„Производителността на труда в България е на 15% от средното за Европа ниво, докато средната заплата е 21% от средното за ЕС ниво“, рече и отсече председателят на Асоциация на индустриалния капитал в България (АИКБ) Васил Велев, а с него и останалите работодателски организации – на господата Кирил Домусчиев (КРИБ), Сашо Дончев (БСК) и така нататък.
Повод за пореден път да опитат да манипулират общественото мнение им даде обсъждането на размера на минималната работна заплата (МРЗ), което се проведе на заседание на Националния съвет за тристранно сътрудничество (т.нар. „Тристранка“) на 6 юли в сградата на Министерския съвет. Това обсъждане се наложи, след като работодателските организации оспориха в съда повишението на МРЗ на 460 лева, а съдът отсъди в тяхна полза.
Веднага бързам да уточня, че няма нужда от паника – причините за това решение на съда са чисто формални, а именно, че по закон подобни действия на правителството трябва първо да бъдат обсъдени от въпросната Тристранка между синдикати, работодатели и управляващи. Това не се беше случило при последното увеличение, което даде шанс на работодателите да обжалват решението на кабинета за повишението на МРЗ в съда. Така или иначе дискусиите и становищата по време на Тристранката нямат задължителен характер.
Иначе казано, работодателите знаят много добре, че с „връщането“ на въпроса за МРЗ обратно за обсъждане в Тристранката няма да отменят самото решение на правителството за размера на минималната заплата в България. Истинската причина да го сторят е именно осигуряването на вчерашната трибуна, за да опитат от най-високото възможно ниво да лансират за пореден път своите манипулации.
45%, а не 15%
Така на база твърдението си, че „производителността на труда в България е на 15% от средното за Европа ниво“ г-н Велев и колегите му представители на едрия капитал за пореден път опитаха да обяснят на българската общественост, че голямата част от нея взима несправедливо високи заплати, тъй като се труди много по-зле от колегата си европеец. Това твърдение би могло да бъде изключително нагло и обидно, ако преди това не беше и напълно манипулативно.
Видно от тези две таблици, които всеки желаещ може да види и директно на сайта на Евростат, твърдението на Васил Велев изглежда като абсолютна лъжа. Означените в червено за улеснените на читателите данни за България показват, че производителността на труда в България през 2016 година е около 45% от средноевропейската, а не споменатите от г-н Велев и колегите му (в чиято огромна работодателска производителност не се съмняваме) 15%. Графиките са две, защото първата показва производителност за един час труд, а втората – за човек.
А числата са съответно 44.7% и 45.1%, като и в двата случая това е доста различно от 15% – тъкмо три пъти.
Според г-н Велев, заплащането у нас е несправедливо високо, защото било 21% от средноевропейското, а производителността на работниците – само 15%. Макар да лансира своите тези на дискусия за минималната работна заплата, а не за средната, той използва за основа на твърдението си, че размера на заплащането изпреварва производителността именно на база на данните за средната заплата в България. Вече многократно е ставало дума, че средната заплата в България е доста спорна променлива, тъй като е достатъчно няколко десетки банкери или висши мениджъри да увеличат заплащането си от 100 000 на 150 000 (например) и това сериозно, но далеч не особено показателно ще промени нивото на средната заплата. Достатъчно популярна е приказката за мусаката – аз ям кайма, ти ядеш картофи – значи средно двамата ядем мусака. Има и друг подходящ пример, когато г-н Велев и колегите му говорят за доходи „на глава от населението“, а именно, че в България дори знаем конкретните имена на тези „глави от населението“. Без значение дали са пълнички депутати, собственици на футболни клубове в Лудогорието или червенобузести издатели на икономическа преса.
Но да оставим настрана данните за минималната работна заплата в България и мястото ни по този показател в Европейския съюз – на всеки ясно, че България е категорично на дъното. Ще пропуснем да отбележим и че като се премахне дължимия данък върху доходите, в хората с минимално възнаграждение у нас изкарват само с няколко лева над признатата линия на бедност.
Нека използваме данните на г-н Велев, според когото средното заплащане в България представлява 21% от средното за ЕС ниво. Както вече видяхме, производителността на труда у нас е около два пъти ниска от тази в ЕС, а заплащането, според самия г-н Велев – пет пъти по-ниско.
В такъв случай е редно да попитаме господата работодатели – къде отива разликата? Очевидно не е в работниците. В кого ли тогава? Или с други думи, ако Васил Велев и колегите му държат да използват производителността като аргумент за нивото на заплащането, тогава защо не плащат на своите работници поне половината от размера на средноевропейските заплати – данните на Евростат са повече от категорични: производителността на българския работник е около 45% от тази на европейския му колега. Но заплащането му не е.
Любопитен въпрос е и защо българите от години бягат да работят на Запад, ако в България произвеждат малко, а получават повече за своя труд? Откъде накъде бягат в държави, където според г-н Велев заплащането е далеч по-справедливо спрямо производителността? И още нещо: как се получа така, че един слабо производителен български работник, когато веднъж пресече германската или френската граница, изведнъж става много по-производителен? Дали това не се дължи на оборудването, технологиите, отношението, екипът, мотивацията и т.н., които получава там? Все неща, които зависят от ръководството на съответната фирма, сиреч – от европейските господа Vall Velevsson, Herr Domusch или sir Alex Donch. Само да не се окаже, че проблемът е в тяхната „производителност“, а не в тази на работниците им.
Къде е грешката?
От уважение към читателите, ще се върнем за последно към данните. Едва ли някой наистина вярва, че уважаван човек като г-н Васил Велев все пак ще си позволи директно да лъже, при това не на маса в кварталната кръчма, а на заседание на Тристранката в сградата на Министерския съвет. Въпросните данни на Евростат за производителност от 15% на час спрямо средноевропейската съществуват, но се използват от господин Велев изключително манипулативно. С думи прости – господин Велев сравнява ягоди и дини. Приличат си по това, че са червени и сладки, но това е всичко. Използваните от Велев данни, на база на които гради манипулативната си теза, са само една малка частичка от голямата картина, обобщена в таблицата за производителността по-горе. А именно – цитираните от него данни не отчитат т.нар. покупателна способност. Това е мерна единица, въведена отдавна в икономиката и използвана от Евростат (и не само), за да бъде премахнат ефекта на различните валути.
Иначе казано – ако един български работник произвежда един хляб за един час и този хляб струва 1 лев, а неговият испански колега за същото време произвежда същото количество хляб, но цената му е 1 евро, то значи ли това, че испанецът е два пъти по-производителен, понеже едно 1 евро се равнява на 2 лева? Очевидно не. Ако един таксиметров шофьор у нас или във Франция, при еднакви други условия (цена на гориво, вид автомобил и т.н.), ви закара на едно и също разстояние за едно и също време съответно за 10 лева или за 20 евро, това означава ли, че френският шофьор е четири по-производителен? Очевидно не.
Именно поради тази причина Евростат използва т.нар. ППС (паритет на покупателната способност), когато обобщават своите данни. Велев, Домусчиев и колегите им умишлено и съвсем целенасочено не правят това, взимайки суровите числа и разчитайки на невежеството на обикновените хора. И сравняват несравними величини. Техният подход е все едно да твърдят, че 100 сантиметра е повече от 1 метър – мерните единици нямат значение, само числата, а числото 100 е по-голямо от числото 1. Няма как да сравняваш различни величини по подобен начин. Това е груба манипулация, която граничи с откровена лъжа.
Докога така, господа работодатели?
Проблемът нямаше да е толкова голям, ако работодатели и синдикати просто се замерваха с неразбираеми данни, които обикновените хора и без това нямат време и желание да слушат. Проблемът е, че на база на тези манипулативни данни, господата Велев и сие лансират директни изводи. Като например този, че „политиката у нас отглежда готованковци и търтеи“. Въпросното заглавие се завъртя абсолютно безкритично с малки разлики в поне няколко десетки онлайн медии, а вероятно и в националните телевизии. Трудно ще откриете медия, която да си помисли да постави под съмнение изнесените от г-н Велев данни. Така от АИКБ, КРИБ, БСК и останалите работодателски организации от години се опитват да накарат обикновените хора сами да повярват, че са „търтеи и готованковци“. И че трябва да си трайкат, като в никакъв случай дори не си помислят да искат по-високи заплати, дори ако работят повече. И тези са ви много, търтеи! Марш от тука, готованко непроизводителен!
И почти са успели. Ако не с обикновените работници, които все още много добре знаят колко и за какво работят, защото имат сили да отворят хладилника си вечер, а и роднини на Запад, то поне с онази част от обществото, която може да се похвали с малко повече възможности и една идея по-висок стандарт. Заради подобни манипулации, за втората група онези под тях са „търтеи“, които нищо не работят, но искат да получават повече пари. Така много умело една съвсем малка група хора, чрез големите си възможности, включително медийни, успяват да настроят едни срещу други големите групи под тях, на които всъщност разчитат. Не е ясно докога тази тактика ще работи в България, но манипулаторите е добре да не забравят, че историята познава достатъчно случаи, при които в даден момент нещата излизат извън техния контрол.
А тогава обикновено става страшно.
About The Author
