От известно време в публичното пространство и в полето на политическите и геополитическите анализи се повтаря една констатация: новото политическо деление в света вече не е ляво-дясно, а е локално-глобално.
Делението локално-глобално засяга поне две сфери. От една страна, то се представя като културно: местните „хора отнякъде“ срещу космополитните „хора отвсякъде“. Следователно, политическото позициониране и изборът на гражданите зависят от принадлежността към съответната политическа субкултура: локални срещу глобални хора.
От друга страна, локално-глобално е противопоставяне между два различни вида капитал, тоест то има икономически характер: местния (индустриален) капитал срещу глобалния (финансов) капитал. Още тук възниква един въпрос: що за алтернативи са това? Или по-точно: не ни ли липсва политическо въображение, което да постави под въпрос вътрешните битки в рамките на капитала, представяни като алтернативи една на друга?
В капитализма настъпва трансформация: глобалният капитал започва да доминира над локалния, а от хората се очаква да се позиционират и да изберат един от двата полюса. Новото политическо деление, вече не ляво-дясно, а локално-глобално, означава следното: няма алтернатива на капитализма – изберете между две форми на капитализъм. Иначе казано, няма ляво. То изчезна някъде през 1989 г. с „края на историята“.
По подобен начин преди време беше констатирано, че „няма ляво, няма дясно“, а политическото деление вече е либерално-консервативно. Делението локално-глобално донякъде преповтаря консервативно-либералното, но е по-конкретно и по-икономически ориентирано. И двете обаче, несъзнателно или не, ни казват едно и също: противопоставянето между леви и десни вече не е на дневен ред, защото алтернатива на капитализма не е на дневен ред.
Икономическата система – неолибералният капитализъм – не се разглежда като политически въпрос и не подлежи на публичен дебат или противопоставяне. Освен това, вече „няма класи“ и няма групи в обществото с различни икономически интереси – има само хора с различни стилове на живот (местни и космополитни) и различни културни вкусове. Със заличаването на ляво-дясното деление политиката на практика се свежда до две възможности: битка между културни различия и визии, или неутрализирането ѝ до технократски дискурс. И в двата случая обаче се следва една и съща тенденция: деполитизация и деидеологизация. Политиките биват „продавани“ на гражданите/народа под формата на културни противопоставяния, а алтернативата на тези културни различия се представя под формата на технократски дискурс. Технократският дискурс свежда политиките до ефективни или неефективни, до работещи или неработещи без да се задава въпросът в името на каква цел, тъй като целта и общата рамка на политическата система е безалтернативна: неолибералният капитализъм.
В същата тази система недоволството на хората бива канализирано и усвоявано през културните войни. Множество политици следват вълната на фалшивия популизъм, излъчвайки изцяло деполитизирани послания: да направим Америка отново велика, България на три морета и т.н. Фалшивият популизъм говори от името на хората, но в действителност срещу интересите и нуждите на същите тези хора. Според тези популисти проблемът се свежда до либералния глобален елит и неговите „разяждащи“ обществената тъкан крайности, които се борят срещу човешката природа, традицията, религията и всичко стабилно. Другата страна също представя политическия враг като културен враг: тези, които бият жените си, онези, които татуират Левски и Ботев по различни части от телата си и т.н.
Политическата обстановка днес, разкриваща фалшивите деления
Победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ и последващите му действия и заявки напълно илюстрират колко фалшиви всъщност са деленията, с които политическото беше подменено някъде в началото на 80-те години на миналия век.
Тръмп беше този, който мобилизира културна съпротива срещу глобалния либерален елит и спечели с гласовете на милиони американци, които привидяха в негово лице някаква алтернатива на неолиберализма. Подобни очаквания, разбира се, също са обречени, тъй като зад неговата кампания застанаха именно най-ярките представители на този неолиберален икономически елит: Илон Мъск, Джеф Безос и впоследствие Марк Зукърбърг. Те „стояха“ зад Тръмп във всеки възможен смисъл: финансово, чрез влиянието си в социалните мрежи и физически.
Любопитно е защо в очите на критиците на „глобалното“, когато въпросните милиардери, притежаващи над 1 трилион долара, се пребоядисат културно-идеологически, изведнъж спират да бъдат неприемливи? Защото делението глобални-локални по начало е било фалшиво и културно.
Не е изненадващо, че фалшивият популизъм на Тръмп използва като индулгенция културните политики, за да засили и затвърди влиянието на въпросните глобални неолиберални елити. Тръмп обяви, че вече има само два пола, че Мексиканският залив ще се нарича Американски залив, че ще депортира нелегалните имигранти и други подобни заявления. Как точно тези обещания ще подобрят мащабно и трайно живота на обикновения американец, който няма достъп до нормално здравеопазване? Вместо да инвестира в публична здравна система, Тръмп планира да насочи 500 милиарда долара за инфраструктура за изкуствен интелект.
Ролята на лявото
В този политически (или по-точно неполитически) и геополитически контекст, който всъщност не е нов, трябва да бъде зададен основен въпрос: каква е ролята на лявото, как то трябва да се отнася към случващото се?
Левицата в никакъв случай не трябва да се поддава на инерцията на фалшивите политически деления и да заема страна: страната на глобалното срещу локалното, страната на консервативното срещу либералното или обратното. Тези деления са фалшиви и деполитизиращи, а в тяхната основа стои именно дискредитацията на лявото. До много скоро, а може би и до днес, единствената парламентарно представена лява партия у нас беше предимно ангажирана с (консервативни) културни политики на идентичността. Не се чуваха ясни и категорични послания на критика към неолибералния капитализъм: на ниво публично говорене, но и на ниво ангажимент към конкретни политики, които поне да смекчават най-крайните последствия от тази система.
В този смисъл, в днешния контекст е крайно неприемливо и вредно хора, определящи себе си като леви, да се радват на победата на Доналд Тръмп. Победата на Тръмп трябва да бъде сериозно анализирана и разбрана, като същевременно левицата трябва да се дистанцира от типичните либерални обяснения, които я свеждат до „простия народ“. Има няколко сериозни дефицита и провали, които довеждат Тръмп на власт, които си струва да бъдат изследвани и разбирани. Но победата на Тръмп в крайна сметка е израз демократичната воля на мнозинството от американския народ. Доколко на практика в рамките на олигархичния финансов контрол над политическия процес и избори в САЩ все още е останало нещо от демокрацията, също е важен въпрос.
Основният дефицит е липсата на силна левица днес: в САЩ, в Европа и в България в частност. Левицата трябва непрекъснато да критикува фалшивите опозиции, които затвърждават безалтернативността на капитализма: да се стреми да връща лявото говорене, левите политики и ляво-дясното деление като основно политическо противопоставяне.
About The Author
