Случаят с Пабло Гонсалес бе пратен в архива, а самият журналист бе освободен без висящи обвинения след две години и пет месеца затвор в предварителния арест в Полша в очакване на така и несъстоял се съдебен процес. Именно тази фраза – „в очакване на съдебен процес”, е най-съществена за изненадващото му включване, без да са уведомени нито адвоката му, нито семейството му, в списъка за обмен на затворници между Русия и САЩ (плюс американски съюзници, като Полша – б. пр.).
Две години и половина в очакване на съд и перспективата това да продължи „до безкрайност”, тъй като полското законодателство не предвижда ограничения за времетраенето на предварителния арест, а последното, което би искала полската прокуратура, е да допусне такъв съд, след като няма дори и едно доказателство, потвърждаващо обвиненият ѝ в шпионаж срещу Гонсалес… И не, че не е имала време – 29 месеца са предостатъчен срок, за да се потърсят и дори да се изфабрикуват „доказателства”, каквито всъщност никога не са съществували, също като лъжата за оръжия за масово унищожение в Ирак…
В действителност единственото, наподобяващо „доказателства”, са фактите от неговата особена биография – като внук на „дете на войната” (децата на испанските републиканци, изпратени в Съветския съюз, за да бъдат спасени от ужаса на Гражданската война), който е роден в Москва, говори руски и най-вече притежава два паспорта. Единият с неговото руско име и с фамилията на бащата – Павел Рубцов, и другият испански, на Пабло Гонсалес, с фамилията на майката, тя също родена в Русия, но дъщеря на „дете на войната”, на дядото на Пабло. През 1991 г., след развода на родителите си, 9-годишният тогава Пабло се мести с майка си в Испания, където израства, учи, жени се, раждат се трите му деца и се утвърждава като журналист на свободна практика, специализиран по постсъветското пространство.
Всички тези обстоятелства и специално наличието на два паспорта се изяснява веднага, почти още в минутата на ареста му. Никога не е било нещо нелегално. Неговата испано-руска идентичност винаги е била официално призната и в Испания, и в Русия. И винаги се е знаело, че Пабло или Павел редовно е пътувал из местата, от където е предавал като журналист, носейки и двата си паспорта. Нещо, което никак не съответства на някакъв прикрит шпионин, какъвто се опитват да го изкарат някои.
Проблемът е, че след като се изясняват съмненията около него, довели до ареста му на 28 февруари 2022 г-, Пабло Гонсалед не само не е освободен, но е пратен в затвора при особено тежки условия: 23 часа в денонощие в килия без естествена светлина, в практически режим на изолация, забрана за контакт по телефона или по интернет със семейството му. Двете му по-малки деца за тези 29 месеца не са могли да чуят нито веднъж гласа му. Само три посещения са разрешени за това време на жена му, на майка му и най-голямото от децата му…
Смятам, че жестокостта на полската правосъдна система спрямо Пабло Гонсалес много скоро след ареста му е спряла да има нещо общо с подозренията в шпионаж, а е продължила да има много общо най-вече с това, че е руски граждани, че го смятат за про-руски настроен и че не е достатъчно анти-руски в държанието си, както изисква социалния и политически климат, в който е потопен. Тормозът, на който е подложен, произтича най-вече от отказа на полската прокуратура да направи крачка назад и да признае юридическата си грешка, която е допуснала спрямо един гражданин на ЕС.
Същевременно, не е имало и особен натиск това да се постигне. Испанският външен министър г-н Албарес декларира няколко пъти, че полската прокуратура зачита правата на Пабло Гонсалес. Въпреки неудоволствието, което тогавашното крайнодясно правителство на Полша предизвиква в ЕС, страната се превръща в галеничка на НАТО, като най-атлантически авангард срещу руската мечка. Полша е важна държава за западния блок в един свят, отново разделен на блокове.
Така се оказва без значение колко доклади и оплаквания е имало относно ситуацията с правата на човека в същата тази Полша и по-специално относно зависимостта на нейната съдебна система от политическата власт. Никое правителство на ЕС, включително това на Испания, не желае да си мръдне и пръста за един обикновен журналист на свободна практика, който работи на терен, без да разполага с подкрепата на нито една от големите медийни корпорации.
Последва разпространяването на недоказани информации от източници, за които се предполага, че са свързани със западни тайни служби, и някои колеги, не много, започнаха да ги повтарят и продължават да ги повтарят. Целта на това винаги е била да се посеят съмнения относно самоличността на Пабло Гонсалес и пътьом да се спаси реномето на полската прокуратура. Фрази като „известно е, че той е пътувал в един и същи самолетен полет с член на ГРУ (Руското военно разузнаване)“, скоро се превръщат в „той е пътувал с член на ГРУ“. Или пък предположения се поднасят като установени факти. Например, „станал е близък приятел на дъщерята на руски дисидент, за да събира информация за опозиционни групи”… Цял наръчник със стари техники за информационно отравяне, който се използва, за да заглуши гласа на журналиста. Търси се не проверка на информациите и не вглеждане в несъстоятелността на обвиненията срещу него, а на кое място на геостратегическата шахматна дъска да бъде поставен.
Може би е редно да припомним един друг случай с много по-голям медиен отзвук, но доста подобен – случаят с Джулин Асанж. Създателят на „Уикилийкс” бе обявен за „враг на САЩ” и цялата машина на империята и верните ѝ европейски съюзници скочи срещу него, за да го размаже. За по-голямата част от световното обществено мнение случаят с Асанж е грубо нарушение на човешките права и директна атака срещу свободата на пресата – две ценности, които с смятат за фундаментални още от основаването на ЕС. Въпреки това Джулиан Асанж прекара седем години, като получил убежище от преследванията в посолството на Еквадор в Лондон, а след това и още пет години в затвор с повишена сигурност в Обединеното кралство.
Освобождаването му преди само два месеца, постигнато пак чрез договорка със САЩ за оттегляне на най-тежките обвинения срещу него, като шпионаж, не означава победа на справедливостта, а просто е начин за облекчаване на ужасните последици от несправедливостта спрямо Асанж. И също така разкрива, че в привидно идиличната „европейска градина“ има тъмни ъгли, сенчести зони, където човешкото същество може да бъде унищожено от неумолимата машина на властта.
Пабло Гонсалес имаше лошия късмет да бъде възприет като про-руски настроен или просто като руснак в момент и на място, където, по исторически и други, доста актуални причини, като инвазията в Украйна, разбира се, да си руснак само по себе си е подозрително. Всеки руснак в такава ситуация е „враг”.
Но за разлика от Асанж, случилото се с Пабло Гонсалес бе обкръжено от мълчание. Много малко хора в Европа и още по-малко хора в Русия бяха запознати с този случай. Досега.
Освобождаването на Пабло беше поводът да се припомни как и защо бе арестуван и остана в предварителния арест две години и пет месеца, 883 дни, в очакване на съдебен процес.
Както и в случая с Асанж, не става дума за триумф на справедливостта, а за начин да тя да се заобиколи. Или, казано по по-прозаичен начин, да се замаже гафа. За настоящото полско правителство, което има вече либерален профил, случаят с Пабло Гонсалес бе едно отровно наследство от предишното крайнодясно правителство, едно кафяво петно, което бе трудно да се изчисти, без да се влезе в задълбочаване на проблемите с правосъдната система и с други властови лостове, наследени от предишния режим.
Изглежда преговорите около листата на затворниците за размяна между САЩ и Русия са се точили от около година, но включването на Пабло Гонсалес във въпросната листа е станало съвсем накрая.
За полското правителство това е било идеално решение. Така случаят с Пабло Гонсалес се закрива без необходимостта да се провежда съдебен процес, нито да се представят доказателства, а най-вече – без да се понася натиска и оплакванията от нарушения на процесуалните права и гаранции, както и на човешките права на Пабло Гонсалес. Все неща, които постянно излизаха на бял свят.
Подозирам, но не разполагам с достатъчно информация, за да го потвърдя, че по молба или по инициатива именно на полското правителство Пабло Гонсалес е бил включен в листата за размяна с Русия.
За някои неговото включване в този списък е увитото в памук „доказателство”, че е бил руски шпионин. Но същите не изразяват същото мнение спрямо американския журналист Еван Гершкович, чието освобождаване пак по линия на същата размяна не го принуждава да потвърждава, че е работил за ЦРУ. Разбира се, кореспондентът н един американски вестник е от добрата страна на шахматната дъска – там, където трябва да си или със САЩ, или с нашия Пабло Гонсалес.
Все пак от коя страна на дъската е Пабло Гонсалес? Или може би проблемът му е, че не е нито от едната, нито от другата? Или изобщо не е на тази дъска?
Каквото и да е – добре дошъл отново в живота, Пабло или Павел.
………………………………….
*Авторката на тази статия Тереса Арангурен е известна испанска журналистка и писателка. Била е кореспондентка на телевизия „Телемадрид“ по световни горещи точки и зони на войни. Носителка на журналистически награди.
About The Author
