Неотдавнашното обявление на Обединеното кралство, че ще последва Франция и ще признае палестинската държавност, както и декларацията на Канада, че възнамерява да направи същото, придават нова актуалност на един отдавнашен въпрос.
Признаването потвърждава правото на палестинския народ на самоопределение съгласно международното право, което вече се подкрепя от огромното мнозинство на нациите по света. Но ако това признаване не е свързано с реални мерки за прекратяване на войната в Газа и прекратяване на окупацията, то рискува да се превърне в заместител за реалните действия.
Британският премиер Киър Стармър постави признаването на палестинската държавност в зависимост от поредица от стъпки, които Израел трябва да предприеме, включително прекратяване на кризата в Газа, отказ от анексията на Западния бряг и повторно поемане на ангажимент за мирния процес, насочен към решение за две държави. Въпреки че е формулиран като балансиран подход, този подход на практика формализира ветото на Израел върху признаването, въпреки заявеното от Стармър становище, че никоя страна не следва да упражнява такова вето.
По-последователна позиция би била основана на международното право и дългогодишното признаване от страна на Обединеното кралство на правния статут на териториите: Израел е окупационна сила, а палестинците са окупиран народ. Признаването на правото им на самоопределение не е отстъпка, която подлежи на преговори, а правно задължение, чиято спешност се засилва в светлината на развиващата се ситуация на място.
Войната в Газа е взела ужасяващ брой жертви, до такава степен, че водещи израелски и международни правозащитни организации, както и страни като Испания и Ирландия, я определиха като геноцид. Изтъкнати учени като Омер Бартов, един от най-известните експерти по геноцид в света, и бившият главен прокурор на Израел Михаел Бен-Яир, стигнаха до същото заключение. Висши британски служители в Уайтхол признават на частни разговори, че такива заключения вече не са маргинални, а нивото на недоволство от Израел е достигнало безпрецедентни равнища в цяла Европа.
На този фон временните мерки на Международния съд, с които се разпорежда на Израел да предотврати актове на геноцид, придобиват дълбоко значение – не само за Израел, но и за трети държави, включително тези в Европа, които сега трябва да гарантират, че не са съучастници. Въпреки това Обединеното кралство и европейските държави не само не успяват да наложат спазването на тези норми, но в някои случаи активно ги подкопават.
В неотдавнашен доклад комисията по външни работи на британския парламент предупреди, че поведението на Израел може да представлява сериозно нарушение на международното хуманитарно право и че бездействието на Великобритания рискува да доведе до съучастие в престъпление. Докладът съдържа ясни препоръки: да се спре износът на оръжие, да се наложат условия или да се прекратят търговските споразумения, да се забрани вносът от незаконни селища в Западния бряг и да се наложат санкции на длъжностни лица, отговорни за нарушенията. Европа като цяло трябва да приеме тази рамка.
Направени са някои стъпки напред, но те са недостатъчни. Например, през септември Обединеното кралство суспендира над 30 лицензии за износ на оръжие за Израел, но тази частична забрана изрично изключва компоненти за програмата за изтребители F-35.
Освен това, предвид нарастващите доказателства, че израелската армия може да е замесена в широко разпространени сериозни нарушения на международното право, е уместно и необходимо да се преразгледа сътрудничеството на европейските и британските власти с израелски военни представители на всички нива.
Но мерките трябва да отидат по-далеч. ЕС беше на път да суспендира част от споразумението за асоцииране между ЕС и Израел, но в крайна сметка се довери на обещанието на Израел, че ще облекчи глада в Газа, въпреки месеците на продължаващи нарушения на хуманитарния достъп и влошаващите се условия в Западния бряг. По-наскоро ЕС обяви, че ще суспендира частично участието на Израел в изследователски дейности в областта на образованието — и след това не успя да постигне достатъчен консенсус в ЕС, за да предприеме дори тази незначителна стъпка.
ЕС и Обединеното кралство също наложиха ограничени санкции на няколко агресивни заселници, а в случая на Обединеното кралство, Нидерландия и Словения – на двама от най-крайните министри на Израел. Но заселването не е дело на крайни елементи, а на държавна политика, която може да се разшири от Западния бряг до Газа. Следователно целенасочените мерки трябва да обхванат всички израелски министри, военни служители и законодатели, които улесняват или подбуждат нарушения на международното право, включително в селищата в Западния бряг и Източен Йерусалим.
Европейските лидери показаха, че са готови да наложат санкции на официални лица от Русия, Иран и Сирия. Отказът да направят същото в случая с Израел подкопава както закона, така и авторитета на европейската външна политика в световен мащаб. Без подобни мерки признаването на Палестина рискува да се превърне в юридическа фикция, а не в катализатор на промяна. Това може да позволи на европейските държави да изразят подкрепата си за правата на палестинците, като същевременно избегнат по-трудната задача да ги наложат.
Обединеното кралство и Европа трябва да решат: ще продължат ли да издават декларации, докато Газа гладува и окупацията се задълбочава? Или ще предприемат действия и ще наложат цена на онези, които толкова грубо нарушават закона?
Признаването на Палестина не е краят на историята. То трябва да бъде само началото.
*Авторът е старши сътрудник в Кралския институт за обединени услуги и Центъра за американски прогрес.
About The Author
