Що за човек прави пауза на финансираното си от данъкоплатците лечение и лети 2000 мили, за да може да гласува за отнемането на здравните осигуровки на 22 милиона американци, обричайки десетки хиляди на сигурна смърт, като междувременно изнася реч за това, колко сбъркана е системата?
Може би това е човекът, който неуморно агитираше за инвазията и окупацията на Ирак, която доведе до смъртта на стотици хиляди иракчани и прогони милиони от техните домове?
А може би е същият този човек, който постави личния и партийния интерес над националния, избирайки известната със своята демагогия, глуповатост и крайнодясна реторика Сара Пейлин, предвестник на Тръмп, за свой кандидат вицепрезидент?
Запознайте се с Джон Сидни Маккейн III: републиканският сенатор на Аризона, ветеран и бивш кандидат-президент на Републиканската партия, който е преживял нечувани мъчения по време на плена му от Виет Конг между 1967 и 1973 година, който наскоро бе диагностициран с рак и който през последните 80 години – откакто е на този свят – е бил едно наистина гадно и пълно с омраза човешко същество.
Прякорът на Маккейн в гимназията е бил „Макгаден“, като неговите гневни избухвания и злобните му заяждания са добре документирани. Едни от жертвите на умопомрачените му тиради са неговите политически опоненти от Демократическата партия и техните деца. „Знаете ли защо Челси Клинтън е толкова грозна? Защото Джанет Рино е нейният истински баща“, шегува се Маккейн по време на дарителската кампания на републиканците през 1998 г.
Той нарича протестиращите против войната „долни боклуци“, но не пести думи и за своите колеги, например за републиканския сенатор Чарлз Грасли, когото нарича „шибан идиот“ или за Пийт Доменичи, за когото казва, че е „гъз“.
Веднъж Маккейн сравнява президента на Иран с маймуна и все още настоява пленилите го виетнамци да се наричат „жълтури“ (фактът, че е бил измъчван от врага не извинява неговия расизъм). А какво остава за горката му жена? Журналистът Клийф Шектър припомня в книгата си „Истинският Маккейн“ от 2008 г.: „През 1992 година, когато се надпреварваше за мястото си в Сената, Маккейн включва жена си Синди в своите митинги, както и своя помощник Дъг Коул и консултанта Уес Гулле. В един момент жена му шеговито зализва косата на Маккейн и му казва, че там „изтънява“. В този момент лицето на Маккейн почервенява, като кандидат сенаторът гневно отвръща: „Поне не се цапам целия с грим, тъпа путко““.
Нищо от това обаче няма значение за неговия легион от фенове и почитатели в пресата.
„Просто е невъзможно да надценим любовта, граничеща с преклонение, която репортерите във Вашингтон отдавна имат към Маккейн“, пише Пол Уолдман във Washington Post и завършва, че „и днес в голяма степен нещата са си същите“.
Благодарение на тези приятелски настроени журналисти – „моята база“, както ги нарича Маккейн – сенаторът от Аризона успява да си изгради имидж на независим, бунтовник и отцепник. Но истината е, че Маккейн винаги си е бил типичният консерватор.
Бившият републикански кандидат за президент, който гордо нарича себе си „поддръжник на живота“ (противник на абортите) и „Рейгънов републиканец“, прекарва първите си години в Сената, гласувайки за намаляването на данъците на богатите и опитвайки се да премахне федералният празник – Деня на Мартин Лутър Кинг. Съюзът на американските консерватори му дава рейтинг от 81,6 процента, а според проучване на FiveThirtyEight, Маккейн е подкрепял решенията на президента Тръмп в 90,7 процента от случаите, въпреки че се изявява в медиите като гласовит негов противник (“Никога Тръмп”, заявява Маккейн, явно имайки предвид онези 9,3 процента, когато е бил несъгласен с Тръмп).
„Маккейн е бунтовник само на име“, пише Хари Ентън от FiveThirtyEight. Преди всичко може би е безсрамен лицемер. Така например, във външната си политика той е фанатичен ястреб, заявяващ, че „подкрепата за човешките права трябва да е неизменна част от политиката на САЩ“, като междувременно подкрепя война след война, при които човешките права са първата жертва. Той е герой за неоконсерваторите, издавайки захаросани прокламации за значението на насърчаването на демокрацията и свободните избори, докато в същия момент заявява подкрепата си за едни от най-крайните и тиранични режими.
Както винаги обаче неговите помощници от медиите му дават необходимото отразяване. Така например редакторският екип на вестник Washington Post излиза със статия, озаглавена „Всички можем да се поучим от Джон Маккейн“, а в нея става ясно, че „целият свят асоциира Маккейн със свободата и демокрацията“. Вестникът твърди още, че той „се бори неуморно за защитата на човешките права, говорейки против авторитаризма и репресиите… канейки и републиканци, и демократи при пътуванията си в чужбина“.
Всичко това е чиста фантазия. Какво подкрепяше Маккейн, когато през 2009 година на лична среща предложи сделка за продажба на оръжия на Кадафи и неговия син Мутасим? В дипломатически грами на Държавния департамент, извадени на бял свят от Уикилийкс, се съобщава, че „Маккейн увери Муатасим, че САЩ иска да осигури на Либия оборудването, от което тя се нуждае за сигурността си“. По-късно той ще подкрепи кървавата смяна на режима в Либия, но в грамите никъде не се казва, че Маккейн е поставил въпроса с правата на човека пред Кадафи.
А какво се случваше с „борбата за демокрация“, когато Маккейн правеше всички тези приятелски пътувания до Кралство Саудитска Арабия, където се радваше на гостоприемството на кралското семейство? Какво стана с „борбата за човешки права“, когато Маккейн попречи на Сената да ограничи продажбата на оръжия на Саудитска Арабия – предложение, което се опитваше да постигне намаляване на цивилните жертви в раздирания от война съседен Йемен? О, и дали асоциирането на Маккейн със „свободата и демокрацията“ е накарало саудитците да дарят 1 милион долара на Института Маккейн в Аризонския държавен университет?
Статията на Washington Post възхвалява Маккейн за подкрепата му към „жертвите на репресии “ и неговата подкрепа към тях „в борбата им с тиранията“. Това трябва да е изненада за палестинците – жертви на най-продължителната военна окупация в света. Бившият републикански кандидат за президент е силен поддръжник на Израел и близък съюзник на Бенямин Нетаняху. През 2014 г. той защити убийственото нападение на Израел срещу Газа. Освен това през 2015 г. Маккейн заявява, че правителството на САЩ „не трябва да обмисля“ подкрепа за идеята за палестинска държавна, предупреждавайки, че ако ООН признае държавата Палестина, то „Конгресът на САЩ ще трябва да помисли дали да продължи да финансира ООН“. Репресирани палестинци? Да вървят по дяволите.
„Захранват ни с детския сценарий за смелия и честен Маккейн, вместо да ни покажат очаквания образ на милитарист и империалист, който отвреме-навреме прави беззъби изказвания за правата на човека, целящи единствено подхранването на неговия вече изграден образ“, отбелязва медийният анализатор на FAIR.org Адам Джонсън.
„Подхранването на образа“ работи на пълни обороти тези дни, като има многократни опити да се заглуши всякаква критика към сенатора от Аризона и неговата отвратителна политическа история.
И все пак тези от нас, които чуха Маккейн да призовава американските войски да окупират Ирак за „100 години“; тези, които го гледаха да се смее и пее „бомбардирай, бомбардирай, бомбардирай, бомбардирай“ Иран; тези, които чуха Маккейн да зове за ескалация на вечната война в Афганистан – всички ние не трябва да мълчим, защото Маккейн е бил диагностициран с рак или заради безспорната му смелост във Виетнам преди 50 години.
Можем да пожелаем на Маккейн бързо възстановяване, но трябва да признаем, че по думите на Джими Картър той е един „непокаял се войнолюбец“. Ръцете му са оцапани с кръвта на десетки хиляди невинни от Ирак, Афганистан, Йемен и Либия. Със своята подкрепа за премахването на Обамакеър скоро може се оцапа и с кръвта на десетки хиляди американци.
About The Author
