С официална церемония в Националното събрание в Каракас на 10 януари клетва за трети пореден мандат като президент на Венецуела положи Николас Мадуро. Президентската лента бе поставена върху гърдите му от парламентарния председател Хорхе Родригес.
„Властта, която представлявам, властта, която ми се предоставя от конституцията, не ми е дадена от някое чуждо правителство, нито от някой чужд президент, нито от гринговците. Не ме е направило президент правителството на Съединените щати, нито проимпериалистическите правителства на латиноамериканската десница. Не ме е поставила тук олигархията на богатите фамилии. Идвам от народа, аз съм от народа и мандатът на властта ми е даден от историята и от народа! На народа съм отдаден с целия си живот, тялом и духом!“ Тези пламенно произнесени думи на Мадуро вдигнаха на крак всички, присъстващи на церемонията, които дълго аплодираха. Видео с този откъс от президентското слово веднага се завъртя в YouTube и в социалните мрежи.
„Този нов президентски мандат ще носи мир, напредък, равенство и нова демокрация. Кълна се в историята, в живота си – и ще изпълня това,“ заяви още на тържеството Мадуро, както разказва в репортажа си в испанския онлайн вестник „Публико“ кореспондентът в Каракас Марко Теруджи.
Междувременно масови демонстрации в подкрепа на Мадуро, свикани от чавистки организации, вече се събираха из центъра на венецуелската столица. В продължение на няколко дни тя бе и домакин на Международен антифашистки фестивал, чиито участници също участваха в масовите прояви, приветстващи Мадуро след инаугурацията.
„Каквото и да казват, каквото и да правят, но това встъпване в длъжност е венецуелско, конституционно, никой не може да го забрани и то е голяма победа на венецуелската демокрация, на хората, които искат мир (…). Никога по-рано не сме виждали такава мащабна конспирация срещу нас, каквато разобличаваме и надвиваме сега,” каза също Мадуро. Той визира конфликтната ситуация, в чийто контекст протече тържественият акт на 10 януари, и кризата, разгърнала се след президентските избори на 28 юли.
Както е известно, опозицията обяви, че нейният кандидат – 75-годишният бивш дипломат Едмундо Гонсалес, е победил в изборите и отказа да признае оповестените от Националния изборен съвет (CNE – венецуелската ЦИК) и потвърдени по-късно от Върховния съд официални резултати. Те дадоха победа на Мадуро с 52%, а на Гонсалес – второ място с 43%.
Опозицията обвини властите в измама, а САЩ, ЕС и редица латиноамерикански правителства приеха аргументите ѝ и обявиха, че смятат Гонсалес за победител. Но въпреки многократно декларираната подкрепа за него, никоя държава досега не е влязла в капана да го признае официално, както се подведоха през 2019 г. със самообявилия се за президент венецуелски опозиционен депутат Хуан Гуайдо. Тогава доста западни правителства начело с упражняващия по онова време първия си президентски мандат Тръмп признаха Гуайдо за държавен глава, но това породи огромни международноправни и институционални проблеми, а самият Гуайдо се превърна в карикатура. Той нищо и никога не контролираше във Венецуела – най-малко армията, която остана фундамент на чависткото управление на Мадуро, непоклатимо дори и при най-суровите чужди санкции. Гуайдо по-късно бе обвинен от част от собствените си съратници дори и в злоупотреби с външни помощи.
Сега с Едмундо Гонсалес декларациите от САЩ, ЕС и ред десни латиноамерикански правителства пак са изпълнени със словесна подкрепа за него и опозицията, но без да го признават за президент като Гуайдо. Което не значи, че са готови да приемат Мадуро. Напротив, вече обявиха управлението в Каракас за диктатура, наложиха му нова серия санкции и всячески помпат информационните манипулации на венецуелската опозиция. Мнозина наблюдатели обаче отбелязват, че реалната международна картина около Венецуела ще се изясни, едва когато властта в САЩ бъде поета от започващия на 20 януари нов президентски мандат Доналд Тръмп. Факт е, че той вече е определил за свой държавен секретар кубиномериканеца ястреб Марко Рубио – същия, който през 2019-та измисли абсурда с Хуан Гуайдо. Но още не е много ясно дали и сега Тръмп ще се води от обсесиите на Рубио, или ще бъде по-отзивчив към мощното петролно лоби в САЩ, което в последните години постигна смекчаване на санкциите към венецуелския нефтен сектор и започна да вади печалби от там. Това спомогна и за признатата и от МВФ икономическа стабилизация на Венецуела.
Силни са гласовете в лагера на Тръмп той да приложи и сега „максимален натиск“ срещу Венецуела, но миналия път това провокира и голяма бежанска вълна от тази страна, а една от големите амбиции на бъдещия американски президент е да се справи именно с бежанския наплив.
Разбира се, засега всичко е в областта само на хипотезите, а риториката и от двете страни е много твърда.
Да видим какво още каза Мадуро при встъпването си в длъжност на 10 януари, когато де факто започна и мандатът му, предвиден да продължи до 2031 г. Речта му бе изпълнена с исторически препратки към борбата за независимост на Венецуела, заветите на главния ѝ герой Симон Боливар, постиженията в управлението на Уго Чавес и приетата с референдум през 1999 г. конституция на страната. Мадуро наблегна и на своята вече оповестена преди седмици инициатива да бъде предприета осъвременявща реформа на тази конституция, която ще се изготвя от „широка национална комисия“ с цел „да се демократизира още повече Венецуела“ и „да се актуализират конституционните постулати за една нова икономика, за изграждащото се ново общество“. Предполага се, че реформата ще бъде водещият политически процес за 2025-та в страната, в която предстоят пак през текущата година също така и избори за парламент, за губернатори и за кметове, всичките предсрочни, сочи Марко Теруджи в „Публико“.
Мадуро очерта в програмната си реч и икономическите акценти на предстоящото управление. Според него Венецуела ще трябва да започне да произвежда сама всичко, от което се нуждае. Не пропусна и геополитическата обстановка, отбелязвайки: „Да дадем импулс със силата на хиляда вулкана за многополюсния и полицентрчен свят, за включването на Венецуела в авангарда при създаването на новата геополитика на мира“.
В критиките си срещу Мадуро, американски, европейски и латиноамерикански медии многократно повториха тези дни, че той е в пълна изолация и на инаугурацията му няма да има официални лица от „демократичния свят“. На свой ред официален Каракас обяви, че специално за церемонията са пристигнали делегации от над 125 държави и международни организации.
„Публико“ изрежда сред присъствалите на клетвата във венецуелския Нацонален конгрес Вачеслав Володин, председател на Държавната дума във Федералното събрание на Русия, Ван Дънмин, зам.-председател на Постоянния комитет на Общонационалното народно събрания на Китай, Хайсам Ал-Гайс, генерален секретар на ОПЕК (Организация на държавите производителки на петрол), Даниел Ортега, прездент на Никарагуа, Мигел Диас-Канел, президент на Куба, Ралф Гонсалвиш, премиер на Сейнт Винсънт и Гренадин, Мануел Селая, бивш президент на Хондурас и съпруг на настоящата президентка на тази страна Сиомара Кастро и др.
Лидерите на ред прогресивни латиноамерикански правителства като президентите на Мексико, Колумбия и Бразилия не присъстваха лично, но на церемонията имаше техни дипломати. За разлика от тях, президентът на Чили Габриел Борич, който обяви, че правителството на Мадуро упражнява „диктатура“, не само не отиде сам на клетвата, но изтегли и посланика си от Каракас.
Точно докато Мадуро произнасяше речта си на инаугурацията, Вашингтон обяви, че повишава от 15 на 25 милиона долара наградата за залавянето му по отправено още преди години американско обвинение за участие в наркотрафик, което венецуелският лидер винаги е наричал фалшиво. Пак от 15 на 25 милиона долара бе повишена и американската награда за венецуелския вътрешен министър Диосдадо Кабейо, обвинен за същото. Обявена бе и награда от 15 милиона долара за венецуелския военен министър Владимир Падрино Лопес. Санкции бяха наложени и на висши венецуелски дейци от Върховния съд, Националния изборен съвет и Боливарската служба за национално разузнаване. Реакцията на Каракас, както винаги, бе подигравателна – с риторичния въпрос кога във Вашингтон най-после ще разберат, че бомбастичните им обвинения и санкции никога няма да променят пътя на Венецуела.
Откакто бе избран за втори президентски мандат, Тръмп досега не се беше произнасял по венецуелската криза. Първо изявление по нея направи точно в навечерието на инаугурацията на Мадуро, на 9 януари – деня, в който венецуелската опозиция беше обявила, че ще свика масови протести и те ще покажат на чия страна е народът.
Но протестът в Чакао, най-антиправителствено настроения квартал на Каракас, се оказа много рехав, за което опозицията обвини управляващите – заради повишените им мерки за сигурност, включващи и затваряне на границите и въздушното пространство, хората се били уплашили от репресии и затова не излезли. За да се поддържа разказът за репресиите, опозицията лансира и версия за арест на главната си лидерка Мария Корина Мачадо. От месеци насам тя беше преминала в нелегалност, но се появи на митинга в Чакао и държа пламенна реч от покрива на камион. При разотиването след това бе откарана от моторист, прикрита зад черна мотоциклетна каска и в черно яке с качулка. Скоро след това от нейния щаб обявиха, че по пътя била спряна от полицейски патрул и била „отвлечена“. Новината незабавно гръмна по всички големи световни медии, симпатизиращи на венецуелската опозиция.
И именно тогава се обади и Тръмп – в своята социална мрежа „Truth“ той изрази подкрепата си за „избрания за президент“ Едмундо Гонсалес, заклейми „ареста“ на Мачадо, изисквайки незабавното ѝ освобождаване, и приветства „стотиците хиляди хора, демонстриращи срещу режима“ . Настоя и „борците за свобода“ да „останат в безопасност и живи“, отправяйки и реверанс към своите поддръжници от „великата венецуелска американска общност“.
Само че вестта за „ареста“ или „отвличането“ на Мачадо се оказа напълно фалшива и бе опровергана от властите в Каракас със снимки, на които личи, че патрул наистина спира мотоциклета с Мачадо, но след това я пуска да си замине. Опозицията обаче продължи да нагнетява страсти през целия ден 9 януари, уверявайки, че Мачадо все пак била арестувана и дори принудително я заснели да казва някакви злепоставящи я неща. Видео с нея наистина се появи в социалните мрежи, но в него нямаше нищо злепоставящо.
Със спусната до очите качулка и заснета на фона на някаква кротка улица, Мачадо обяснява с много тих глас, че е добре и продължава борбата, но при изтеглянето с мотоциклет след митинга била паднала „синята чанта“ с нейни лични принадлежности. От щаба ѝ веднага обявиха, че споменаването на „синята чанта“ било код, с който тя всъщност съобщавала, че е арестувана. В крайна сметка на следващия ден, на 10 януари следобед, вече след клетвата на Мадуро, самата Мачадо обяви, че е на свобода и на сигурно място. А „ареста“ си интерпретира така: бил я спрял патрул, който според нея изпълнявал заповед да я задържи. Дръпнали я рязко от нейния мотоциклет, качили я на друг, после спрели и я накарали да запише видео, за да докаже, че е жива. И на своя глава решили да я пуснат. Според нея това показвало „дълбокото вътрешно разцепление и противоречивост на режима“.
Вътрешният министър Диосдадо Кабейо обяви всичко това за пълна измислица, постановка и баламосване на световното обществено мнение, като увери, че ако неговото министерство е искало да арестува Мачадо, тя със сигурност би била арестувана. Ако световното обществено мнение наистина се интересува от реалното влияние на венецуелската опозиция, то несъмнено би могло да се запита какво стана с неспирните уверения от последните седмици, давани лично от Едмундо Гонсалес по време на негова обиколка из няколко държави, включително САЩ (където бе приет от все още президента Джо Байдън), че на 10 януари той ще е в Каракас и ще положи клетва там като единствения законен президент на Венецуела с масова подкрепа на народа. В действителност Гонсалес не се появи в Каракас и въобще не влезе на венецуелска територия, а само пусна свое видео, в което обясни, че клетвата му ще се състои „в по-подходящ момент“. Същия израз използва и Мачадо в своето видео, в което, след описанието на „ареста си“, обяснява и защо Гонсалес остава в чужбина. Тя добавя, че „натискът срещу режима ще продължава, докато той проумее, че е свършен“.
Междувременно от средите около Мадуро се чуват главно подигравки с опозицията, за която за пореден път се е разбрало, че няма никакво влияние вътре в страната, а намира подкрепа единствено в чужбина, сред враговете на родината, и то главно с измама.
Докато цял свят изчаква влизането на Тръмп в Белия дом, очевидно и за развитието на венецуелската криза е трудно да се правят прогнози. Ако новият американски президент заложи на форсиране на натиска срещу Каракас, може да се очаква полагане на клетва на „президента“ Гонсалес и в чужбина, да речем край колумбийско-венецуелската граница. От този район, впрочем, на митинг на 11 януари прозвучаха и агресивни призиви на ултрадесния бивш резидент на Колумбия Алваро Урибе за военна интервенция във Венесуела с цел „сваляне на диктатурата“. Това не е невъзможен сценарий – беше реалистична хипотеза и при предишния мандат на Тръмп. Същевременно обаче са силни и сигналите на дипломати и от латиноамериканския регион, и в САЩ и ЕС, че втора серия като фарса с Гуайдо никак не ги блазни.
„Спекулациите са безброй, а пропастта между изявленията на опозицията и способността ѝ да ги реализира изглежда все по-голяма. Настоящият климат във Венецуела е доказателство, че Мадуро успя да преодолее препятствията, възникнали преди встъпването му в длъжност, и да сложи трикольорната лента за трети път. Тоест, виждаме победа за чавизма и неговите последователи и политическо поражение за онези, които уверяват, че Гонсалес е спечелил изборите,“ пише Марко Теруджи в „Публико“. Той обобщава: „Следващите дни и седмици ще покажат дали Венецуела върви към успокояване на страстите или напротив, опозиционните сектори, групирани около Мачадо и Гонсалес, ще се опитат да действат радикално, за да не се затвори техния „прозорец“, който вярват, че ще получат със завръщането на Тръмп в Белия дом. Засега изглежда, че поне 48-часовият пик на високото напрежение (около клетвата – б. пр.) приключи“.
В друг испански вестник – „Ел Диарио“, анализаторът Хавиер Биоска Акоити предлага свой обзор на прогнозите за възможната политика, която би следвал Доналд Тръмп спрямо Венецуела след заклеването си като президент на САЩ. В тази статия също се припомня, че Тръмп „бе един от основните стълбове на Операцията Хуан Гуайдо, с която през 2019 г. се направи опит да бъде свален Николас Мадуро“.
Новото правителство на Тръмп ще трябва да избира сега дали да полага отново усилия за събарянето на Мадуро или да предпочете една по-прагматична политика, която да позволи на американските компании да продължат да се възползват от венецуелския петрол и която би възпряла и бежанския натиск, защото ще облекчи ефекта от санкциите върху гражданското население, посочва се в статията.
И през предишния си мандат Тръмп получаваше призиви от членове на своето тогавашно правителство и от петролни предприемачи да предотврати негативните последици от своята политика по венецуелското направление, като завие към прагматизъм и преговори. Но те останаха нечути. Тази седмица „Уолстрийт джърнъл“ писа, че петролният бизнес отново се е активизирал, за да убеждава Тръмп този път все пак да промени курса към Венецуела. „Шеврон“, например играе сериозна роля във венецуелската икономика – осигурява около 20% от венецуелския износ на суров петрол и 31% от всички приходи за правителството в Каракас, твърди Асдрубал Оливерос, директорка на венецуелската консултантска група по финансови въпроси „Екоаналитика“, цитирана от „Уолстрийт джърнъл“.
Президентът Мадуро заяви готовност за ново начало в отношенията с Тръмп още веднага след изборите в САЩ: „С първото правителство на избрания сега отново за президент Доналд Тръмп не потръгна добре. Сега имаме нов шанс, за да заложим на печалба“.
„Ел Диарио“ се позовава и на Майкъл Паарлберг, бивш съветник на сенатора демократ Бърни Сандърс по латиноамериканските въпроси и асоцииран изследовател към левия тинк-танк Институт за политически изследвания. Той казва: „Има две посоки, в които може да се развие политиката на Тръмп към Венецуела. Първата е да се продължи твърдата линия за смяна на режима от първия му мандат, а втората е да се потърси договаряне на споразумение с цел да се ограничи миграцията и да се печели от петрола“.
А ето какво мисли Ана Аюсо, водеща изследователка в тинк-танка CIDOB (Барселонски център по международни въпроси): „Като погледнем направените от Тръмп номинации – на Майк Уолц като съветник по нционалната сигурност и на Марко Рубио като държавен секретар, логичното е да очакваме твърда линия. Предполагам, че ще засилят санкциите“. „Ел Диарио“ припомня, че Рубио бе един от главните двигатели на Операция Гуайдо през 2019-та.
Но Аюсо дабавя и следното: „От друга страна, петролните компании в САЩ имат силно влияние върху Тръмп и може да се опитат да защитят и да продължат бизнеса си във Венецуела. Възможно е да се потърси балансиране между твърдата позиция и реалистичния прагматизъм, който също е характерен за Тръмп. Случаят с Куба и Никарагуа е различен – там конфронтационната политика не му струва нищо. Реториката и срещу Венецуела ще е твърда, но трябва да видим как ще се преведе това на бизнес-език“.
Санкциите, приложени от Тръмп по време на първия му мандат задушиха венецуелската икономика. Тя претърпя свиване от 19,7%, 27,7% и 30% съответно през 2018, 2019 и 2020 г. А когато Байдън смекчи донякъде санкциите през 2022 г., венецуелската икономика нарасна с 6%. Икономистите Джефри Сакс и Марк Вайсброт нарекоха санкциите срещу Венецуела „незаконно колективно наказание срещу цивилни“. „Санкциите намалиха достъпа на населението до хранителни калории, увеличиха болестите и смъртността, както сред възрастните, така и сред децата, и тласнаха милиони венецуелци да бягат от страната поради влошаваща се икономическа депресия и хиперинфлация“, пишат Сакс и Вайсбрът.
„По време на първата администрация на Тръмп беше немислимо да си представим договорено споразумение с Венецуела. Провалът на стратегията за максимален натиск с цел сваляне на Мадуро обаче отвори повече политическо пространство, включително в кръга около Тръмп, за обмисляне на преговори“, смята Паарлберг.
Байдън промени стратегията и облекчи санкциите в замяна на това Мадуро да позволи свободни и честни избори през 2024 г. Това бе договорено с така нареченото Споразумение от Барбадос. Но правителството на САЩ счете, че Мадуро не изпълнява ангажиментите си, защото венецуелската съдебна власт дисквалифицира тогавашната основна опозиционна кандидатка Мария Корина Мачадо, тъй като тя е лишена от правото да се явява в избори със съдебно решение заради нейни действия срещу обществения ред още от 2014 г. Използвайки това за повод, Вашингтон през април 2024 г. върна отново много от санкциите. Но направи едно изключение – правителството на САЩ си запази правото да решава дали една или друг американска компания може да продължи да работи във Венецуела. И такъв е случят с „Шеврон“.
След противоречивите избори през юли 2024 г., в които Националният избирателен съвет на Венецуела обяви Мадуро за победител, въпреки съмненията в преброяването, критиките от страна на наблюдателите на изборите и липсата на прозрачност на протоколите, положението отново се нажежи. Тогава „Шеврон“ се свърза пак с Байдън, уверявайки, че е от решаващо значение компанията да продължи да разполага с правото да работи с венецуелски петрол. Аргументира се отчасти и с важността да остане там, за да противостои на конкурентното присъствие на геополитически съперници като Китай и Русия.
„По време на първата администрация на Тръмп бях специален представител за Венецуела в Държавния департамент. „Шеврон“ и тогава ни оказваше натиск. Техният главен изпълнителен директор се срещна с нас три пъти през 2019 г. и 2020 г., доколкото си спомням. „Шеврон“ представи същите аргументи, както и сега, и ние ги отхвърлихме като неубедителни. Да се произвежда повече във Венецуела при режима на Мадуро може да е в интерес на „Шеврон“, но не и на Съединените щати“. Това написа преди няколко седмици Елиът Ейбрамс в анализ на мозъчния тръст Съвет за международни отношения. Ейбрамс е известен и с присъдата си от 1991 г. по скандала „Иран-контри“ – в който САЩ незаконно продаваха оръжия на Иран, за да финансират въоръжените групи, воюващи със сандинисткото правителство в Никарагуа. Ейбръмс сега е привърженик за възстановяване на всички санкции срещу Венецуела в тяхната пълнота.
Тръмп и Мадуро встъпват в длъжност в един и същи месец, но Мадуро е по-напред във времето, така че той ще е вече действащ президент, когато Тръмп тепърва ще полага клетва, отбелязва Ана Аюсо. Според нея това е от полза за Мадуро, защото неговият мандат ще е започнал, без незабавна атака от страна на Тръмп.
Венецуелското правителство очевидно разчита, че чрез улесняване на доставките на петрол и приемане на полети за депортиране на мигранти – нещо, което вече се е превърнало в инструмент при преговорите с Байдън – Мадуро ще може да привлече и Тръмп към по-прагматична позиция. Това поне сочат източници на „Уолстрийт джърнъл“, близки до правителството.
Около 8 милиона венецуелци са напуснали 30-милионната Венецуела покрай кризата и санкциите от последните години, като около 700 000 са отишли в САЩ, пише „Ел Диарио“. Аюсо припомня, че „увеличаването на латиноамериканските гласове за Тръмп идва отчасти от тези сектори и ако той не оправдае очакванията им, може да има нова промяна на вота“. Тоест това положение насърчава Тръмп да втвърди позицията си към Венецуела. Паарлберг обаче смята латино-вотът вече не е толкова решаващ за Тръмп във Флорида – щат, който категорично е републикански, така че бъдещият президент не се бои да го загуби. А това може да го направи по-гъвкав в политиката му към Венецуела.
About The Author
