Джоузеф Масад, Middle East Eye
На 12 септември Общото събрание на ООН гласува с огромно мнозинство в подкрепа на резолюция за възстановяване на решението за две държави.
Приета от 142 държави, „Нюйоркската декларация“ проправя пътя за срещата на върха на 22 септември, на която ще се настоява за по-широко признаване на една фантомна палестинска държава.
През последните месеци редица западни правителства се присъединиха към тази френска и саудитска инициатива за създаване на държава.
Предстоящата конференция на ООН се провежда в момент, когато израелският геноцид в Газа доближава своята втора годишнина, с най-малко 64 000 убити палестинци и катастрофална хуманитарна криза, причинена от превърнатият в оръжие глад и систематичното унищожаване на територията.
Докато Израел преследва своето окончателно решение срещу палестинците, неговата войнственост се е разпростряла отвъд Газа до Ливан, Сирия, Йемен, Иран, Тунис и дори Катар, където ударите му в Доха миналия вторник бяха насочени срещу преговарящите от Хамас и убиха шестима души.
Всъщност, същите правителства, които продължават да подкрепят войната на Израел за унищожение, сега твърдят, че се застъпват за „независимостта” на Палестина.
Привидната цел на тази маневра е да се постигне „справедлив и траен мир в Близкия изток“. Нейната истинска цел обаче е да бъде спасен Израел от самия себе си, като се опази правото му да остане държава, в която евреите са господстваща група, подкрепено от десетки закони, които дават привилегии на еврейските колонисти и техните потомци пред коренното палестинско население.
Западното признаване на фиктивна палестинска държава се основава изцяло на дългогодишното признаване на расистката държава Израел, която съществува успоредно с нея. То е също така насочено към укрепване на колаборационистката Палестинска автономия като надежден подизпълнител на колониалната окупация на палестинските земи от Израел, като я кръщава „държава“.
Докато западните сили признават несъществуваща палестинска държава, в разрез с реалността на нейното несъществуване, основните проблеми на продължаващата израелска еврейска колонизация – завземането на Източен Йерусалим и Западния бряг, тероризирането на коренното палестинско население там, да не говорим за безмилостната геноцидна война срещу Газа – остават на заден план.
Предвид усилията на Франция и Саудитска Арабия, борбата вече не е за преобръщане на еврейската колонизация и кражбата на палестински земи, нито за спиране на продължаващите погроми в Западния бряг. Вместо това, тя е за насочване на всички международни усилия – включително и тази непристойна конференция – към осигуряване на „признаване” на несъществуваща държава.
По-ранни опити
Срещата на върха този месец не е първият опит за създаване на палестинска държава.
На 22 септември 1948 г. в Газа е основано Всепалестинското правителство (ВПП), което претендира за суверенитет над цялата мандатна Палестина.
На практика то може да функционира само в това, което се превръща в ивицата Газа, след създаването на израелската колония през май същата година и окупирането от Израел на половината от територията, която планът за разделяне на ООН е определил като палестинска държава.
Шест от тогавашните седем членове на Лигата на арабските държави незабавно признават ВПП. Единствено Йордания, която контролира централната и източната част на Палестина, която анексира през следващата година и преименува на „Западния бряг“, отказва да я признае. Западът скоро признава йорданската анексия на Западния бряг, но не и на Източен Йерусалим.
Поради враждебността на Запада към ВПП и съучастието му в разделянето на Палестина между Израел и крал Абдула I на Йордания, с цел да се предотврати всякаква палестинска суверенност, ВПП губи влияние и се разпуска през 1953 г.
През 1988 г. Палестинският национален съвет – палестинският парламент в изгнание, орган на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) – едностранно обяви „независимост“ в Алжир в подкрепа на първото палестинско въстание (1987–1993 г.), което ООП в крайна сметка смаза като цена за подписването на Споразумението от Осло от 1993 г.
Докато десетки страни побързаха да признаят тази несъществуваща независима държава, Съединените щати категорично отказаха да го направят.
Всъщност САЩ бяха страната, отговорна за блокирането на палестинската независимост през 1947 г., когато принудиха няколко държави да променят гласуването си в последния момент и да подкрепят Резолюция 181 на Общото събрание на ООН – плана за разделяне.
Благодарение на американските усилия, този план отрежда по-голямата част от Палестина на еврейските колонисти, които са малцинство, и чиято държава САЩ признава без колебание през май 1948 г.
САЩ също се погрижиха да няма признаване на ВПП, стратегия, която продължиха, като отказаха да признаят декларацията за независимост на ООП от 1988 г.
След Осло
След Споразуменията от Осло от 1993-94 г., с които бе създадена Палестинската автономна власт (ПА), преговорите с Израел по основните въпроси – независимост, граници, Йерусалим и завръщането на бежанците – така и не се осъществиха, въпреки изтичането на договорения петгодишен преходен период през май 1999 г.
Когато дори не бяха започнали преговори за „окончателния статут“, президентът на Палестинската автономна власт Ясер Арафат заплаши да обяви независимостта на Палестина в цялата Западния бряг, Източен Йерусалим и Газа – територии, върху които Палестинската автономна власт упражняваше или изключително ограничен, или никакъв реален контрол. На фона на американските заплахи и предупреждения от проамерикански арабски правителства, Арафат отстъпи.
Последващите опити на ПА да бъде призната от ООН като държава бяха посрещнати с заплахата от вето на САЩ и прекъсване на финансирането от САЩ на организациите на ООН, които се осмеляват да го направят.
ЮНЕСКО прие Палестина за членка през ноември 2011 г., но впоследствие загуби финансирането от САЩ.
Въпреки че ПА никога не е обявявала палестинска държава (само ООП го е направила), след резолюция 67/19 на Общото събрание на ООН, която през ноември 2012 г. с преобладаващо мнозинство повиши статута на Палестина до „държава наблюдател, която не е член“, ПА официално започна да използва наименованието „Държава Палестина“ в официалните си документи и нарече представителството си във Вашингтон „посолство“ – което американският президент Доналд Тръмп закри през 2018 г. по време на първия си мандат.
Кампания за признаване
Използвайки израелския геноцид в Газа, ПА, която от 1993 г. действа като лоялен изпълнител на израелската окупация, настояваше за по-голямо признание на фантомната палестинска държава като награда за подчинението си на израелския диктат от страна на същите европейски страни, които са били активни участници в израелския геноцид.
Миналата година тези усилия се ускориха, за да включат няколко такива държави, макар и не основните съучастници на геноцида.
Към май 2025 г. 143 от 193 държави по света са признали Палестина за независима държава. Този брой ще се увеличи с поне шест през този месец, включително някои основни съучастници на Израел: Франция, Канада, Австралия и Обединеното кралство, както и Белгия, Португалия, Малта и вероятно Финландия.
САЩ, главният съучастник на Израел във всичките му престъпления срещу палестинския народ, поддържа позицията, заета от 1948 г. насам: да попречи на палестинците да създадат дори и фантазна държава, да не говорим за реална.
Италианският министър-председател Джорджия Мелони обаче се противопостави на проекта за признаване, като заяви, че „признаването на държавата Палестина преди нейното създаване може да има обратен ефект“. Тя добави: „Аз съм силно за създаването на държавата Палестина, но не съм за нейното признаване преди създаването ѝ.“
Тя има право.
Празни декларации
Въпросът за обявяването на независимостта на една държава преди нейното създаване и преди нейната действителна независимост не е толкова странен, колкото изглежда на пръв поглед.
Някои страни наистина са обявили независимост много преди да я постигнат, включително САЩ, които обявиха първата независимост през 1776 г., въпреки че британците бяха победени едва през 1783 г. Французите признаха независимостта на САЩ през 1778 г.
Гърците последваха примера им, като обявиха независимост през 1822 г., въпреки че тяхната революция срещу османците не бе успешна до края на това десетилетие. През 1830 г. европейските сили, които бяха подпомогнали гърците, признаха новата им държава – и незабавно я овладяха.
За разлика от това, Хаити обяви своята независимост през 1804 г., 13 години след началото на революцията, и след като бившите роби успяха да премахнат робството, френските заселници и колониалната френска държава. Въпреки това, робовладелските САЩ отказаха да я признаят до 1862 г.
В случая със САЩ, Гърция и Хаити, тези, които обявиха независимост, бяха онези, които се бореха да изгонят управляващата империя от бъдещата си държава.
В случая с ПА обаче европейските имперски държави се стремят да признаят независима палестинска държава не на съпротивата, която се бори срещу колонистите, а на колаборационистите с израелския колониализъм и окупация.
Това може да не е смисълът на думите на Мелони, но трябва да бъде повод за загриженост за онези, които смятат, че такова признание ще сложи край, вместо да задълбочи израелския колониализъм и контрол, и ще засили още повече палестинските им съучастници.
Безсмислено упражнение
След десетилетия на отказване на правото на независимост на палестинците, западните империалистически държави и белите заселнически колонии сега са готови да се наредят сред страните, признаващи правото на палестинците на самоопределение и държавност.
Но целта на този ход се свежда до това да убеждава Израел, че правото му да съществува като държава с еврейско превъзходство ще бъде най-добре гарантирано от признаването на фиктивна палестинска държава от страна на неговите спонсори.
САЩ и Израел отказват да приемат тази теза и считат, че на палестинците, включително и на сътрудничещата им Палестинска автономна власт, трябва да бъде отказано завинаги дори и символичното признаване на независимост и държавност.
Европейците и арабските режими, които стоят зад тази инициатива, напротив, вярват, че символите на „независимостта” са най-добрият начин да се ограничат палестинските стремежи и да се отклони борбата им за освобождение към илюзията за държавност, която по никакъв начин не заплашва еврейското господство в Израел.
Следователно от това международно признание ще остане само частта, която утвърждава Израел като държава на еврейското превъзходство, съществуваща редом с несъществуваща палестинска държава, която никога няма да види бял свят.
Както изтъкнах миналата година тук, единственият начин тези държави да наложат дипломатически санкции на Израел е да оттеглят признаването на правото на Израел да бъде държава, в която евреите са над всички останали, да го бойкотират и да му наложат международни санкции, докато той не отмени всичките си расистки закони.
В противен случай цялата конференция е безсмислено упражнение и поредното доказателство за продължаващото съучастие в геноцида на Израел срещу палестинския народ.
*Джоузеф Масад е професор по съвременна арабска политика и интелектуална история в Колумбийския университет, Ню Йорк. Автор е на много книги, академични и журналистически статии. Сред книгите му са „Колониални ефекти: създаването на национална идентичност в Йордания“, „Желаещите араби“, „Устойчивостта на палестинския въпрос: есета за ционизма и палестинците“ и най-новата му книга „Ислямът в либерализма“. Книгите и статиите му са преведени на десетки езици.
About The Author
