Лесно е да се разбере защо всички в политиката говорят за речта на Джей Ди Ванс на Мюнхенската конференция по сигурността. Това беше удивителна реч по няколко причини и вероятно ще бъде запомнена като преломен момент в трансатлантическите отношения след Втората световна война.
В рязък контраст с дипломатическите баналности, които често се чуват по време на тези публични събития, вицепрезидентът на САЩ отправи язвителна и изненадващо рязка атака срещу авторитарния и антидемократичен уклон на Европа, обвинявайки лидерите на континента, че се занимават с необуздана цензура и дори отменят избори, както наскоро се случи в Румъния. Според него европейските правителства правят това в отчаян опит да запазят властта си и да потиснат демократичния отпор срещу порочните си политики – на първо място масовата имиграция.
Ванс отправи директна критика към Европейската комисия за заплахите ѝ да закрие социалните медии по време на граждански вълнения и заяви, че е шокиран да чуе как бивш европейски комисар – той имаше предвид Тиери Бретон – аплодира безпрецедентното решение на Румъния да анулира изборите след натиска на ЕС заради предполагаемата руска намеса и заплаши да направи същото в Германия, ако AfD триумфира.
В своята мащабна атака Ванс не изключи и Обединеното кралство, като остро осъди криминализирането на тихата молитва като признак на по-широка тенденция на европейските правителства да посягат на основните свободи под прикритието на социалния прогресивизъм. В заключение той призова европейските лидери да „повярват в демокрацията“ – с други думи, да се оттеглят и да позволят на новото поколение популисти да завладее властта.
Коментарите на Ванс очаквано предизвикаха шок в цяла Европа, като провокираха остри критики от страна на мейнстрийм лидери и експерти, а в същото време получиха възторжени похвали от консерваторите и симпатизантите на популизма. Онези от нас, които отдавна предупреждават за отстъплението на Европа от демокрацията, биха могли изпитат злорадство, когато гледат как тези безхаберни лидери биват порицавани от трансатлантическият им господар.
Забележките на Ванс обаче бяха изпълнени с противоречия, не на последно място защото Съединените щати са активен участник, а често и водеща сила, в много от политиките, които той осъди. Макар че атаката на Ванс срещу европейския авторитаризъм е убедителна, пропускането на ролята на САЩ в тези събития е също толкова забележително. Случаят с Румъния илюстрира това отлично. Както посочи предприемачът и политически коментатор Арно Бертран, Държавният департамент на САЩ пръв излезе с изявление, в което изрази загриженост за руска намеса, два дни преди румънският конституционен съд да анулира изборите. Американското участие се простира и до решаващата роля, която финансираните от САЩ НПО изиграха в организирането на тази безпрецедентна съдебна намеса.
Накратко, ЕС не действаше самостоятелно, а следваше примера на САЩ. Ето защо идва в повече Ванс да поучава европейците за демократичното отстъпление, без да признава, че Америка е изиграла важна роля в създаването на този прецедент. Същото се отнася и за политиките на цензура. Голяма част от подхода на ЕС към онлайн цензурата е разработен в тясна координация с американските агенции и технологични компании. Настоящата рамка на Брюксел за модериране на съдържанието не е уникално европейско творение – тя беше силно повлияна от американските практики и натиск, особено в резултат на загрижеността на САЩ относно „дезинформацията“.
Всъщност, както подчерта бившият служител на Държавния департамент на САЩ Майк Бенц, НАТО – организация, до голяма степен ръководена от Вашингтон – е допринесла за разработването на рамка за „борба с дезинформацията“, която оказва значително влияние върху глобалните политики за цензура на интернет. Ванс напълно пренебрегва и тази реалност, представяйки Европа като единствен архитект на политики, които всъщност са били трансатлантически координирани – ако не и ръководени от САЩ.
В по-общ план е важно да се признае, че слабостта на днешното европейско ръководство не е случайна. Отчасти то е резултат от десетилетията усилия на САЩ да държат Европа в състояние на стратегически васалитет и подчинение. Вашингтон последователно отглежда европейски политици, които са готови да дадат приоритет на американските интереси пред тези на собствените си нации и граждани. Този по-широк контекст също напълно отсъства от речта на Ванс.
Наред с това, въпреки всички приказки за „откъсване“ на САЩ от Европа, реалността е, че администрацията на Тръмп продължава дългогодишната традиция на намеса на САЩ в европейската политика – видно от изричната подкрепа за популистки партии като AfD. Независимо дали някой подкрепя този дневен ред или не, факт е, че той представлява още една форма на външно влияние.
Забележките на Ванс може да не означават непременно прекъсване на американско-европейските отношения, а по-скоро началото на нов етап на американско идеологическо господство. Вместо да насърчи европейската автономия, тази промяна просто ще отбележи прехода от либерално-прогресивната хегемонистична фаза към постлиберална, като САЩ отново ще диктуват условията.
About The Author
