Шумно рекламираната среща във Варшава през февруари не постигна почти нищо. Съединените щати се опитаха да убедят европейските си съюзници да изоставят иранската ядрена сделка и да наложат допълнителни санкции на Техеран, но нищо от това не се случи. Единственото въодушевление дойде от Израел и няколко страни от Персийския залив, които не се срамуваха да се перчат с открития си съюз срещу Иран.
Външните министри на Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и Бахрейн седнаха редом до Бенямин Нетаняху по време на тържествената вечеря. Това трябваше да е закрита среща, но Нетаняху пусна в интернет видео от събирането, на което се чува как представител на Бахрейн нарича Иран основно препятствие пред разрешаването на конфликта между израелци и палестинци. Външният министър на ОАЕ пък се изказва в защита на “правото” на Израел да бомбардира Сирия. Тази любовна фиеста представляваше, както заяви вицепрезидентът на САЩ Майк Пенс, “една нова ера”.
Нетаняху също така се ръкува с външния министър на Оман и за кратко си пообщува с външния министър на Йемен като част от рекламната си офанзива преди предстоящите на 9 април избори в Израел. Нетаняху подплати обещанията си да донесе дори по-близки отношения с арабските страни с посещения в страни като Оман и Чад. Израелският премиер се стреми да демонстрира, че палестинската държавност вече не е предпоставка за официализиране на отношенията с арабски и мюсюлмански страни от региона.
Израел отдавана се представя като оазис на демокрацията, отблъскващ безброй врагове в една нестабилна част на света. Това клише бе въплътено най-явно в заявленията на бившия премиер Ехуд Барак, който описваше Израел като вила насред джунглата. Нетаняху обаче предпочита да се прегръща с някои от същите тези врагове и да нахъсва електоралната си база с твърденията, че страната вече не е регионален парий.
Опитите му да намери обща основа с бившите неприятели минават през взаимното презрение към Иран и споделени бизнес интереси и са водени от надежди, че тези допирни точки ще натежат повече от ползите от арабската солидарност с палестинците. Саудитските и другите държави от Залива, които някога бяха знаменосци на палестинската кауза в региона, а и на Запад, постепенно обръщат курса. Новите отношения между монархиите в Персийския залив и Израел са част от по-голямо изместване, което администрацията на Доналд Тръмп се опитва да ускори и в резултат на което сунитските арабски страни в региона все по-открито се съюзяват с Тел Авив против Иран. Като част от този процес Белият дом подготвя и орязано предложение за мир между Израел и Палестина.
Преди да замине за Чад на 20 януари, Нетаняху обяви тази визита, с която се възстановяват скъсаните през 1972 г. дипломатически отношения, за “част от революцията, която осъществяваме в арабския и ислямския свят”. “Обещах ви, че това ще се случи… Ще се присъединят и още държави”, зарече се той. Същевременно той уверено твърди, че нито един израелски заселник на Западния бряг няма да бъде принуден да напусне.
През октомври 2018 г. Нетаняху посети Оман и използва срещата си със султан Кабус като още един аргумент, че израелските заселници, окупацията и обсадата на палестинците не са пречка пред изграждането на връзки с арабския свят. Наскоро Нетаняху се похвали, че предстои израелски пътнически самолети да летят над Оман и Судан (един полет на свързана с Израел компания дори прелетя над Саудитска Арабия миналия март), което е още една победа за регионалните му интеграционни усилия.
През миналата година израелска делегация посети Бахрейн за конференция, организирана от ЮНЕСКО (което е доста иронично, като се има предвид как САЩ спряха финансирането си за организацията заради предполагемата ѝ анти-израелска пристрастност). Тел Авив няма дипломатически отношения с кралството, но подобно на други съседни държави, чиито власти се притесняват от Иран, Бахрейн започва да изгражда открити връзки с Израел. През май 2018 г. външният министър на страната публикува туит за правото на Израел да се защитава, след като уж „ирански“ ракети бяха изстреляни от Сирия по цели в окупираните Голански възвишения. През декември 2017 г. междурелигиозна делегация от Бахрейн, която не включваше официални лица, посети Йерусалим – само дни след като Тръмп обяви, че ще признае града за столица на Израел.
ОАЕ и Израел от десетилетия поддържат работни отношения, които се простират в сферите на отбраната, технологиите и земеделието. Но през миналия октомври ОАЕ отиде по-далеч и позволи израелския химн да бъде изпълнен по време на турнир по джудо в Абу Даби, където спечелилият златен медал Саги Муки бе награден лично от израелския министър на спорта.
Саудитска Арабия започна да се отнася спокойно към неформалните връзки с Израел от по-скоро. Промяната започна със смъртта на крал Абдула през 2015 г. и издигането на Мохамед бин Салман като престолонаследник през 2017 г. Стремежът на Рияд да постигне подобно примирие с Израел до голяма степен обезсмисля “Арабската мирна инициатива”, предложена от кралството преди две десетилетия.
Дори Катар, който е изолиран от няколко други страни от Залива, както и от Египет заради връзките си с “Мюсюлманско братство”, също има работещи отношения с Израел от години. Най-скорошният им израз бе позволението от израелска страна Доха да вкара пари в Ивицата Газа, за да облекчи тежката хуманитарна ситуация в обсадения анклав. В опит да спечели одобрението на важни еврейски групи в САЩ, наскоро Катар цензурира разследване на „Ал Джазира“ за израелското лоби в Съединените щати. Според информация на Haaretz, Катар дори е изхарчил милиони долари, за да ухажва лидерите на тези организации и им е осигурявал полети първа класа до Доха.
Палестинският въпрос дълго се използваше от правителствата в региона като удобен способ за отвличане на вниманието от належащите вътрешни проблеми. В по-особения случай на ОАЕ лидерите на страната просто не смятат, че палестинците могат да са им полезни. Израел от своя страна се рекламира като център за иновации, в какъвто ОАЕ също желаят да се превърнат.
Някои среди в Израел подкрепят плана на Нетаняху да заобиколи палестинците. След срещата във Варшава дипломатическият кореспондент на Jerusalem Post декларира, че палестинците вече не разполагат с вето върху арабските връзки с Израел. „С цел да се справят с общите си врагове – Иран и радикалния ислямски терор – тези страни показват интерес да работят с Израел, макар че няма никакъв дипломатически процес с палестинците”, заявява той.
Усилията да се очароват арабските държави не са ограничени до Нетаняху и израелската десница. В началото на миналия декември лидерът на Партията на труда Ави Габай осъществи тайно посещение в ОАЕ (след като бе казал на колегите си от вече несъществуващия Ционистки съюз, че не може да празнува Ханука с тях, защото е болен). В опит да подсили външнополитическите си позиции преди изборите, опозиционният лидер се е срещнал с високопоставени лица от Абу Даби, за да обсъди Иран и конфликта с палестинците. Габай се надява, че визита във влиятелна държава от Залива ще спомогне за изборните резултати на партията му (макар че повечето израелски политически анализатори не смятат така).
В същото време десницата е окуражена и е готова да работи със саудитците и други страни от Залива на всякакво ниво заради общата им съпротива срещу регионалното влияние на Иран. Те просто не виждат никаква причина за постигане на болезнена мирна сделка с палестинците. Нетаняху е убеден, че може да принуди президента на палестинската власт Махмуд Абас да се подчини и че в крайна сметка палестинците ще приемат ограничена автономия в разделени гета, което би позволило на Израел да си измие ръцете от палестинския проблем.
Но дори на фона на неизменната иранска заплаха не всички в Израел са убедени, че заобикалянето на палестинците ще помогне за изграждане на необходимата защита срещу Техеран и постигането на желания мир – както вътре в страната, така и в региона.
Тези по-открити отношения със страните от Залива създават схизма между израелските политически и военни елити, тъй като мнозина от старата гвардия на отбраната все още вярват, че трябва да има двудържавно решение. Палестинците скоро ще представляват мнозинството от населението, живеещо под израелски контрол, и изглежда няма да им е останал друг избор, освен да започнат борба за равни права с израелските евреи, включително за правото да гласуват на израелските избори. Това би бил най-страшния кошмар за евентуално ляво правителство и би принудило левите израелци да примирят привидно либералната си политическа философия с реалността да смазват масово протестно движение, искащо равенство.
Текущата стратегия да не се търси решение за палестинската държавност “противоречи на израелските интереси, защото от всички проблеми около нас, най-екзистенциален е палестинският. Това е единственият проблем, който реално застрашава идентичността на Израел като дом на еврейския народ, управляван демократично”, казва Надав Тамир, който е бил политически съветник на бившия президент Шимон Перес.
Много либерални ционисти вярват, че Нетаняху не търси изход от конфликта, защото статуквото го обслужва политически. Но неговата нерешителност, твърдят те, в крайна сметка ще доведе до еднодържавно решение, а това не е нещо, което могат да приемат. Ако между река Йордан и Средиземно море има равен брой палестинци и евреи, Израел ще даде ли на палестинците равни права? Ще им позволи ли да се кандидатират за държавни длъжности? Ще им гарантира ли право на завръщане? Тези идеи се сблъскват със самата концепция за Израел като родина на евреите. И точно в това се състои голямата главоблъсканица.
Пенсионирани военни експерти и официални лица, подкрепящи разделението от палестинците, вярват, че помиряването с другите араби за сметка на палестинците е делюзия.
Говорейки пред конференция на J Street през миналата пролет, Исраела Орон, която е пенсиониран бригаден генерал от израелската армия, заяви: “Това никога няма да се случи… няма начин арабите да насърчават отношенията с Израел без Израел да им даде в замяна нещо, свързано с нашите отношения с палестинците”. И други освен Орон намират за безразсъдни заигравките на Нетаняху със страните от Залива, без да се търси решение за палестинския въпрос. “Командири за сигурността на Израел” – група бивши високопоставени служители в областта на сигурността, които подкрепят двудържавното решение чрез „отделяне” от палестинците и придържане към регионалната рамка за сигурност, смятат, че заобикалянето на палестинците чрез анексиране или по друг начин е безотговорно, защото ще тласне Израел по пътя на единната държава.
В продължение на почти десетилетие – още от първия мандат на Барак Обама, Нетаняху непреклонно се стреми да демонстрира, че за Израел не е нужно да прави съдържателни отстъпки на палестинците, за да реализира собствената си арабска мирна инициатива. Фактът, че така Израел може би подготвя сцената за еднодържавно решение в бъдеше изглежда се губи на сегашните власти. Липсата на мотивация у израелското правителство за разрешаване на конфликта в съчетание с обсъжданията в Кнесета за анексия на части от Западния бряг, са “много опасни идеи”, заявява Орон. “Това означава, че ние ще анексираме територии, но с тези територии вървят и други неща, например палестинци. Анексирането на населението на Западния бряг води Израел директно към място, където ние наистина не искаме да се намираме”.
Нетаняху остава дързък преди изборите въпреки решението на израелския главен прокурор да го съди за корупция. Според социологическите проучвания новата политическа коалиция „Синьо и Бяло“, подкрепяща преговорите с палестинците, е най-сериозния съперник на партията му „Ликуд“. Но повечето партии, участващи в изборите, не предлагат прекратяване на военния режим на Западния бряг или на обсадата на Газа, а на арабските правителства изглежда не им пука. Страните от Персийския залив до голяма степен са изоставили собствените си опити за дипломатическо посредничество между палестинци и израелци и вместо това предпочитат да работят за нормализация на отношенията с Тел Авив, независимо дали има мирен план или не.
Тези увертюри потвърждават началото на нова ера в политиката на Близкия изток – ера, в която Палестина вече не е определящият въпрос.
About The Author
