски?
Мислех си по тези въпроси, още преди да отида да гледам „Приказен замък“ – втората за мен лента на Мир-Карими. На прожекцията в „Дома на киното“ имаше иранци, но студентите и докторантите по специалността „Иранистика“ в Софийския университет бяха малко. Във фоайето бе подредена фотоизложба за Иран.
„Приказен замък“ разказва за семейна трагедия – майката в едно семейство умира. Лентата проследява как бащата, живял дотогава отделно от съпругата си, се опитва да отведе двете им деца при роднина в провинцията. За известно време в колата пътува любовницата на таткото. Оказва се, че той е лежал в затвора, тъй като е убил човек при пътен инцидент. Не проявява особена чувствителност и нежност, агресивен е, казва на децата, че майка им ги е лъгала, в пристъп на ревност удря по-възрастен човек, който е бил близък с майката. Така става ясно, че филмът е разказ както за семейната трагедия, така и за провала на един баща да бъде родител и глава на семейството.
Образът на бащата не е съвсем еднозначен. В някои моменти той се вслушва в съветите на своята любовница или в думите на децата си и е склонен да обуздае някои свои изблици. Като цяло обаче е безскрупулен, опитва се да подкупи спрял го полицай, а на всичкото отгоре във филма има и сцена, в която други мъже, познавали бившата му съпруга, го бият, обвинявайки го за това, което се е случило с нея.
Без майката да се появява в кадър в нито един момент, разбираме, че тя изглежда е била противоположност на бащата – интелигентна, чувствителна, балансирана. Тя разказвала приживе на децата, че той има „приказен замък“. Към края на филма таткото признава пред тях, че няма никакъв приказен замък. Даже автомобил няма – шофира колата на своята съпруга. Продал е сърцето ѝ след нейната смърт. На финала героят блъска лисица на пътя. Първата му реакция е да каже на сина си, че това е камък. Синът му обаче настоява бащата да излезе на пътя и да види какво действително е блъснал. Така филмът свършва…
След тази лента, след като преживявах трагедията на двете деца, останали с този баща и без майка, след като усетих трагедията и на бащата, рушащ всичко по пътя си, нямаше как да не поискам да бъда примерен, любящ, загрижен член на обществото. Паралелите с български реалности идваха от само себе си. Има ли нещо по-тъжно и болезнено от това да бъдеш мразен и отхвърлян от всички? Дори и любовницата на главния герой, която явно в началото на филма го обичаше, се почувства виновна за това, че му е повярвала. И го изостави.
Споделих с български ценител на иранското кино за „Приказен замък“. И този път „изоставен“ бях аз. Защото познавачът, с когото говорих, каза в прав текст: „Не обичам Мир-Карими! Не е като Панахи! Не поставя кой знае какви проблеми.“.
Дискусиите бяха излишни. Във филма нямаше никакво хвалебствие за ислямския ред в Иран. Нямаше нищо религиозно. Той показваше една история от живота без да идеологизира нищо. Въпреки това явно филмът имаше своите ефекти – той караше хората да се сплотяват около това да са отговорни родители и граждани. Той не предлагаше избор „за“ или „против“ властта. Вместо това поне според мен показваше какво значи провал и какво значи успех в живота, а критерият явно беше общността и степента, в която си ѝ полезен или я експлоатираш за своите егоистични цели.
Опитът ми с филмите на Мир-Карими и с отношението към него в Иран и в България, което срещнах, ме накараха да се замисля и защо много иранци при запознанство с хора от Европа държат да кажат, че нямат нещо общо с правителството в своята страна и не го поддържат. Разделителната линия между официални творци и дисиденти явно е много ясна и силна. Но е трудно да разбера защо изглежда сякаш спрямо Иран съществуват само тези два лагера – „за“ и „против“ властите, и е трудно на един филм да се гледа като на филм, на една статия като на статия или на един разговор в кафене като на разговор в кафене. Защо неща, които нямат нищо идеологическо в себе си и са изключително дребни и банални, изведнъж ни позиционират в геополитически и идеологически спор „за“ или „против“ една или друга абсолютна истина? Защо крайностите са така силни и къде е междинната територия, в която има диалог на различните полюси? Глупави, наивни и безчувствени ли са хората, които не желаят да влязат само и единствено в този вечен конфликт „за“ и „против“ властта в Иран?
Вероятно всеки може да намери свои отговори на тези въпроси. Не изключвам тези крайности да са нещо като тест за всеки, който иска да се занимава с Иран. Има ли истина за Иран, която да не служи на войната и на борбата за доминация? Би било интересно иранистите да търсим именно подобна истина на мира, вместо да оставаме в капана на враждуващите абсолютни истини. Една дума, една статия или един филм не могат никога да изчерпят всичко, което трябва да се знае за нас или което сме. Какъвто и вкус да имаме за иранското кино и неговите режисьори, изкуството е огледало, в което виждаме себе си. Тази статия е едно отражение на отражението, което филмите на Мир-Карими предлагат.
About The Author
