Започнах да пиша тази статия миналата седмица в Рамала на окупирания Западен бряг. Започнах я няколко пъти, както на страницата, така и в главата си, докато пътувах между окупираните територии. На всяко място започвах статията отново, след което не успявах да уловя това, което се развива и се случва от години. Затова може би просто ще започна от това, което изглежда като начало, с убийството на израелски цивилни граждани на 7 октомври – на днешната дата преди една година.
Казвам „изглежда“, защото това всъщност не е началото, а само поредното начало, що се отнася до палестинците. Поредната дата, след която условията се влошават, а окупацията и незаконните селища стават все по-брутални. Защото докато вниманието на света с право беше насочено към Газа – след това към Ливан, а миналата седмица и към ескалиращия конфликт между Иран и Израел – израелските власти и заселници под прикритието на войната засилиха нападенията си над палестинците с нов позвол и наслада. И отново това обобщение изглежда неадекватно, лош опит да се опише една реалност, която не е нищо друго освен жив кошмар. Насилието над палестинците е с толкова колосални мащаби, че започнах да говоря на читателите на тази рубрика в главата си. Продължавах да повтарям: Искам да можехте да видите.
Иска ми се да можехте да видите части от стария град на Хеброн, неговите исторически улици и пазари, които са изпразнени, сградите, които се рушат, и пътищата, които са блокирани за палестинците още преди 7 октомври. Палестинците нямат право да ходят по тези пътища, но заселниците могат, с небрежно вдигнати на раменете си картечници. Израелските войници ги защитават на земята, на контролно-пропускателните пунктове и от кулите. Те управляват гигантско и разрастващо се селище, което се стоварва върху населението отдолу, върху общност, която е изхвърлена от магазини и семейни къщи без обяснение или предупреждение. През изминалата година са изгонени още повече търговци, а новите сергии, които са поставили, са празни. Купувачите са изплашени от оръжията и войниците. Страхът и изгонването карат хората да напускат районите, в които окупационните сили след това се разширяват.
Иска ми се да видите палестинеца в Силван, Източен Йерусалим, който живее до развалините на дома, в който е роден. През февруари къщата му е съборена от израелските власти, защото няма „разрешително“ за строеж, въпреки че къщата е построена преди Източен Йерусалим да премине под израелска власт. Булдозерът пристига с кучешки отряд и въоръжени служители, които дърпат и блъскат възрастната му съпруга в стените, докато ги изкарват от имота. Той ги моли да върнат една снимка, единствената, която имаше, на него и майка му. Вместо това тя е взета и разбита на земята пред него. От 7 октомври досега са разрушени 37 къщи в района. Когато собствениците напускат къщите, в тях се настаняват заселници, чийто брой в Силван вече расте. Миналата седмица тези заселници празнуваха, а прикладите на пушките на бащите бяха на нивото на очите на малките деца, които препускаха по улиците, затворени за движение на палестинците за целия ден.
Иска ми се да можехте да видите скалистите пустинни селища Масафер Ята, които през последната година са подложени на нарастващо насилие, като жителите им са били нападани, домовете им са били ограбвани, а добитъкът им е бил краден от банди заселници, които могат да бъдат описани само като бесни. Само видът на заселници, които се спускат по пътеката на хълма, предизвиква паника, и палестинците се предупреждават да останат на място или да търсят друг маршрут, за да не бъдат нападнати. Някои от селата са на около 5000 години. Тези, които не са били опразнени през последното десетилетие, са разрушени и откъснати от света, принудени да се справят без вода, електричество или асфалтирани пътища. Когато една малка общност издигнала слънчеви панели, те били съборени от заселниците, от които няма правна защита. Често, както ми каза един старейшина на село, полицията, която се вика, са самите заселници – те са „съдията, войникът и полицаят“.
Иска ми се да можехте да видите гигантските бели камъни и старателно възстановените исторически къщи, каналите и гробовете на мистиците в хълмовете на Айн Киния. Над тях се извисяват големи селища, излъчващи ярки бели светлини през нощта. Към тези светлини са прикрепени картечници. Заселниците редовно правят поход до историческото място с децата си в своеобразно поклонение на омразата. Един свидетел ми каза, че те подтикват децата си да чупят и разбиват каквото могат, като ги посвещават в традицията на святото дело да премахват палестинците от място, на което се намират ценни постройки и дървета, предшестващи дори монотеизма.
Иска ми се да можехте да видите условията, в които живеят тези общности на фона тези насилствени усилия за етническо прочистване. На Западния бряг броят на затворниците нарасна през последната година, като се удвои до почти 10 000 души, от които около 250 са деца. Една трета от тези затворници са под „административно задържане“ – присъда, която може да бъде подновявана за неопределено време, без да им бъдат повдигнати обвинения, да им бъде осигурен правен представител или да бъдат посещавани от семейството. Бих искала да можете да видите как дори времето принадлежи на израелското правителство, тъй като то затваря контролно-пропускателни пунктове и пътища без предизвестие или обяснение, както направи след иранската ракетна атака, спирайки движението на хората през окупираните територии. Тези бариери блокират или затварят хората по прищявка, като не им оставят друг избор, освен да променят плановете си, да намерят нови маршрути до дестинацията си или да останат блокирани.
Наред с всичко това милиони палестинци продължават да живеят живот, който е по-пълноценен, отколкото може да се очаква при такива условия, живот, който е едновременно банален и чудотворен в своята нормалност. Но той е притиснат по краищата от постоянен и нарастващ натиск. И всичко това са само тъпите остриета на окупацията. Иска ми се да можете да видите всичко това, но наистина, какво повече трябва да видим отвъд това, което се случва в най-острия им край в Газа? Проблемът не е в това, че не знаем, а че толкова малко се променя въпреки нашето знание.
Всички средства, с които разполагат онези, които искат светът да предприеме действия – журналистика, протести, гняв и възмущение – не могат да сложат край на тази катастрофа, нито дори да уловят нейната сериозност. Тя не започна с трагедията от 7 октомври. И няма да свърши, не само за палестинците, но и за онези израелци, които са били покварени от привилегиите и безнаказаността. Докато тези, които имат властта да определят кой заслужава да живее в безопасност и достойнство, не разберат, че не можеш да откажеш тези права на палестинците и да очакваш от тях да гарантират мира и стабилността, като се подчинят на съдбата си на подчовеци, това няма да приключи.
About The Author
