Валентин Радомирски: Светът се променя, българската външна политика – не

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Завършил е през 1974 г. „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). Започва работа във МВнР през 1976 г. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на българския премиер Сергей Станишев. От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния. След това за период от една година е посланик за специални поръчения, отговарящ за регионалното сътрудничество, а между октомври 2013 г. и юни 2015 г. е неакредитиран посланик в българското посолство в Република Молдова. През 2015 г. се пенсионира. Мнението му като анализатор на международните отношения често е търсено от българските медии.

Господин Радомирски, френският президент Еманюел Макрон блокира началото на преговорите с Албания и Северна Македония за присъединяване към ЕС, докато София твърдеше, че е в неин интерес Скопие да се присъедини по-бързо. Дали българската външна политика не изглежда като настроена за едно минало, в което Макрон още го нямаше, а Доналд Тръмп не беше в Белия дом?

Отдавна говоря, че българската външна политика не се съобразява с изменилата се обстановка в света. Казвам го по различни начини. Имаме съвсем нова ситуация в света от няколко години насам. Близо 30 години имаше хегемония на Щатите. Но този период свършва. 

САЩ се оттеглят от Близкия изток. Само че се стараят да го направят по начин, който да е най-малко срамен за тях. Оттеглят се контролирано. Китай сега е основният им опонент. А Близкият изток със своите енергийни ресурси загуби приоритетната си позиция за американците, защото самите САЩ вече са най-големият износител на подобни ресурси. Идеята за Голям Близък изток от времето на президента Буш-младши се провали. Сега тече оттегляне, което трябва да стане най-безболезнено от гледна точка на вътрешната политика. 

Всички национални елити, които мислят за международните отношения, разбират, че е настъпила нова епоха. Един от признаците за тази нова епоха е Макрон. Но той е само един от изразителите ѝ. И германските, и френските елити мислят къде стоят държавите им в тази ситуация. Българския елит няма такъв подход. Призовава се за единение, за ново мислене, но няма движение в тази посока.

Намираме се в преходен период. Старата ситуация в международните отношения не е валидна. Нова не е изработена. Това е трагично. В такива епохи стават големи войни и катаклизми. Нараства значението  от действията на регионалните сили.

В България не се разбира, че трябва да се замислим къде ще бъдем след няколко години, когато могат да се развият няколко различни сценария. Трябва сега да създаваме предпоставки, които да ни позволят във всеки от тях да не бъдат накърнени нашите основни национални интереси.

В света отпреди Тръмп САЩ и Германия бяха заедно…

Целият западноевропейски елит беше тясно свързан с американския. Дори и сега голяма част от европейският елит продължава да е старият, за разлика от част от елита в Щатите, който е обновен. С изключение на Макрон, донякъде този в Италия, донякъде Орбан и Качински – европейският елит е все същият.

Каква трябва да бъде българската външна политика в този свят? България има стратегически интерес към Македония. Какво да направи България в тази ситуация, в която Макрон се противопоставя на интеграцията на страни като Албания и Македония?

България трябва да разбере какво е нейното виждане за бъдещето на ЕС. Стратегически той е добър за България. Тактически не е добър в редица отношения. Ние още възприемаме ЕС като Европейска икономическа общност – като социален и солидарен съюз. Но след договора от Маастрихт, той стана съюз на конкуренцията, хищнически съюз. Тогава ние бяхме интровертни с нашите проблеми и не оценихме какво стана. Сега виждаме, че ни предлагат стоки с второ качество на по-високи цени. ЕС подлежи на сериозна реформа, ако иска да продължи да съществува. От гледна точка на Германия и на Франция той е на кръстопът, защото трябва да реши дали иска да съществува с геополитически и геовоенна субектност, тъй като сега има само геоикономическа субектност. Люксембургският премиер каза преди няколко дни, че европейските санкции срещу Турция няма да я спрат, защото ЕС няма армия.

Как България вижда ЕС в бъдещето? Каква е ролята на България в бъдещ ЕС? Оттук ще произлезе отговорът за Западните Балкани. Не можем да разсъждаваме само за Македония. Ако разсъждаваме само за нея, ще кажем, че стратегическият интерес е тя да влезе в ЕС. Конюнктурно обаче е много добре, че Франция я спря, за да не сме ние. Ние знаехме, че Париж ще ги спре. Сега можем още да ги натискаме по някакви дреболии за историята. Не е това важното. Ние сме предали историята си отдавна – още през 1991 г., когато ги признахме без никакви условия. Тогава Жельо Желев и Стоян Ганев се съревноваваха кой ще я признае пръв. Ние отдавна сме направили стратегическата грешка. 

Въпросът е къде стоим в бъдещето и в новата Европа, така че да не пострадаме при разместването на геополитическите пластове повече. Но за това не се мисли. Убеден съм, че немските, френските и другите сериозни елити мислят за бъдещето на своите държави.

Продължава конкуренцията на Балканите между православните държави…

Не е преставала….

…но новата епоха не трябва ли да провокира повече сътрудничество между тях?

Би трябвало да провокира, ако те осъзнават, че стоят в периферията. Това, което прави Франция сега, отразява желанието ѝ преди или заедно с Македония и Албания в ЕС да влезе Сърбия. И досега остава скрито за широката публика, че през 2005 г. имаше вероятност България да не влезе в ЕС, защото Германия държеше на Хърватия, а Франция – на Румъния. Така възникна проблемът между България и Румъния. Французите направиха кампанията да се съревноваваме с румънците, която върви и до момента по инерция. Сега това се проявява в Западните Балкани. Всяка от тези големи страни търси свои съюзници на Балканите. Така противоречията между големите се пренасят изкуствено и на Балканите.

В Белград единствените паметници са на французи. Не говоря за русофилството им. Има и съперничество между Германия и Франция за лидерство.

Сърбия е интересна страна със своята външна политика. Френският президент Еманюел Макрон бе там през лятото. Този месец турският президент Реджеп Ердоган посети Белград. Руският премиер Медведев току-що бе там на визита. В същото време Сърбия има безвизови пътувания до Китай и много китайски инвестиции. България се позиционира по един начин спрямо световните сили, а Сърбия по друг. Какви изводи правите за двете страни хпез тази призма?

Мисля, че Сърбия се позиционира по-добре спрямо бъдещите варианти. А ние продължаваме да следваме сателитния си синдром. Съобразявахме се до края със Съветския съюз. Сега се опитваме да се съобразяваме до края с всичките ни сегашни партньори, въпреки техните противоречия. Докато Белград се позиционира спрямо различни бъдещи варианти.

Но София е част от съюзи, в които Белград не е влязъл. Това изисква да следваме определена линия…

Така е. Това е голямата игра. Взели сме решения. През 1991 г. признахме Македония без условия. Докато Гърция не го направи. Можеше да го направи преди нас. Но изчака близо 30 години, за да сключи договор, който им решава много други въпроси. Да, влезли сме. Щом сме влезли, ще изпълняваме. Но нищо не е вечно и никой договор не е вечен. Трябва да се замислим.

Кое е ключовото в очертаващата се система на международните отношения?

Предишният международен ред се разпада. Той е базиран на принципи, които са били валидни през средата на ХХ век, независимо, че началото му е поставено след Първата световна война. Нов ред и нови принципи няма. Това е лошото на този период. Де юре сме в старата реалност, която не се спазва. Де факто сме в нова реалност. Старата реалност започна да се руши още от войната в Ирак през 2003 г. Създават се нови понятия като „зона за сигурност“ и „зона за деескалация“. Те съответстват на старите понятия „протекторат“ и „колония“. Няма нищо ново в съдържателен смисъл, въпреки новите названия. В преходен период сме. Ще има ли преразпределение на сферите на влияние в многополярния свят, който идва на мястото на досегашния – еднополярения, кого и как точно може да засегне това преразпределение е екзистенциален въпрос. Примерът със Сирия е достатъчен аргумент за тази теза.

Казвате, че България трябва да се променя в променящия се свят. Сещам се, че първото правителство на ГЕРБ затваряше български посолства, докато в последно време се отварят нови посолства и консулства в различни държави по света. Дори министър Захариева каза, че Азия и Африка трябва да са нови вектори на българската външна политика. Прави се завой, така ли?

Те признават старите си грешки. По време на първото правителство на ГЕРБ намалиха почти двойно бюджета на външно министерство. Според мен сега се откриват нови (стари) посолства и консулства,  защото им се налага да уреждат свои хора. В България в момента външно министерство не прави външна политика. 

Какво трябва да промени България, за да се нагоди към промените в света?

Ако българският политически елит все още не загубил способността да мисли националноотговорно, трябва да реши къде са националните интереси в различните сценарии на близкосрочното развитие на света. Преходният период, в който се намира светът, е пълен с различни сценарии. Част от тях могат да ни засегнат много тежко. Трябва да сме подготвени как да спасим своята държава и своя народ от най-тежките последици. Убеден съм, че това го правят западноевропейските елити. Неслучайно Ангела Меркел заяви, че идеи, които преди две години са били еретични, вече трябва да се обмислят. Тя казва, че германците не могат вече “автоматично” да очакват да дойдат и да ги защитават Щатите. Трябва да мислят може би за собствена военна защита. Но това е само повърхността. Зад подобни изявления  прозират много сериозни конфиденциални дискусии, които са накарали канцлера да се изкаже така. У нас не мислим по този начин.

Българският елит трябва да се замисли какво ще прави, ако и НАТО се разпадне, както се разпадна Варшавският договор. Ако някой се обади за такъв вариант обаче, ще бъде обвинен в какво ли не. Но кой можеше да каже преди четири години, че Турция ще направи в Сирия нещо, с което не е съгласна НАТО? Има достатъчно аргументи за различни сценарии и трябва да се разсъждава за тях.