Помните ли онези смели кюрдски сили, които героично защитаваха сирийския град Кобане от ИДИЛ? Сега има риск те да бъдат унищожени от НАТО.
Автономният кюрдски регион Рожава в Североизточна Сирия, който включва Кобане, е изправен пред инвазия. Натовска армия се струпва на границата, излагайки на показ огромната си огнева мощ и високотехнологично оборудване, с каквото разполагат само най-модерните военни сили. Главнокомандващият на тази армия твърди, че иска да върне Рожава на “законните ѝ собственици”, които той смята че не са кюрди, а араби.
През миналата година този лидер правеше подобни декларации за най-западния кюрдски анклав Африн. След това същата тази натовска армия, използваща германски танкове и британски щурмови хеликоптери, и подкрепяна от хиляди твърдолинейни ислямистки бойци, завладя региона. Според кюрдските информационни сайтове, инвазията е прогонила от Африн над 100 хил. цивилни. Заваляха съобщения за изнасилвания, изтезания и убийства като част от систематична кампания за терор. Този терор продължава и до днес. А главнокомандващият на тази натовска армия подсказва, че възнамерява да направи в останалата част от Северна Сирия същото, което направи в Африн.
Разбира се, става дума за президента на Турция Реджеп Ердоган, който във все по-голяма степен се превръща във фактически диктатор. Но е от ключово значение да подчертаем, че това са сили на НАТО. Това не означава само, че са снабдени с най-съвременно въоръжение, но и че тези оръжия се поддържат от други членки на НАТО.
Изтребители, хеликоптери, дори доставените от Германия бронирани машини – всички те деградират изключително бързо при бойни условия. Хората, които постоянно ги инспектират, поддържат, ремонтират, заменят и осигуряват резервни части, обикновено са подизпълнители на щатски, британски, германски или италиански фирми. Това е изключително важно, защото от това западно присъствие зависи изцяло преимуществото на турската армия над “Отрядите за народна защита” (YPG) и женските отряди (YPJ) в Северна Сирия, които Анкара се е зарекла да унищожи.
Това се дължи на факта, че като оставим технологическото преимущество настрана, в турската армия цари пълна каша. Повечето от най-добрите ѝ офицери и дори пилоти са в затвора след опита за преврат през 2016 г., и в момента е ръководена от хора, избрани по политическа лоялност, вместо по компетентност.
В контраст с това, защитниците на Рожава са опитни ветерани. В честен бой за тях не би било по-трудно да отблъснат турско нахлуване, отколкото е било в миналото да се справят с подкрепяните от Турция джихадисти.
“Честен бой” в случая би означавало да имат достъп до противотанкови и противовъздушни оръжия. Но администрацията на Тръмп обеща на Турция, че няма да позволи кюрдите да се сдобият с точно тези неща. Дори силите, работещи директно с щатските и британски войски за разгрома на ИДИЛ, няма да получат отбранителните оръжия, от които се нуждаят, за да отблъснат неминуемата турска въздушна и танкова офанзива. Офанзива, която ако съдим по Африн, може да включва и напалм и касетъчни бомби.
В момента, в който силите на САЩ и Великобритания се изтеглят, техните бивши съюзници ще се превърнат в неподвижни мишени, нямащи възможност да се защитят от модерните оръжия, които самите Лондон и Вашингтон доставят и поддържат за Турция.
Обикновено западните медии третират Турция като някакъв особен случай на престъпна държава, чиито периодични изблици на насилие срещу кюрдски цивилни – бомбардирането и разрушаването на собствените ѝ югоизточни градове през 2015 г., етническото прочистване в Африн и продължаващите атаки срещу села в Ирак – трябва да бъдат толерирани, за да не се съюзи с врагове като Иран или Русия. По същия начин коментатори и политици си подсвиркват и гледат на другата страна, докато Ердоган арестува десетки хиляди хора, включително учители, журналисти и избрани народни представители, защото казват неща, които не му харесват. Отношението им остана същото дори когато Ердоган декларира, че “никой европеец няма да може да ходи безопасно по улиците”, ако му се противопоставят.
Но Турция не е някаква случайна непослушна държава. Турция е НАТО. Нейната армия охранява източния фланг на Европа. На нейната полиция и сили за сигурност е поверено да ограничават потока на бягащите от близкоизточните войни към Европа – което все по-често включва стрелба с картечници по бежанци на границата. Това е услуга, за която на Анкара се плащат милиони евро директни компенсации.
Единствено поради това, че Турция е член на НАТО, Анкара успя да вкара в “международния списък с терористи” Кюрдската работническа партия – партизанската организация, която няколко десетилетия се бори за автономия в Югоизточна Турция. Това се случи през 2004 г., в същия момент, в който ПКК се отказа от исканията за отделна държава и от офанзивните операции, и се опита да започне мирни преговори. Трябва да се отбележи, че това определение за “терористи” важи главно за членките на НАТО – ПКК не е вписана като “терористична” организация от ООН, Индия, Китай или дори от Швейцария.
Тъй като Турция е в НАТО, западната преса трябва да приема чудноватите ѝ твърдения, че протичащият в Рожава експеримент за феминистка демокрация сам по себе си е форма на “тероризъм”. Тъй като Турция е в НАТО и охранява границата на Европа, САЩ и европейските сили гледат на другата страна или дори изразяват подкрепа, когато армията ѝ се стовари върху дотогава мирния анклав Африн, в нарушение на международното право. Докато течеше инвазията, Турция не само подсказа за намерението си да направи етническа чистка на кюрдското население и да сложи край на демократичния и феминстки проект, но също така и за плановете си да засели в региона семействата на най-яростните ислямистки бунтовници, които иначе може да се насочат към Европа.
Тъй като Турция е НАТО, западната преса се чувства длъжна да се включва в маскарада, според който Анкара е враг на ИДИЛ – въпреки безкрайното количество доказателства за активно сътрудничество на Турция с ИДИЛ, както известният на всички в региона факт, че турските “офанзиви” срещу ИДИЛ в Сирия са се свеждали основно до подкупване на джихадистки командири да сменят лагера.
В резултат на това сме свидетели на странно зрелище – “бивши” джихадисти от Ал Кайда и ИДИЛ, воюващи заедно с Ердоган срещу YPG като част от стохилядна наемническа сила. В допълнение към това мъже като Сейф Ебу Бекир, който е бил командир в ИДИЛ по време на пословичните кланета в парижки нощен клуб, сега са офицери в подкрепяната от Турция Свободна сирийска армия. Бедир дори е предупреждавал Франция да не се намесва в плановете на Турция да използва натовската си армия, за да унищожи старите кюрдски архиврагове на ИДИЛ.
Ако това изглежда неразбираемо, то е защото много от нас – включително мнозина, които обичат да се пишат “антиимпериалисти” – изглежда са забравили как точно работят империите. Британската империя също не праща често собствени войници в битка. Силите на НАТО въоръжават и поддържат силите за сигурност на своя официален съюзник Турция, за да може тя да лети с натовските си самолети, да кара натовските си танкове и да стреля по бежанци, по същия начин, по който самата Турция наема легиони на Ал Кайда и ИДИЛ, за да са пушечно месо на фронта и да вършат мръсната ѝ работа с етническо прочистване. Ние обезвреждаме терористи като на практика ги връзваме на каишка – по същия начин, по който в един момент Рим е наемал гота Аларих, или пък САЩ Осама Бин Ладен. И знаем до какво доведе това.
Но има алтернативи на това. Международните сили могат да вдигнат фактическото натовско ембарго, което пречи на силите, воювали с ИДИЛ, да се защитават. Има призиви за международна зона забранена за полети, за предпочитане с пълномощията на Съвета за сигурност на ООН, която да бъде прилагана от страна, различна от САЩ – може би Франция, или дори Русия. Това също би позволило на YPG и YPJ да се сражават равнопоставено. Защитниците на Рожава са напълно способни да отблъснат турската армия, ако нейното техническо превъзходство бъде неутрализирано.
В дългосрочен план, турската държава трябва да спре да реагира срещу тези, които имат различна представа за това как биха могли да живеят живота си, опитвайки се да да ги избие, и да се върне на масата за мирни преговори. Същото може да се каже и за Сирия, където децентрализираният модел на Рожава би могъл да бъде ключ към разрешаване на конфликта.
Но за сега е нужен спешен отговор на риска, пред който са изправени кюрдите в Рожава. Ситуацията става все по-тежка всеки ден и е напълно възможно скоро НАТО да извърши едно от най-страшните геноцидни кланета на 21 век.
*Дейвид Грейбър в професор по антропология в Лондонската школа по икономика, автор на „Дългът: първите 5000 години“. Участник в Глобалното движение за справедливост и Окупирай Уолстрийт.
About The Author
