На 19 юни 2024 г. трябваше да изнеса лекция в Университета Бен-Гурион в Негев (BGU) в Беер Шева, Израел. Лекцията ми беше част от събитие, посветено на световните университетски протести срещу Израел, и планирах да разгледам войната в Газа и в по-широк план въпроса дали протестите са искрен израз на възмущение или са мотивирани от антисемитизъм, както твърдяха някои. Но нещата не се развиха по план.
Когато стигнах до входа на лекционната зала, видях група студенти да се събират. Скоро се оказа, че те не са дошли да присъстват на събитието, а да протестират срещу него.Оказа се, че студентите са били призовани от съобщение в WhatsApp, разпратено предния ден, в което се съобщаваше за лекцията и се призоваваше за действия: „Няма да позволим това! Докога ще извършваме предателство спрямо самите себе си?!?!?!?!?!!!“В съобщението се твърдеше, че съм подписал петиция, в която Израел се описва като „режим на апартейд“ (всъщност петицията се отнасяше за режим на апартейд в Западния бряг). Също така бях „обвинен“, че през ноември 2023 г. съм написал статия за „Ню Йорк Таймс“, в която заявявам, че въпреки че изявленията на израелските лидери подсказват намерения за геноцид, все още има време да се спре Израел да извърши геноцид. По този въпрос наистина бях “виновен”. Организаторът на събитието, изтъкнатият географ Орен Йифтакел, беше критикуван по същия начин. Сред провиненията му беше и това, че е бил директор на „антиционистката“ B’Tselem, световно уважавана неправителствена организация за защита на правата на човека.
Когато участниците в дискусията и шепа предимно възрастни преподаватели влязоха в залата, охранителите не позволиха на протестиращите студенти да влязат. Но те не ги спряха да държат вратата на лекционната зала отворена, да викат лозунги по мегафон и да удрят с всичка сила по стените.
След повече от час такива прекъсвания се съгласихме, че може би най-добрата стъпка напред ще бъде да помолим протестиращите студенти да се присъединят към нас за разговор, при условие че прекратят действията си. В крайна сметка доста от тези активисти влязоха и през следващите два часа седяхме и разговаряхме. Оказа се, че повечето от тези млади мъже и жени наскоро са се завърнали от служба в запаса, по време на която са били разположени в ивицата Газа.
Това не беше приятелски или „позитивен“ обмен на мнения, но беше показателен.Тези студенти не бяха непременно представителни за студентите в Израел като цяло. Те бяха активисти на крайно десни организации. Но в много отношения това, което казваха, отразяваше много по-широко разпространени настроения в страната.
Не бях ходил в Израел от юни 2023 г. и по време на това посещение открих страна, различна от тази, която познавах. Въпреки че от много години работя в чужбина, Израел е мястото, където съм роден и израснал. Това е мястото, където са живели и са погребани родителите ми; там синът ми е създал свое семейство и живеят повечето от най-старите ми и най-добри приятели. Познавайки страната отвътре и след като след 7 октомври следих събитията дори по-внимателно от обикновено, не бях напълно изненадан от това, което срещнах при завръщането си, но все пак то беше дълбоко обезпокоително.
При обсъждането на тези въпроси не мога да не се позова на личния си и професионален опит. Служих в Израелските сили за отбрана (IDF) в продължение на четири години, което включваше войната Йом Кипур през 1973 г. и назначения в Западния бряг, Северен Синай и Газа, като приключих службата си като командир на пехотна рота. По време на престоя си в Газа видях от първа ръка бедността и безнадеждността на палестинските бежанци, живеещи мизерно в пренаселените и разрушени квартали. Най-ярко си спомням как патрулирах по безименните, тихи улици на египетския град ʿАриш – който тогава беше окупиран от Израел – пронизан от погледите на уплашеното, възмутено население, което ни наблюдаваше от притворените си прозорци. За първи път разбрах какво означава да окупираш друг народ.
Военната служба е задължителна за израелските евреи, когато навършат 18 години – въпреки че има няколко изключения – но и след това можете да бъдете призовани да служите отново в армията, за обучение или оперативни задължения, или в случай на извънредни ситуации, като например война. Когато бях призован през 1976 г., бях бакалавър и учех в университета в Тел Авив. По време на това първо изпращане като офицер от резерва бях тежко ранен при инцидент по време на обучение, заедно с десетки мои войници. Армията прикри обстоятелствата на това събитие, което беше причинено от небрежността на командира на учебната база. По-голямата част от първия семестър прекарах в болницата в Беер Шева, но се върнах към обучението си и се дипломирах през 1979 г. със специалност история.
Тези лични преживявания ме накараха да се заинтересувам още повече от един въпрос, който отдавна ме занимаваше: какво мотивира войниците да се бият? В десетилетията след Втората световна война много американски социолози твърдяха, че войниците се бият преди всичко един за друг, а не за някаква по-голяма идеологическа цел. Но това не съвпадаше съвсем с това, което бях преживял като войник: ние вярвахме, че фо правим в името на по-голяма кауза, която надхвърляше собствената ни група от приятели. По времето, когато завърших бакалавърската си степен, бях започнал да се питам дали в името на тази кауза войниците могат да бъдат накарани да действат по начин, който иначе биха намерили за осъдителен.
Захващайки се с крайния случай, написах докторската си дисертация в Оксфорд, която по-късно беше публикувана като книга, за нацистката индоктринация на германската армия и престъпленията, извършени от нея на Източния фронт през Втората световна война. Това, което открих, противоречи на начина, по който германците през 80-те години на ХХ век разбираха своето минало. Те предпочитаха да мислят, че армията е водила „достойна“ война, дори когато Гестапо и СС са извършвали геноцид „зад гърба ѝ“. На германците им трябваха още много години, за да осъзнаят доколко собствените им бащи и дядовци са били съучастници в Холокоста и масовите убийства на много други групи в Източна Европа и Съветския съюз.
Когато в края на 1987 г. избухна първата палестинска интифада, или въстание, преподавах в университета в Тел Авив. Бях ужасен от указанието на Ицхак Рабин, тогава министър на отбраната, към армията да „чупят ръцете и краката“ на палестинските младежи, които хвърляха камъни по тежко въоръжените войски. Написах писмо до него, в което го предупреждавах, че въз основа на изследванията ми за индоктринацията на въоръжените сили на нацистка Германия се опасявам, че под негово ръководство IDF се движи по подобен хлъзгав път.
Както показаха моите изследвания, още преди да бъдат призовани на служба, младите германци са усвоили основните елементи на нацистката идеология, особено възгледа, че подчовешките славянски маси, предвождани от коварните евреи-болшевики, заплашват Германия и останалия цивилизован свят с унищожение и че следователно Германия има правото и задължението да създаде за себе си „жизнено пространство“ на изток и да унищожи или пороби населението на този регион. След това този мироглед е насаждан и на войниците, така че по времето, когато навлизат в Съветския съюз, те възприемат враговете си през тази призма. Ожесточената съпротива, оказана от Червената армия, само потвърждава необходимостта от пълно унищожаване както на съветските войници, така и на цивилното население, и най-вече на евреите, които са смятани за основни подбудители на болшевизма. Колкото повече разрушения нанасяха, толкова повече германските войски се страхуваха от отмъщението, което можеха да очакват, ако враговете им надделеят. В резултат на това са избити до 30 милиона съветски войници и граждани
За мое изумление, няколко дни след като му писах, получих едноредов отговор от Рабин, в който ме упрекваше, че съм се осмелил да сравня IDF с германската армия. Това ми даде възможност да му напиша по-подробно писмо, в което обяснявах изследванията си и притесненията си относно използването на армията като инструмент за потисничество срещу невъоръжени окупирани цивилни граждани. Рабин отговори отново със същото изявление: „Как се осмелявате да сравнявате IDF с Вермахта?“ Но в ретроспекция смятам, че тази размяна на реплики разкрива нещо за последвалия му интелектуален път. Защото, както знаем от по-късния му ангажимент в мирния процес от Осло, макар и с недостатъци, в крайна сметка той признава, че в дългосрочен план Израел не може да издържи на военната, политическата и моралната цена на окупацията.
От 1989 г. преподавам в Съединените щати. Писал съм много по въпросите на войната, геноцида, нацизма, антисемитизма и Холокоста, опитвайки се да разбера връзките между индустриалното избиване на войници през Първата световна война и изтребването на цивилно население от режима на Хитлер. Наред с други проекти, прекарах много години в изследване на трансформацията на родния град на майка ми – Бухач в Полша (сега Украйна) – от общност на междуетническо съжителство в такава, в която по време на нацистката окупация нееврейското население се обръща срещу своите еврейски съседи. Въпреки че германците идват в града с ясната цел да избият евреите, скоростта и ефективността на убийствата са значително улеснени от сътрудничеството на местните жители. Тези местни жители са били мотивирани от съществуващи преди това обиди и омрази, които могат да бъдат проследени назад до възхода на етнонационализма през предходните десетилетия и преобладаващото мнение, че евреите не принадлежат към новите национални държави, създадени след Първата световна война.
В месеците след 7 октомври това, което научих през живота и кариерата си, стана по-болезнено актуално от всякога. Подобно на много други, последните месеци бяха за мен емоционално и интелектуално предизвикателство. Подобно на много други, членовете на моите семейства и тези на моите приятели също бяха пряко засегнати от насилието. Накъдето и да се обърнете, не липсва скръб.
Нападението на Хамас от 7 октомври беше огромен шок за израелското общество, от който то все още не се е съвзело. За първи път Израел загуби контрол над част от територията си за продължителен период от време, като IDF не успя да предотврати избиването на повече от 1200 души – много от тях убити по най-жестоките възможни начини – и вземането на над 200 заложници, включително десетки деца. Чувството за изоставеност от страна на държавата и за продължаваща несигурност – с десетки хиляди израелски граждани, които все още са разселени от домовете си покрай Ивицата Газа и край ливанската граница – е дълбоко.
Днес сред огромната част от израелската общественост, включително и сред тези, които се противопоставят на правителството, преобладават две мнения.
Първата е комбинация от ярост и страх, желание да се възстанови сигурността на всяка цена и пълно недоверие към политическите решения, преговорите и помирението. Военният теоретик Карл фон Клаузевиц отбелязва, че войната е продължение на политиката с други средства, и предупреждава, че без определена политическа цел тя ще доведе до безгранични разрушения. Настроенията, които сега преобладават в Израел, по подобен начин заплашват да превърнат войната в своя собствена цел. Според него политиката е по-скоро пречка за постигане на целите, отколкото средство за ограничаване на разрушенията. Това е възглед, който в крайна сметка може да доведе само до самоунищожение.
Второто преобладаващо настроение – или по-скоро липсата на такова – е обратната страна на първото. Това е пълната неспособност на израелското общество днес да изпитва каквато и да е съпричастност към населението на Газа. Изглежда, че мнозинството дори не иска да знае какво се случва в Газа и това желание се отразява в телевизионните репортажи. Израелските телевизионни новини в наши дни обикновено започват с репортажи за погребенията на войници, неизменно описвани като герои, паднали в боевете в Газа, последвани от оценки колко бойци на Хамас са били „ликвидирани“.Споменаването на смъртните случаи на палестински цивилни граждани е рядкост и обикновено се представя като част от вражеската пропаганда или като повод за нежелан международен натиск. Пред лицето на толкова много смърт, това оглушително мълчание сега изглежда като своеобразна форма на отмъстителност.
Разбира се, израелската общественост отдавна е свикнала с бруталната окупация, която е характерна за страната през 57 от 76-те години на нейното съществуване. Но мащабът на това, което се извършва в Газа в момента от армията, е безпрецедентен, както и пълното безразличие на повечето израелци към това, което се върши от тяхно име. През 1982 г. стотици хиляди израелци протестираха срещу избиването на палестинското население в бежанските лагери Сабра и Шатила в Западен Бейрут от маронитски християнски милиции, подпомогнати от израелскта армия. Днес подобна реакция е немислима. Начинът, по който очите на хората се присвиват всеки път, когато се спомене за страданията на палестинските цивилни граждани и за смъртта на хиляди деца, жени и възрастни хора, е дълбоко обезпокоителен.
При срещите си с моите приятели в Израел този път често усещах, че те се страхуват да не наруша скръбта им и че живеейки извън страната, не мога да разбера тяхната болка, тревога, недоумение и безпомощност. Всяко намекване, че животът в страната ги е притъпил за болката на другите – болката, която в крайна сметка е причинена от тяхно име – предизвикваше само стена от мълчание, затваряне в себе си или бърза смяна на темата. Впечатлението, което получих, беше непротиворечиво: нямаме място в сърцата си, нямаме място в мислите си, не искаме да говорим или да ни се показва какво правят собствените ни войници, нашите деца или внуци, нашите братя и сестри, точно сега в Газа. Трябва да се съсредоточим върху себе си, върху нашата травма, страх и гняв.
В едно интервю, проведено на 7 март 2024 г., писателят, фермер и учен Зеев Смилански изрази точно това мнение по начин, който ми се стори шокиращ, именно защото идва от него. Познавам Смилански от повече от половин век, а той е син на известния израелски писател С. Ижар, чиято повест „Хирбет Хизе“ от 1949 г. е първият текст в израелската литература, който се противопоставя на несправедливостта на Накба – прогонването на 750 000 палестинци от територията на държавата Израел през 1948 г. Говорейки за собствения си син Офер, който живее в Брюксел, Смилански коментира:
Офер казва, че за него всяко дете е дете, без значение дали е в Газа или тук. Аз не се чувствам като него. Нашите деца тук са по-важни за мен. Там има шокираща хуманитарна катастрофа, разбирам това, но сърцето ми е блокирано и изпълнено с нашите деца и нашите заложници… В сърцето ми няма място за децата в Газа, колкото и шокиращо и ужасяващо да е това, и въпреки че знам, че войната не е решение.
Слушам Маоз Инон, който е загубил и двамата си родители [убити от Хамас на 7 октомври] … и който говори толкова красиво и убедително за необходимостта да гледаме напред, че трябва да носим надежда и да искаме мир, защото войните няма да постигнат нищо, и съм съгласен с него. Съгласен съм с него, но не мога да намеря сили в сърцето си, с всичките си леви наклонности и любов към човечеството, не мога … Не само Хамас, а всички жители на Газа са съгласни, че е нормално да се убиват еврейски деца, че това е достойна кауза … С Германия имаше помирение, но те се извиниха и платиха обезщетения, а какво [ще стане] тук? Ние също направихме ужасни неща, но нищо, което да се доближава до това, което се случи тук на 7 октомври. Ще бъде необходимо да се помирим, но ни е необходима известна дистанция.
Това беше широко разпространено мнение сред много леви, либерални приятели и познати, с които разговарях в Израел. Разбира се, то беше съвсем различно от това, което десните политици и медийни фигури говореха от 7 октомври насам. Много от моите приятели признават несправедливостта на окупацията и, както каза Смилански, изповядват „любов към човечеството“. Но в този момент, при тези обстоятелства, те не са съсредоточени върху това. Вместо това те смятат, че в борбата между справедливостта и съществуването съществуването трябва да победи, а в борбата между една справедлива кауза и друга – тази на израелците и тази на палестинците – нашата кауза трябва да възтържествува, независимо от цената. На онези, които се съмняват в този суров избор, Холокостът се представя като алтернатива, колкото и да е нерелевантен за настоящия момент.
Това чувство не се появи внезапно на 7 октомври. Корените му са много по-дълбоки.
На 30 април 1956 г. Моше Даян, тогава началник на щаба на израелската армия, произнася кратка реч, която ще се превърне в една от най-известните в историята на Израел. Той се обръща към опечалените на погребението на Ро’и Ротберг, млад служител по сигурността на новосъздадения кибуц Нахал Оз, който е създаден от армиоята през 1951 г. и две години по-късно става гражданска общност. Кибуцът е разположен само на няколкостотин метра от границата с Ивицата Газа, с лице към палестинския квартал Шуджаия.
Ротберг е убит предишния ден, а тялото му е пренесено през границата и осакатено, след което е върнато в Израел с помощта на ООН. Речта на Даян се превръща в емблематично изказване, използвано и до днес както от десните, така и от левите политически сили:
Вчера сутринта Ро’и беше убит. Замаян от утринното спокойствие, той не видя онези, които го чакаха в засада на ръба на браздата. Нека днес не хвърляме обвинения към убийците. Защо трябва да ги обвиняваме за изгарящата им омраза към нас? Вече осем години те живеят в бежанските лагери в Газа, докато пред очите им ние превръщаме земята и селата, в които те и техните прадеди са живели, в наша собственост.
Не трябва да търсим кръвта на Рой от арабите в Газа, а от самите нас. Как си затворихме очите и не се изправихме пред съдбата си, не се изправихме пред мисията на нашето поколение в цялата ѝ жестокост? Нима забравихме, че тази група момчета, която живее в Нахал Оз, носи на раменете си тежките порти на Газа, от другата страна на които се тълпят стотици хиляди очи и ръце, молещи се за нашия момент на слабост, за да могат да ни разкъсат – нима забравихме това?
Ние сме поколението на заселването; без стоманен шлем и дулото на оръдието няма да можем да посадим дърво и да построим дом. Децата ни няма да имат живот, ако не изкопаем убежища, а без бодлива тел и картечници няма да можем да прокараме пътища и да изкопаем кладенци за вода. Милиони евреи, които са били изтребени, защото не са имали земя, ни гледат от пепелището на израелската история и ни заповядват да се заселим и да възкресим земя за нашия народ. Но отвъд браздата на границата се надига океан от омраза и желание за отмъщение, които чакат момента, в който спокойствието ще притъпи готовността ни, деня, в който ще се вслушаме в посланиците на заговорническото лицемерие, които ни призовават да сложим оръжие …
Нека не се стряскаме, когато виждаме отвращението, което съпътства и изпълва живота на стотици хиляди араби, които живеят около нас и очакват момента, в който ще могат да посегнат към нашата кръв. Нека не отвръщаме поглед, за да не отслабнат ръцете ни. Това е съдбата на нашето поколение. Това е изборът на нашия живот – да бъдем готови и въоръжени, силни и издръжливи. Защото ако мечът падне от юмрука ни, животът ни ще бъде посечен.
На следващия ден Даян записва речта си за израелското радио. Но нещо липсваше. Нямаше го споменаването на бежанците, които наблюдават как евреите обработват земите, от които са били изселени, и които не бива да бъдат обвинявани, че мразят своите изселници. Въпреки че е изрекъл тези редове на погребението и ги е написал впоследствие, Даян решава да ги пропусне в записаната версия. Той също е познавал тази земя преди 1948 г. Той си спомня за палестинските села и градове, които са били разрушени, за да се освободи място за еврейските заселници. Той ясно разбираше гнева на бежанците от другата страна на оградата. Но той също така твърдо вярваше както в правото, така и в спешната нужда от еврейско заселване и държавност. В борбата между справянето с несправедливостта и завладяването на земята той избра своята страна, знаейки, че това обрича народа му да разчита завинаги на оръжието. Даян също така добре знаеше какво може да приеме израелската общественост. Именно поради неговата амбивалентност по отношение на това къде се крие вината и отговорността за несправедливостта и насилието, както и поради детерминистичния му, трагичен поглед върху историята, двете версии на речта му в крайна сметка се харесаха на хора с коренно различни политически ориентации.
Десетилетия по-късно, след още много войни и реки от кръв, Даян озаглавява последната си книга „Ще погълне ли мечът завинаги? Публикувана през 1981 г., книгата описва подробно ролята му за постигането на мирно споразумение с Египет две години по-рано. Той най-накрая е разбрал истината за втората част на библейския стих, от който е взел заглавието на книгата: „Не знаеш ли, че в края на краищата ще има горчивина?
Но в речта си от 1956 г., в която споменава за носенето на тежките порти на Газа и за палестинците, които чакат момент на слабост, Даян намеква за библейската история за Самсон. Както слушателите му биха си спомнили, израилтянинът Самсон, чиято свръхчовешка сила се дължи на дългата му коса, имал навика да посещава проститутки в Газа. Филистимците, които го смятали за свой смъртен враг, се надявали да му устроят засада пред заключените порти на града. Но Самсон просто вдигнал портите на раменете си и излязъл на свобода. Едва когато любовницата му Далила го измамила и отрязала косата му, филистимците успели да го заловят и да го затворят, като го направили още по-безсилен, издълбавайки очите му (както се твърди, че са направили и газианците, които осакатили Ро’и). Но в последния си подвиг на храброст, когато е подиграван от похитителите си, Самсон призовава Бога на помощ, грабва колоните на храма, в който е атворен, и го срива върху веселата тълпа, която го заобикаля, като извиква: „Нека умра с филистимците!“
Тези порти на Газа са дълбоко вкоренени в ционисткото израелско въображение като символ на разделението между нас и „варварите“. В случая с Ро’и, твърди Даян, „копнежът за мир е запушил ушите му и той не е чул гласа на убийството, чакащо в засада. Вратите на Газа натежаха твърде много върху раменете му и го повалиха“.
На 8 октомври 2023 г. президентът Исаак Херцог се обръща към израелската общественост, цитирайки последния ред от речта на Даян: „Това е съдбата на нашето поколение. Това е изборът на нашия живот – да бъдем готови и въоръжени, силни и издръжливи. Защото ако мечът падне от юмрука ни, животът ни ще бъде посечен“. Предишния ден, 67 години след смъртта на Ро’и, бойци на Хамас убиват 15 жители на кибуца Нахал Оз и вземат осем заложници. След ответното нахлуване на Израел в Газа палестинският квартал Шуджаия, намиращ се срещу кибуца, в който са живели 100 000 души, е опразнен от населението и превърнат в една огромна купчина развалини.
Един от редките литературни опити за разкриване на мрачната логика на израелските войни е необикновената поема на Анадад Елдан от 1971 г. „Самсон разкъсва дрехите си“, в която този древноеврейски герой си проправя път към и от Газа, оставяйки след себе си само разруха. За първи път научих за тази поема от изключителното ивритско есе на Арие Дубнов „Портите на Газа“, публикувано през януари 2024 г. Самсон – героят, пророкът, покорителят на вечния враг на нацията – се превръща в нейния ангел на смъртта, смърт, която, както си спомняме, в крайна сметка той причинява и на себе си в едно грандиозно самоубийствено действие, което отеква през поколенията и до днес.
Когато отидох
в Газа срещнах
Самсон, който излезе, разкъсвайки дрехите си
по одрасканото му лице потекоха реки
и къщите се огънаха, за да го пуснат
да мине
болките му изкореняваха дърветата и се вкопчваха в
заплетени
корени. В корените имаше нишки от неговата
коса.
Главата му блестеше като череп, направен от скала
а колебливите му стъпки разкъсваха сълзите ми
Самсон вървеше, влачейки умореното слънце
счупи стъклата на прозорците и веригите в морето на Газа
бяха потънали. Чух как
земята стенеше под стъпките му,
как разряза червата ѝ. Самсоновият
скърцаха, когато вървеше.
Роден в Полша през 1924 г. като Авраам Блейберг, Елдан пристига в Палестина като дете, сражава се във войната през 1948 г. и през 1960 г. се премества в кибуц Беери, на около 4 км от ивицата Газа. На 7 октомври 2023 г. 99-годишният Елдан и съпругата му оцеляват след клането на около стотина жители на кибуца, когато бойците, влезли в дома им, необяснимо защо ги пощадили.
След 7 октомври, след чудодейното оцеляване на този неизвестен поет, в израелските медии широко се разпространява друго негово произведение. Елдан, дългогодишен летописец на скръбта и болката, причинени от потисничеството и несправедливостта, сякаш беше предсказал катастрофата, сполетяла дома му. През 2016 г. той бе публикувал стихосбирка под заглавие „Шест часа на разсъмване“. Това е часът, в който е започнало нападението на Хамас. Книгата съдържа разтърсващото стихотворение „На стените на Бе’ери“, в което оплаква смъртта на дъщеря си от болест (на иврит името на кибуца означава и „моят кладенец“).
След събитията от 7 октомври стихотворението сякаш предсказва унищожение и изразява определен възглед за ционизма, който води началото си от катастрофата и отчаянието на диаспората, довеждайки нацията до прокълната земя, където децата са погребани от родителите си, но дава надежда за нова и обнадеждаваща зора:
На стените на Бе’ери написах нейната история
от корени и дълбочини, изтерзани от студа
когато прочетоха това, което се случваше в болката и светлините ѝ
се сгромолясаха в мъглата и тъмнината на нощта и се породи вой
молитва, защото децата ѝ паднаха и вратата е заключена
за благодатта на небето те дишат опустошение и скръб
кой ще утеши безутешните родители, защото проклятие
шепне, че няма да има нито роса, нито дъжд, можеш да плачеш, ако можеш
има време, когато тъмнината бучи, но има зора и сияние
Подобно на хвалебствената реч на Даян за Ро’и, „На стените на Бе’ери“ означава различни неща за различните хора. Дали трябва да се чете като оплакване за унищожаването на един красив и невинен кибуц в пустинята, или е вик на болка заради безкрайната кървава вендета между двата народа на тази земя? Поетът не ни е казал какво е искал да каже, както е прието при поетите. В крайна сметка той е написал това преди години в траур за любимата си дъщеря. Но като се има предвид дългогодишната му тиха, точна и разтърсваща работа, не изглежда фантастично да вярваме, че стихотворението е призив за помирение и съвместно съществуване, а не за още цикли на кръвопролития и отмъщение.
По стечение на обстоятелствата имам лична връзка с кибуца Бе’ери. Там е израснала снаха ми, а пътуването ми до Израел през юни беше главно за да посетя близнаците – моите внуци – които тя доведе на бял свят през януари 2024 г. Кибуцът обаче беше изоставен. Синът ми, снаха ми и техните деца се бяха преместили в близкия свободен апартамент със семейство оцелели – близки роднини, чийто баща все още е държан като заложник – което прави невъобразима комбинация от нов живот и безутешна скръб в един дом.
Освен да се видя със семейството си, бях дошъл в Израел и да се срещна с приятели. Надявах се да разбера какво се е случило в страната след началото на войната. Прекъснатата лекция не беше на първо място в дневния ми ред. Но щом пристигнах в лекционната зала в онзи ден в средата на юни, бързо разбрах, че тази взривоопасна ситуация би могла да даде и някои ключове към разбирането на манталитета на младото поколение студенти и войници.
След като седнахме и започнахме да разговаряме, ми стана ясно, че студентите искат да бъдат чути и че никой, може би дори собствените им преподаватели и университетски администратори, не е заинтересован да ги изслуша. Моето присъствие и смътното им знание за моята критика на войната предизвикаха у тях нуждата да обяснят на мен, но може би и на себе си, в какво са участвали като войници и граждани.
Една млада жена, наскоро завърнала се от дълга военна служба в Газа, изскочи на сцената и говори убедително за приятелите, които е изгубила, за злата природа на Хамас и за това, че тя и нейните другари се жертват, за да осигурят безопасността на страната в бъдеще. Дълбоко разстроена, тя се разплака по средата на речта си и се оттегли. Млад мъж, сдържан и изразителен, отхвърли предложението ми, че критиката на израелската политика не е непременно мотивирана от антисемитизъм. След това той започна кратък преглед на историята на ционизма като отговор на антисемитизма и като политически път, който никой от неевреите няма право да отрича. Макар че те бяха разстроени от моите възгледи и развълнувани от собствените си неотдавнашни преживявания в Газа, мненията, изразени от студентите, по никакъв начин не бяха изключителни. Те отразяваха много по-голяма част от общественото мнение в Израел.
Знаейки, че преди това съм предупреждавал за геноцида, студентите бяха особено нетърпеливи да ми покажат, че са хуманни, че не са убийци. Те не се съмняваха, че израелската атмия всъщност е най-моралната армия в света. Но също така бяха убедени, че всички щети, нанесени на хората и сградите в Газа, са напълно оправдани, че за всичко е виновна Хамас, която ги използва като жив щит.
Показаха ми снимки на телефоните си, за да докажат, че са се държали подобаващо с децата, отрекоха, че в Газа има глад, и настояха, че системното унищожаване на училища, университети, болници, обществени сгради, жилища и инфраструктура е необходимо и оправдано. Всяка критика на израелската политика от страна на други държави и на Организацията на обединените нации се разглеждаше като антисемитска
За разлика от мнозинството израелци, тези млади хора са видели разрушенията в Газа със собствените си очи. Струваше ми се, че те не само са възприели едно специфично мнение, което е станало обичайно в Израел, а именно, че унищожаването на Газа като такова е легитимен отговор на 7 октомври, но също така са развили начин на мислене, който бях наблюдавал преди много години, когато изучавах поведението, мирогледа и самовъзприемането на войниците от германската армия през Втората световна война. След като са усвоили определени възгледи за врага – болшевиките като Untermenschen; Хамас като човешки животни – и за цялото население като по-малко от човек и незаслужаващо права, войниците, които наблюдават или извършват жестокости, са склонни да ги приписват не на собствената си армия или на себе си, а на врага.
Хиляди деца са били убити? Вината е на врага. Нашите собствени деца бяха убити? За това със сигурност е виновен врагът. Ако Хамас извършат клане в кибуц, те са нацисти. Ако пуснем еднотонни бомби върху убежища за бежанци и убием стотици цивилни, вината е на Хамас, които се крият близо до тези убежища. След това, което ни причиниха, нямаме друг избор, освен да ги изкореним. След това, което им направихме, можем само да си представим какво ще ни направят, ако не ги унищожим. Просто нямаме и
В средата на юли 1941 г., само няколко седмици след като Германия започва обявената от Хитлер „война за унищожение“ срещу Съветския съюз, един германски подофицер пише вкъщи от Източния фронт:
Германският народ има огромен дълг към нашия Фюрер, защото ако тези зверове, които са наши врагове тук, бяха дошли в Германия, щяха да се случат такива убийства, каквито светът не е виждал досега… Това, което видяхме… граничи с невероятното… И когато човек чете Der Stürmer [нацистки вестник] и гледа снимките, това е само слаба илюстрация на това, което виждаме тук, и на престъпленията, извършени тук от евреите.
Пропагандна листовка на армията, издадена през юни 1941 г., рисува подобна кошмарна картина на политическите офицери от Червената армия, която много войници скоро възприемат като отражение на действителността:
Всеки, който някога е гледал лицето на червен комисар, знае какви са болшевиките. Тук няма нужда от теоретични изрази. Бихме обидили животните, ако опишем тези предимно еврейски мъже като зверове. Те са въплъщение на сатанинската и безумна омраза към цялото благородно човечество … [Те] щяха да сложат край на целия смислен живот, ако това изригване не беше преградено в последния момент.
Два дни след нападението на Хамас министърът на отбраната Йоав Галант заяви: „Сражаваме се с човешки животни и трябва да действаме по съответния начин“, а по-късно добави, че Израел ще „разруши един след друг кварталите в Газа“. Това потвърди и бившият министър-председател Нафтали Бенет: „Сражаваме се с нацисти“. Премиерът Бенямин Нетаняху призова израелците да „помнят какво ви направи Амалек“, намеквайки за библейския призив да бъдат изтребени „мъжете и жените, децата и бебетата“ на Амалек. В радиоинтервю той каза за Хамас: „Не ги наричам човешки животни, защото това би било обидно за животните“. Заместник-председателят на Кнесета Нисим Ватури написа в X, че целта на Израел трябва да бъде „заличаване на ивицата Газа от лицето на Земята“. По израелската телевизия той заяви: „Няма непричастни хора … трябва да влезем там и да убиваме, да убиваме, да убиваме. Трябва да ги убием, преди те да убият нас“. Министърът на финансите Безалел Смотрич подчерта в речта си: „Работата трябва да бъде завършена … Пълно унищожение. Изтрийте спомена за Амалек изпод небето.“ Ави Дихтер, министър на земеделието и бивш ръководител на разузнавателната служба Шин Бет, говори за „разгръщане на Накба в Газа“. На един 95-годишен израелски военен ветеран, чиято мотивационна реч пред войниците на IDF, подготвящи се за нахлуването в Газа, ги увещава да „изтрият спомена за тях, за техните семейства, майки и деца“, израелският президент Херцог връчи почетна грамота за това, че е „дал прекрасен пример на поколения войници“. Нищо чудно, че в социалните мрежи се появиха безброй публикации от войниците на израелската армия в Газа, които призоваваха да се „избият арабите“, да се „изгорят майките им“ и да се „изравни със земята“ Газа. Не е известно да е имало дисциплинарни мерки от страна на техните командири.
Това е логиката на безкрайното насилие – логика, която позволява да се унищожават цели популации и да се чувстваме напълно оправдани в това. Това е логика на жертвата – трябва да ги убием, преди те да са ни убили, както са го правили преди – а нищо не дава повече сила на насилието от справедливото чувство за жертва. Вижте какво ни се случи през 1918 г.– казват германските войници през 1942 г., припомняйки пропагандния мит за „удара в гърба“, който приписва катастрофалното поражение на Германия в Първата световна война на еврейското и комунистическото предателство. Вижте какво ни се случи по време на Холокоста, когато вярвахме, че други ще ни се притекат на помощ – казват войниците на IDF през 2024 г., като по този начин си дават разрешение за безразборно унищожение въз основа на фалшива аналогия между Хамас и нацистите.
Младите мъже и жени, с които разговарях през този ден, бяха изпълнени с гняв не толкова срещу мен – те се успокоиха малко, когато споменах за собствената си военна служба, – а защото, мисля, се чувстваха предадени от всички около тях. Предадени от медиите, които според тях бяха твърде критични, от висшите командири, които според тях бяха твърде снизходителни към палестинците, от политиците, които не успяха да предотвратят фиаското на 7 октомври, от неспособността на IDF да постигне „пълна победа“, от интелектуалците и левичарите, които ги критикуваха несправедливо, от правителството на САЩ, което не доставяше достатъчно боеприпаси достатъчно бързо, и от всички онези лицемерни европейски политици и антисемитски настроени студенти, които протестираха срещу действията им в Газа. Изглеждаха уплашени, несигурни и объркани, а някои от тях вероятно страдаха и от посттравматично стресово разстройство.
Разказах им историята за това как през 1930 г. нацистите демократично превземат германския студентски съюз. Студентите по онова време се чувстваха предадени от загубата на Първата световна война, от загубата на възможности заради икономическата криза, от загубата на земя и престиж след унизителния Версайски мирен договор. Те искаха да направят Германия отново велика и Хитлер изглеждаше способен да изпълни това обещание. Вътрешните врагове на Германия бяха отстранени, икономиката ѝ процъфтяваше, другите народи отново се страхуваха от нея, а след това тя започна война, завладя Европа и изби милиони хора. Накрая страната беше напълно унищожена. Замислих се на глас дали може би малцината германски студенти, които са оцелели през тези 15 години, съжаляват за решението си през 1930 г. да подкрепят нацизма. Но не мисля, че младежите и девойките в университа разбираха последиците от това, което им бях казал.
Студентите бяха едновременно плашещи и уплашени, а страхът им ги правеше още по-агресивни. Това ниво на заплаха, както и известна степен на припокриване на мненията, изглежда пораждаше страх и угодничество у техните началници, преподаватели и администратори, които демонстрираха голямо нежелание да ги дисциплинират по какъвто и да е начин. В същото време множество медийни експерти и политици приветстваха тези ангели на разрушението, наричайки ги герои само миг преди да ги заровят в земята и да обърнат гръб на опечалените им семейства. Семействата казват, че падналите войници са загинали за добра кауза. Но никой не отделя време да обясни каква всъщност е тази кауза, освен чистото оцеляване чрез все повече насилие.
И затова ми беше жал за тези студенти, които не осъзнаваха как са били манипулирани. Но си тръгнах от тази среща, изпълнен с тревога и предчувствие за нещо лошо.
Когато в края на юни се върнах в САЩ, се замислих за преживяванията си през тези две объркани и тревожни седмици. Осъзнавах дълбоката си връзка със страната, която бях напуснал. Става дума не само за връзката ми с израелското ми семейство и приятели, но и за особения дух на израелската култура и общество, които се характеризират с липсата на дистанция или отстъпчивост. Това може да бъде разтърсващо и разкриващо; човек може почти мигновено да се окаже в интензивни, дори интимни разговори с други хора на улицата, в кафене, в бар.
Същият този аспект на израелския живот обаче може да бъде и безкрайно разочароващ, тъй като там не се зачитат толкова много обществените порядки. Съществува почти култ към искреността, задължение да изразиш мнението си, без значение с кого говориш и колко обиди може да предизвикаш. Това споделено очакване създава както чувство за солидарност, така и за граници, които не могат да бъдат престъпвани. Когато сте с нас, всички ние сме семейство. Ако се обърнете срещу нас или сте от другата страна на националното разделение, сте изключени и можете да очаквате, че ще ви погнем.
Може би това беше и причината, поради която този път, за първи път, се притеснявах да отида в Израел и поради която част от мен се радваше да си тръгне. Страната се беше променила по начини, видими и незабележими, начини, които можеха да издигнат бариера между мен, като външен наблюдател, и онези, които бяха останали органична част от нея.
Но друга част от опасенията ми бяха свързани с факта, че мнението ми за случващото се в Газа се беше променило. На 10 ноември 2023 г. написах в „Ню Йорк Таймс“: „Като историк на геноцида смятам, че няма доказателства, че в момента в Газа се извършва геноцид, въпреки че е много вероятно да се извършват военни престъпления и дори престъпления срещу човечеството. […] От историята знаем, че е от решаващо значение да се предупреждава за възможността за геноцид, преди той да се случи, а не да се осъжда със закъснение, след като се е случил. Мисля, че все още имаме това време.
Вече не вярвам в това. По времето, когато пътувах до Израел, бях убеден, че най-малкото след нападението на израелската армия в Рафах на 6 май 2024 г. вече не е възможно да се отрича, че Израел е замесен в системни военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцидни действия. Не само, че тази атака срещу последното съсредоточие на жителите на Газа – повечето от тях вече неколкократно разселвани от IDF, които сега отново ги изтласкваха в т.нар. безопасна зона – демонстрираше пълно пренебрежение към всякакви хуманитарни стандарти. Тя също така ясно показва, че крайната цел на цялото това начинание от самото начало е била да се направи цялата ивица Газа необитаема и да се обезсили населението до такава степен, че то или да измре, или да потърси всички възможни варианти да напусне територията. С други думи, реториката, която израелските лидери изричаха от 7 октомври насам, вече се превръщаше в реалност – а именно, както се казва в Конвенцията на ООН за геноцида от 1948 г., Израел действаше „с намерение да унищожи изцяло или частично“ палестинското население в Газа, „като такова, чрез убийство, причиняване на сериозни вреди или налагане на условия на живот, целящи да доведат до унищожаване на групата“.
Това бяха въпроси, които можех да обсъждам само с много малка шепа активисти, учени, експерти по международно право и, което не е изненадващо, с палестински граждани на Израел. Извън този ограничен кръг подобни изявления за незаконността на израелските действия в Газа са анатемосани в Израел. Дори огромното мнозинство от протестиращите срещу правителството, тези, които призовават за прекратяване на огъня и освобождаване на заложниците, няма да ги зачетат.
Откакто се върнах от посещението си, се опитвам да поставя преживяванията си там в по-широк контекст. Реалността на място е толкова опустошителна, а бъдещето изглежда толкова мрачно, че си позволих да се отдам на контрафактическа история и на някои обнадеждаващи спекулации за едно различно бъдеще. Питам се какво щеше да се случи, ако новосъздадената държава Израел беше изпълнила ангажимента си да приеме конституция, основана на нейната Декларация за независимост? Същата тази декларация, в която се казва, че Израел „ще се основава на свободата, справедливостта и мира, както са предвидили пророците на Израел; ще гарантира пълно равенство на социалните и политическите права на всички свои жители, независимо от тяхната религия, раса или пол; ще гарантира свободата на религията, съвестта, езика, образованието и културата; ще пази светите места на всички религии; и ще бъде верен на принципите на Устава на Организацията на обединените нации“.
Как би се отразила една такава конституция на естеството на държавата? Как тя би смекчила трансформацията на ционизма от идеология, която се стреми да освободи евреите от унижението на изгнанието и дискриминацията и да ги постави в равностойно положение с другите народи по света, в държавна идеология на етнонационализма, потискането на другите, експанзионизма и апартейда? През няколкото изпълнени с надежда години на мирния процес от Осло хората в Израел започнаха да говорят за превръщането му в „държава на всички свои граждани“ – както на евреите, така и на палестинците.Убийството на министър-председателя Рабин през 1995 г. слага край на тази мечта. Дали някога ще бъде възможно Израел да се откаже от насилствените, изключващи, войнствени и все по-расистки аспекти на своята визия, тъй като тя е възприета там сега от толкова много от неговите еврейски граждани? Ще може ли Израел някога да се представи отново така, както красноречиво са си го представяли неговите основатели – като нация, основана на свободата, справедливостта и мира?
В момента е трудно да се отдадем на подобни фантазии. Но може би именно поради низината, в която се намират израелците, а още повече палестинците, и траекторията на регионално унищожение, на която са ги поставили техните лидери, се моля най-накрая да се издигнат алтернативни гласове. Защото, по думите на поета Елдан, „има време, когато тъмнината бучи, но има зора и сияние“.
About The Author
