През времето на трите правителства на ГЕРБ много позиции се променяха, като някои от тях в рамките на часове преминаха в пълната си противоположност. Бойко Борисов стана своеобразен символ на безпринципното непостоянство, шумно маркетирано като готовност да се вслуша в „гласа на народа”.
Тази негова черта все пак не обхваща всичко, а вероятно най-важното ѝ изключение е хронично декларираната готовност да не се увеличават данъците. Това е в сърцевината на малкото идеологически постулати, към които ГЕРБ все пак изглеждат склонни да се придържат. Единственият проблем е, че на практика данъците постоянно се увеличават от 2008 г. насам като дял от разходите на домакинствата, въпреки че номинално остават на същото равнище. Причината за това е, че те са като цяло регресивни, т.е. засягат по-тежко хората с ниски и средни доходи, а те са над 95% от населението.
Дори когато преките данъци върху дохода бяха умерено прогресивни до 2007 г., тежестта като цяло беше разпределена пропорционално, тъй като хазната се захранва на над 50% от косвените данъци, които са по дефиниция регресивни, защото по-бедните харчат по-голям дял от доходите си за потребление и нямат механизми за избягване на ДДС (например лична фирма). Данъчната тежест обаче стана подчертано регресивна след 2008 г., когато бе въведен плосък данък върху доходите и бе премахнат необлагаемият минимум.
Регресията нарасна и в следващите години, заради задържането на тавана на осигурителния доход. Осигурителните вноски по принцип са плосък данък, но когато съществува такъв таван, те автоматично стават регресивни, а поддържането на нисък таван или увеличаването на вноската засилва тази регресивност. Правителствата през последните години засилиха регресивността като задържаха максималния осигурителен доход на 2600 лв. Той спада от 9 минимални работни заплати през 2008 г. до 5 през 2018 г.:
Номинално данъците си остават на същите нива, но все по-голяма част от тях се плащат от хората, които изкарват под 2600 лв. За 2016 г., последната, за която имаме данни, тези хора са 97% от заетите. Ако сте сред 110=те хиляди души, които изкарват над 2600 лв., през 2016 г. се спестили 45 лв./месец при заплата 3000 лв. и 180 лв. при 4000 лв. Спестили сте ги от общественото образование, здравеопазване, други социални системи и инфраструктура, така че имайте го предвид следващия път, когато се оплачете от тях. Подозирам, че тези дни именно хора с по-високи доходи са най-шумни в оплакванията си от падането на Търговския регистър. От друга страна, ако изкарвате 100 хиляди на месец, спестявате над 11 хил., благодарение на този регресивен данък, но няма защо да се притеснявате на обществените системи – когато българските не ви допадат, винаги може да се обърнете към широкия свят, където хора като вас плащат прогресивен данък до над 45% и нещата се развиват значително по-добре за всички. Може да се възползвате от предимствата на обществената здравна система в Англия, докато продължавате да плащате не повече от 83 лв. вноска в България и се жалвате, че държавата ви ограбва.
Така че когато управляващите твърдят, че няма да увеличават данъците, те имат предвид номиналните ставки, но не и действителните разходи на домакинствата за данъци. Затова е странно, че от началото на 2018 г. те увеличиха и пенсионната вноска с 1 пункт (0.4 за сметка на работника), запазвайки тавана на осигурителния доход. Причината за това е натискът за увеличение на минималните пенсии, които обричат част от възрастните хора на бавна гладна смърт, както и осъзнаването, че пенсионната система е трайно недофинансирана.
Повишението мина тихомълком, без особени дебати, но и с минимален шум от телеикономистите, които обикновено чертаят апокалиптични картини при евентуално повишаване на данъците. Защо стана така? Причината вероятно се крие в това, че тази реформа всъщност повиши данъците на по-бедните 97% от населението, докато най-богатите 0.1% няма да усетят абсолютно нищо. За всички със заплата над тавана, увеличението струва 10.40 лв./месец, независимо дали изкарват 3 или 300 хиляди.
Логично, това отново увеличава по-рязко разходите за осигуровки на домакинствата, които получават заплата под тавана, с което се засилва регресивността на този данък. В резултат, делът на разходите за данъци и осигуровки, който расте постоянно откакто те бяха „намалени” през 2008 г., се увеличава допълнително през първите две тримесечия на годината:
Делът на тези разходи нараства по-бавно в годините на криза до 2010 г., тъй като тогава по-малък дял от доходите на домакинствата идва от работните заплати, които всъщност се облагат. След това заетостта започва да се възстановява и регресивната система взима своето.
Как се отразява това на икономиката? Според теорията на просмукването, ако оставим повече пари в богатите хора, те ще ги инвестират, ще разкрият повече работни места и икономиката ще процъфтява за всички. Трябва да отбележим, че след кризата тази теория вече не се приема сериозно сред икономистите, но продължава да процъфтява при българските икономистици.
Противно на очакванията, че прогресивните данъци ще забавят растежа, дори МВФ вече препоръчва намаляване на неравенствата, приобщаващ растеж и по-прогресивни данъци за западните демокрации, които вече имат над 40% най-висока ставка на подоходния данък. Причината е, че така остават повече средства за смислени публични инвестиции в инфраструктура и образование например, които се връщат многократно. Освен това се отварят повече възможности за намаляване на данъците на средната класа (наистина бедните и без това почти не плащат данъци на Запад от Будапеща). Когато повече средства остават в средната класа, тя потребява повече, от което печели местната икономика. Когато супербогатите потребяват повече, печели Монако или който алпийски курорт предлага най-доброто шампанско.
Дали високи данъци за бедните и средната класа в България подкопават потреблението може да се види от неговия дял в разходите на домакинствата:
Докато данъчната система в България е регресивна, социалните системи и инфраструктура никога няма да се доближат до среднооевропейските, икономическият растеж ще е потиснат от ниското потребление и кохезията с ЕС ще остава в необозримото бъдеще. Освен това дори в периоди на по-ниска безработица и по-бърз растеж от средноевропейските, младите българи ще продължават да търсят по-добри възможности в по-добре огранизираните общества в Европа и света.
About The Author
