Въстанието в гетото Газа

От Ади Калай, The Brooklyn Rail 

ПО СЪЩЕСТВО: Ивицата Газа беше зона за безнаказани убийства и „концентрационен лагер“ (по думите на директора по националната сигурност на Израел Джора Ейланд през 2004 г.) много преди 7 октомври.

С оглед на това най-радикалната позиция произтича директно от най-простия въпрос: дали палестинците са човешки същества? Ако отговорът ви е категорично „да“, недвусмислено и безрезервно, то вие сте загубена кауза за ционизма. Защото ако палестинците са човешки същества, тогава тяхната самозащита е легитимна и защитата на тяхното продължаващо съществуване е необходима.Газа, тази черна кутия, това депо за бежанците от етническото прочистване на Палестина през 1948 г. – можем ли да мислим за хората в нея така, както мислим за себе си, представяйки си, че сме затворени, заточени в малък участък земя завинаги, без друга причина, освен че сме родени в определен етнос? Място, което от 1948 г. насам в различна степен е откъснато от света. И място, което поне от 2003 г. насам е преживяло множество опустошителни мащабни военни операции. Преди 7 октомври жителите на Газа бяха преживели дванадесет от тях от 2003 г. насам, при които загинаха над 8000 души. А от октомври броят им е нараснал с над 34 000 души. Всяка минута има нови данни за още смъртни случаи в Газа от израелски огън, но вече и от глад. Няма гориво, няма храна, няма вода, няма лекарства. Каквото и да постъпва, то е като „капка в морето“, по думите на служители на ООН. Ивицата Газа е място, за което тези служители още през 2018 г. прогнозираха, че скоро ще стане “ необитаемо“, непригодно за човешки живот – място, което още през 2006 г. преживяваше това, което Илан Папе нарече „постепенен геноцид“.

Това е контекстът, който трябва да имаме предвид, когато мислим за нападението от 7 октомври. И тогава трябва да се запитаме какво бихме направили в тази ситуация? Да се примирим и да умрем? Или ще се борим?

А ако се борите, то как? Джордж Оруел пише, че през 1938 г., преди Холокоста, този въпрос е зададен на Ганди за евреите в Европа. Ганди казал, че евреите трябва да извършат един вид колективно масово самоубийство, за да покажат на света бруталността на нацистите, и тогава светът ще трябва да се намеси.¹⁾Джордж Оруел, „Размисли за Ганди“, Partisan Review, 1949 г. Оруел сметнал, че това е безумно. Но всъщност палестинците донякъде направиха това през 2018-19 г., по време на Великия марш за завръщане, палестинския еквивалент на Соления марш в Индия. През първия ден около тридесет хиляди палестинци тръгнаха към оградата и този невъоръжен протест беше разстрелян от израелски снайперисти. Над хиляда души бяха ранени, а най-малко седемнадесет души бяха убити, само през първия ден. И светът не направи нищо. Либералните политици отправиха някои неясни осъждания, често срещу насилието и от двете страни. Представете си да гледате това и да осъждате насилието и от двете страни.

И така, какво бихте направили вие? Бившият израелски министър-председател Ехуд Барак – архитектът на обсадата от 2007 г., смятан за либерален ционист – сам отговори на този въпрос през 1998 г., като заяви, че би се присъединил към въоръжената палестинска съпротива, ако беше роден от другата страна.

Ние мислим за Газа, „ние израелците“ мислим за Газа като за място, където е складирано насилие. В нея се намират бежанците, които трябва да ни мразят толкова силно за това, което им причинихме. Така американците мислят и за затворите – като за места, които складират насилието, съдържат го, за да не ни се налага да мислим за него. Но в действителност затворът произвежда насилие и то изтича от затвора в нашия привидно откъснат живот. Ето защо моралистичните въпроси за насилието са безпредметни.

Що се отнася до случилото се на 7 октомври, ще се опитам да се придържам колкото е възможно повече към проверими наблюдения. Много е лесно да се изпадне в моралистичен анализ и очевидно не можем да го избегнем, но трябва да се опитаме да разберем какво всъщност се е случило. Та какво се случи, доколкото сме в състояние да съберем в морето от неверни сведения, дезинформация и какви ли не психологически операции? Какво се е случило, събирайки данни от GoPros, записи от видеонаблюдение, разкази от първо лице, както и четейки всичко, до което мога да се достигна: военни анализатори, свидетелства, медии от двете страни на оградата? Това, което се случи, беше, че въоръжените съпротивителни фракции в Газа – не само Харакат ал-Мукавама ал-Исламия (Ислямското съпротивително движение, Хамас), най-значимото, но и Палестинският ислямски джихад (ПИД), Народният фронт за освобождение на Палестина (НФОП), който е марксистко-ленинска организация, и други фракции – на 7 октомври 2023 г. започнаха прецизно изпълнена партизанска операция, която веднага се превърна в масово въстание, срещу военните бази и селищата около ивицата Газа.

Около 6 ч. сутринта местно време съпротивата ²⁾Под „съпротива“ имам предвид множеството фракции и неприсъединени лица, които се противопоставят на израелската обсада, апартейд и колонизация в Палестина и извън нея разгръща широк спектър от сили – общо около 3000 бойци по море, суша, въздух и под земята.

Те започнаха с това, което израелците наричат „отвличане на вниманието“, като нанесоха необичайно мащабен ракетен удар, насочен към т.нар. обкръжение на Газа и крайбрежието до Гуш Дан (столичния район на Тел Авив). Едновременно с това те атакуваха израелските системи за паноптично наблюдение и техните камери над и около Газа, с помощта на това, което изглеждаше като сравнително евтини търговски безпилотни летателни апарати с капацитет за самоделни експлозиви. А след това се приближиха и пробиха оградата с многобройни партизански въоръжени части, като на много места взривиха дупки в оградите около Газа със специализирани експлозиви и поставиха метални парапети, по които въоръжени мотоциклетисти на групи от по двама души можеха да преминат бързо. След това се придвижва тежка строителна техника като булдозери и челни товарачи, за да разширят пробойните, така че през тях да могат да преминават пикапи и седани, превозващи още въоръжени бойци. Видеоклиповете показват, че много преди 8 ч. сутринта други фракции (в този видеоклип – муджахидинските бригади) са били в пълно снаряжение и униформи, готови да участват във въстанието. С тези сили съпротивата напълно преодолява израелската отбрана на много места едновременно, превземайки контролно-пропускателния пункт „Ерез“, който е основният контролно-пропускателен пункт, разделящ Газа от света (заедно с „Рафах“, който разделя Газа от Египет на юг), залавяйки войници по бельо в базите, превземайки цели селища, убивайки стотици израелски войници и цивилни – броят на загиналите в момента се оценява на между 1100 и 1200 ³⁾Поради сложния процес на идентифициране на стотици трупове, обезобразени от безразборния огън на израелската армия в обкръжението на Газа през този ден, израелските официални лица постепенно намалиха броя от 1400, а военният журналист на „Хаарец“ Амос Харел сега казва „почти 1100“ https://www.haaretz.com/israel-news/2023-11-14/ty-article/.premium/israels-military-is-making-headway-in-gaza-but-hamas-surrender-is-far-from-imminent/0000018b-ca6f-d8c7-a59b-df6f80560000 души – убивайки и залавяйки високопоставени служители на армията; убиват и един кмет, ръководител на общинската власт около Ивицата, и отвличат над двеста души в Газа.

За да направим уточнение: тези цифри идват предимно от израелски правителствени източници. Без напълно независимо разследване вероятно никога няма да разберем какво точно се е случило през първите няколко часа. Макар че има видеозаписи с няколко случая, в които палестинците убиват невъоръжени израелци и чужди граждани, които се крият или бягат, не знаем пълния обхват на явлението. Израел твърди, че всички стотици цивилни граждани, убити на 7 октомври, са „убити от Хамас“, но израелски публикации потвърждават, че десетки от тях са били убити от израелски огън. Тъй като Израел агресивно отхвърля независимо разследване, пълният обхват на убийствата на собствените му цивилни граждани остава неясен. Очевидно е също така, че несвързани с групировките жители на Газа са се присъединили към нападението и също са отвлекли израелци. Това, което се случи след като оградите бяха пробити, след като портите бяха отворени, беше, че хиляди жители на Газа, фактически затворници в концлагера, се присъединиха към нападението, което се превърна в бягство от затвора и въстание. Можете да видите някои от кадрите, на които хората от Газа излизат, целуват земята и се обръщат, за да се върнат обратно вътре. Други пък продължават да се придвижват с велосипеди и патерици или както могат. Те плячкосваха военни бази и селища – присвояваха военни превозни средства и дори коне, а някои участваха директно в нападението – деца хвърляха камъни по аванпостовете на израелската армия, редом с бойци, които атакуваха постовете с леко въоръжение.

По време на интензивното си четене попаднах на един разказ, в който израелски журналист от „Хаарец“ отива в един от хотелите, в които бяха преместени жителите на селищата обграждащи Газа , разговаря с хората и ги попита какво са видели. Един човек разказа, че е видял тийнейджъри с камъни и мачетета до добре екипирани униформени бойци на Хамас. Не съм сигурен дали това е вярно; никога не съм виждал мачете в Палестина. Друго нещо, което видяхме, бяха фалшиви новини, идващи от други места по света, включително от Латинска Америка. Специално си спомням едно ужасно видео от 2013 г., в което се вижда изгорена жена. Така че е възможно и този човек да е объркал, гледайки това видео от Латинска Америка. Но ние знаем, че е имало елемент и на народно въстание, след като портите са били отворени. Това ми напомня за други въстания, всъщност въстания на роби, при които има организиран авангард или организиран ъндърграунд, който повежда атаката с намерението да отвори портите, да превземе оръжейницата, да въоръжи населението и да даде воля на спонтанността на масите. Фанон говори за това във втора глава на „Окаяните на земята“, за пускането на стихийността на масите, която е неконтролируема.⁴⁾Франц Фанон, „Окаяните на земята“ Grove Press, 1963 Щом яростта на обезправените се отприщи, не се знае какво ще се случи и някои от нещата може да са ужасни, нали? Може. И това е нещо, с което трябва да се преборим, без да изпадаме в паническа реакция, която оправдава геноцид.

По аналогия можем да си спомним за бунта на Нат Търнър, при който са убити десетки бели вирджинци, включително жени и деца. Можем да си спомним и за Джон Браун, чиято идея е била да превземе оръжейницата в Харпърс Фери и след това да освободи робите, да убие робовладелците, да въоръжи робите и да започне въстание, което да свали робството в Юга. Някои хора виждаха в това нещо като генерална репетиция за Гражданската война. Но тя се проваля и Джон Браун е екзекутиран, като се случват и много жестоки убийства. Въпреки това начинът, по който си спомняме за това събитие сега, със сигурност не е такъв, какъвто са го обсъждали тогава. Искам само да предизвикам читателите да се замислят за собствените си първосигнални реакции на новините от 7 октомври, и да поставят тези реакции в исторически контекст.

Друг случай, който е особено важен за мен като евреин, изучавал нашата история на преследване и бунт, е въстанието в Собибор. Въстанието във Варшавското гето, разбира се, е най-известното еврейско въстание от онази епоха и много хора направиха тази аналогия, включително Рефаат Аларер, поет от Газа, който предизвика полемика заради това сравнение в ефира на Би Би Си и който беше убит от Израел като възможно последствие. Бунтът в Собибор, макар и много по-малко известен, е по-скоро история на успеха. Собибор е концентрационен лагер, в който през 1943 г., разбирайки, че всички ще бъдат убити, малка група от може би двайсет души, някои от които военнопленници, измисля сложен план за убийство на високопоставени офицери от СС, саботаж на електрическата и комуникационната инфраструктура, вземане на оръжията на пазачите, ограбване на оръжейния склад, въоръжаване на останалите затворници, отваряне на портите и пускане на хората да избягат и да се присъединят към партизаните. Започнат на 14 октомври 1943 г., бунтът донякъде проработва. Приблизително половината от лагерниците успяват да избягат. Но само около петдесет въстаници оцеляват по време на войната. Все пак това е много по-голям процент, отколкото биха оцелели в противен случай. И, разбира се, между тези случаи има безкрайни разлики, но аз веднага се сетих за това, когато получих новината от сестра ми, която до 7 октомври живееше в едно от селищата около Ивицата. В семейната група в WhatsApp тя написа, че им е спрял токът, че при операцията на 7 октомври е имало някакъв вид саботаж на електрическата инфраструктура.

Имаше и елемент на прекъсване на израелския капацитет за наблюдение, като се създаваше мираж, че Хамас е възпрян от конфронтация с Израел и че не планира да атакува. Според израелски и американски източници при подготовката е имало многобройни събирания на сили, които Хамас е представял като безобидни тренировки. Имало е подслушани телефонни разговори между служители на Хамас, за които се твърди- отново според израелски източници – че са казвали, нямат интерес от конфронтация с израелските сили. Изглежда египетски и американски сведения са били предоставени на израелската армия, но те са ги отхвърлили като нещо познато и необезпокоително. Това късо съединение на надзора над Ивицата беше и дългосрочно: през предходните няколко месеца Израел премести цели дивизии от Газа на Западния бряг, приемайки, че Хамас е овладян, като заложи на технологични системи за наблюдение и ограждане, като интелигентни огради и роботизирани стражи, за да запази Газа умиротворена.

Израелският отговор: Масов „Ханибал“

Израелският отговор на всичко това се прояви едва по-късно сутринта. На израелската армия бяха необходими няколко дълги часа, за да разбере какво се случва. А когато най-накрая реагираха, те на практика приложиха директивата „Ханибал“, както свидетелства полковникът от израелските ВВС Ноф Ерез, който на 9 ноември заяви в подкаста на „Хаарец“, че 7 октомври „е бил масов Ханибал“.

Директивата „Ханибал“ е своеобразен отговор тип „изпепелена земя“ на опитите за отвличане. Mondoweiss публикува важен материал за това още в началото. От десетилетия отвличанията са изключително ефективен начин за палестинците да оказват натиск върху Израел, като кулминацията е сделката с Гилад Шалит през 2011 г., когато Израел разменя 1027 палестински политически затворници, включително ръководителя на Хамас в Газа Яхия Синвар, за един войник. Директивата „Ханибал“ е армейска процедура, при която идеята е да се предотврати подобно нещо с всички възможни средства, дори с риск да се убие отвлеченият войник или войници, което почти винаги се случва, както с израелския войник Хадар Голдин и други през 2014 г.

И така, на 7 октомври и след това логиката на Израел беше такава. Израелските военновъздушни сили бяха използвани за бомбардиране на израелски военни бази и селища, както и на десетки автомобили, движещи се около Газа (водещият израелски вестник „Йедиот“ твърди, че са бомбардирани „70 автомобила“, без да потвърждава кой е бил вътре, в статия на Ронен Бергман, който е щатен писател на „Ню Йорк Таймс“, но който очевидно е решил, че тази история не заслужава англоезична аудитория). Съществува свидетелски разказ, в който израелски гражданин от един от кибуците, заключен в безопасната си стая, описва как получава телефонно обаждане от оператор на хеликоптер на армията, който пита: „Има ли терористи в дома ви? Ако е така, взривявам къщата.“ (Този конкретен разказ също не е отразен в англоезичната преса).

В Сдерот, който е работнически град, а не затворен, ограден кибуц като повечето от селищата около Ивицата Газа, палестинските бойци успяха да превземат полицейския участък и да се барикадират вътре със заложници. Израелската армия не преговаря с тях, а систематично разруши цялата укрепена сграда, избивайки всички вътре.

Журналистът от „Хаарец“ Амос Харел, който е смятан за може би най-умерения и сдържан израелски военен анализатор – въпреки че и той разпространява лъжи, измислени от пресслужбата на армията, относно сексуалното насилие – честно съобщи, че южната областна дивизия е била „принудена да поиска въздушен удар срещу самата база, за да отблъсне терористите“.

В едно интервю по израелско радио оцеляла от нападението жена описва, че палестинските похитители са се отнесли към нея „хуманно„, и разказва как над 50 души са били убити при „тежък, силен кръстосан огън“ и от танкови снаряди, а не от бойци от Газа, докато израелският радиоводещ се опитва да я подтикне към нещо друго. В кадрите, публикувани от най-големия израелски новинарски сайт Ynet (Йедиот), както и от израелския Канал 12, се вижда как израелските оператори на хеликоптери откриват огън по приблизитално „300 цели“, които според тях са били открити през този ден, включително по хора, бягащи от музикалния фестивал, и признават, че не са могли да различат посетителите на фестивала от палестинските бойци, като казват, че на бойците на Хамас е било наредено „да ходят, за да объркат“ израелските ВВС и че са били „в дилема, не са знаели по кого да стрелят, защото е имало толкова много хора“.

Същата логика се прилага и в самата Газа: катастрофални обстрели, безкраен брой безпардонни военни престъпления и пълно незачитане на човешкия живот, включително на израелските граждани. Като прибавим към това и „плана от чекмеджето“ ⁵⁾„План ot чекмеджето“ („tochnit megera“ на иврит): оперативен план, който е разработен, но все още не е въведен в действие. Един от примерите е „Решителният план“ на министър Смотрич. за прогонване или, ако това не е възможно, за изтребване на палестинците, получаваме настоящата ситуация – Газа 2024 г.

Повечето водещи медии са съучастници в заличаването на тази реалност, премълчавайки самите израелски заложници, както в случая с Йочевед Лифшиц, 85-годишна жена, освободена от плен, която на пресконференция в израелска болница, заобиколена от журналисти и израелски официални лица, настоя да каже, че към нея са се отнасяли много любезно, докато е била в плен. И въпреки това CNN, BBC, New York Times, почти всички тези уважавани, така наречени надеждни новинарски източници премълчават думите ѝ и я цитират извън контекста, за да внушат обратното.

От самото начало Израел не успява да постигне военните си цели, затова реагира с нападения и масови убийства на цивилни граждани, при които са убити над 13 000 деца. Междувременно самите палестински бойци са под земята, когато се извършват бомбардировките, и се появяват възможно най-близо до врага, за да го атакуват, подобно в тактическо отношение на „прегръщането на врага“ на Чуйков в Сталинград. И Израел знае това много добре – когато има бомбардировки, бунтовниците слизат под земята много сложна мрежа от тунели, също както във Виетнам и на други места в Близкия изток. Израел е наясно, че това се случва, но въпреки това бомбардира цивилното население до основи, което наистина е „учебникарски пример на геноцид„, както твърдеше още в началото израелският историк Раз Сегал. Ясно намерение за извършване на геноцид, придружено от кръвна клевета.

Кръвна клевета и митът за палестинския изнасилвач

„Кръвна клевета“ е термин, който вземам отново от историята на моите предци. Това е термин, който конкретно се отнася до геноцидната лъжа, че евреите използват кръвта на християнски деца, за да си направят маца за Пасха, като оправдание за погроми и по-лоши неща. Така че по подобен начин ставаме свидетели на лъжи за обезглавяване на деца, хвърляне на бебета във фурни, некрофилия, повтарянето на неверни истории за сексуално насилие, разпространението на ужасяващи по-стари снимки на сексуално насилени кюрдски бойци, сякаш са израелски жени, и т.н., и т.н. Всичко това се появи още от първия ден и постепенно беше опровергано ⁶⁾Ето частичен списък на опроверженията: https://www.yesmagazine.org/social-justice/2024/03/05/israel-hamas-oct7-report-gaza , но продължава периодично да се появява отново.⁷⁾„Репортажът на Си Ен Ен, в който се твърди за сексуално насилие на 7 октомври, се основава на недостоверни свидетели, някои от които с неразкрити връзки с израелското правителство“, Mondoweiss, 12 декември 2023 г. https://mondoweiss.net/2023/12/cnn-report-claiming-sexual-violence-on-october-7-relied-on-non-credible-witnesses-some-with-undisclosed-ties-to-israeli-govt Белият дом се отказа от откровената лъжа на Байдън, че е видял фотографски доказателства за обезглавени деца, LA Times изтегли необоснован цитат за сексуалното насилие, New York Times преживя вътрешна буря заради собственото си публикуване на пропаганда за зверства, но основните медии остават пълноценни съучастници, продължавайки да бълват необосновани твърдения от израелските говорители. Почти като че ли говорителят на израелската армия седи с бутон, който може да натисне, за да получи поредната фалшива история от New York Times, когато има нужда от допълнителен тласък за легитимност на своя геноцид.

Тази пропаганда е двигател на разказа за геноцида. Както показва Франк Лунц, който е автор на поверителния наръчник на Хасбара от 2009 г., и неговите подробни проучвания, аудиторията реагира на твърденията за „изнасилвания и кланета на Хамас“ повече от всичко друго. Това се случва, докато израелските войници демонстрират не само геноцидните си намерения, но и намерението си да извършват изнасилвания – безнаказано – в Газа. В международен план, поне в англоезичния свят, имам чувството, че израелският разказ за зверствата се разпада. Не могат да бъдат надценени обаче щетите, които той нанесе както на борбата срещу сексуалното насилие като цяло, като засенчи действителните случаи на изнасилване на палестински жени от страна на израелската армия, така и като даде на Запада причина да даде зелена светлина на геноцида.

На този етап все още сме свидетели на това как либерални ционисти, хора, които смятат себе си за прогресивни, повтарят тези истории. За мен това е особено трагично, защото това е и моето семейство, дори израелски активисти или леви автори, които вземах за пример, когато започнах да се разочаровам от ционизма. В социалните медии искането на доказателства стана причина за цензура, академици и консултанти на жертви на сексуално насилие губеха позиции заради това, че не се придържаха към израелската пропаганда, а хаштагът #MeToo беше кооптиран, за да оправдае геноцида.⁸⁾„Поглед отвътре към кампанията за подкопаване на ДЕИ и палестинската солидарност в Университета на Минесота: интервю с Сима Шахсари“, Mondoweiss, 31 януари 2024 г. https://mondoweiss.net/2024/01/inside-the-campaign-to-undermine-dei-and-palestine-solidarity-at-the-university-of-minnesota-an-interview-with-dr-sima-shakhsari/ Макар че употребата на феминисткия дискурс като оръжие в услуга за геноцида в Газа може да изглежда ново, мобилизирането на колониалните сили за привидно опазване на жените от колонизираните „диваци“ датира далеч назад. Този феномен се проявява в цялата колониална история като един от основните пътища за легитимиране на геноцида както преди, така и в последствие, както е показано накратко и по толкова ясна аналогия с образите, разпространени след 7 октомври, в картината „La Vuelta del Malón“ от 1892 г. Преведена като „Завръщането на индианските грабители“, тази картина, предназначена да легитимира геноцидното „завладяване на пустинята“ в Аржентина ⁹⁾Лорън Каплан, „Топографско насилие и въобразяване на нацията в Аржентина през XIX век“, Hemisphere: Визуални култури на Америка 10, № 1, 2017 г. , се смята за основополагащо произведение на аржентинското изкуство конкретно и на колониалното изкуство като цяло. На нея е изобразен фиктивен образ на воини мапуче, които отвличат гола бяла жена.¹⁰⁾Лаура Малосети Коста, „Завръщането на индианските грабители (La Vuelta Del Malón)“, Equipo de Desarrollo de la Dirección de Sistemas | Secretaría de Gobierno de Cultura, достъпно на 15 март 2024 г., https://www.bellasartes.gob.ar/en/collection/work/6297/ Спомнете си това следващия път, когато в родния ви град пристигне израелска художествена изложба.

Англоезичната аудитория би трябвало да е запозната с всичко това от историята на линчуването в САЩ. В докторантската си разработка Джеймсън Остин Леополд подчертава как есето на Анджела Дейвис от 1981 г. „Изнасилване, расизъм и митът за чернокожия изнасилвач“ рамкира „расистката идеологическа измислица за „пропагандния вик за изнасилване“ като „главното политическо и социокултурно оправдание на извънсъдебната институция на линчуването.  ¹¹⁾Джеймсън Остин Леополд, „Критика на „сексуалното“ насилие“, Непубликуван ръкопис, 2024 г. Този фокус върху фантазматичния чернокож изнасилвач на свой ред прави невидими буквално безбройните изнасилвания, които не се съобщават, и, както твърди Леополд, санкционираното от държавата изнасилване, през което всеки един от над два милиона затворници в Съединените щати преминава рутинно при претърсването на дрехи и телесни кухини. По същия начин това натрапчиво повтаряне на измислените истории за изнасилвания от 7 октомври заличава реалните, рутинни, санкционирани от държавата сексуални посегателства над безброй палестинци. Трофейните изображения на маси палестински мъже и момчета, съблечени по бельо и държани в позиции за изтезания в продължение на часове и дни, са изображения на сексуално насилие. Изтриването на изнасилванията на безбройните палестински жени и мъже, подложени на рутинни претърсвания на дрехи и телесни кухини от страна на израелските сили, както и на тези, които са насилвани и унижавани от мародерстващи израелски войници, е продиктувано от антипалестински расизъм.

Дехуманизацията на цялото население на Газа продължава. Министърът на отбраната Йоав Галант пословично заяви, че те са зверове, „човешки животни“. На иврит сумата е „хайот адам“, което всъщност е все едно да се каже, че те са зверове, животни, чудовища. Това е идиоматичният превод. Така че те са създали тази игра с нулева сума, сякаш или ние, или те, което е геноцидно мислене. Навсякъде в историята, в много различни конфликти, виждаме създаването на този фалшив разказ, че хората с различна идентичност не могат да съществуват заедно. Или ние, или те, и те трябва да бъдат унищожени.

Съперничещи си тенденции: Различните видове геноцид

Либералният ционистки вестник „Хаарец“, считан за най-уважаваното израелско издание, продължава да разпространява тази кръвна клевета. Но той подкрепя различна идея за държавност от тази на мнозинството от израелската общественост. Тарек Бакони говори за това – между другото, всеки трябва да чете Тарек Бакони. Той написа една отлична книга, наречена „Хамас обуздан“, която не романтизира Хамас, изобщо не я възхвалява по никакъв начин – тя е критична към Хамас – но поне вижда организацията такава, каквато е, и я обсъжда открито.¹²⁾Тарек Бакони, „Хамас обуздан“: Възходът и умиротворяването на палестинската съпротива“, Станфордски изследвания в областта на близкоизточните и ислямските общества и култури (Станфорд: Stanford University Press, 2018 г. От 7 октомври насам той е ухажван от основните английски платформи, включително от „Ню Йоркър“, където казва, че Нетаняху по принцип няма стратегия. Мисля, че имаше стратегия, но такава, която беше обречена на провал в момента, в който статуквото беше нарушено. И тя се провали, в момента, в който операцията “Потопът Ал Акса” беше успешно стартирана на 7 октомври. На други места съм говорил за йерархията на военното дело на Сун Дзъ: атакуваш врага на нивото на стратегията.¹³⁾Сун Дзъ, „Сун Дзъ за изкуството на войната“, превод. Лионел Джайлс, Routledge, 2013. Хамас направи точно това. Тази стратегия беше подходът на Нетаняху за „управляем конфликт“, тази идея, че на всеки няколко години можеш да отидеш в Газа и да „окосиш ливадата“ със сравнително малко загуби от израелска страна. Това е терминът, който те използваха – „косене на тревата“. Всеки вид военен потенциал, който палестинската съпротива е изградила, просто да бъде  периодично “подкосяван”. Убивате няколко стотици, може би хиляди – през 2014 г. те бяха хиляди – и просто  продължавате да живеете по този начин безкрайно дълго, докато изграждате технологичните си възможности. Ето как Нетаняху се стремеше да създаде “ устойчив мир“, каквото е заглавието на книгата му ¹⁴⁾Бинямин Нетаняху, Устойчив мир:  Израел и неговото място сред нациите, Ню Йорк: Warner Books, 2000 г.

Тази стратегия се провали. И кой знае какво ще се случи с Нетаняху сега? Той все още е много популярен. Но след като подходът му се провали толкова грандиозно, има конкурентни визии за израелското бъдеще. Едната от тях е просто откровен геноцид, пълноценен, без дори да се преструва, че се занимава само с Хамас – просто да Газа да бъде премахната от картата. Това също е много популярно. Тази идея се споделя от основните военни и политически лидери, които в момента са на власт. Безалел Смотрич, който е министър на финансите, се смята за една от ключовите фигури на тази тенденция просто защото през последното десетилетие той изложи един повече или по-малко всеобхватен план, „решителния план“, който по същество представлява геноцидна идея. Срещу този геноциден възглед има един вид „две държави“-изъм, който може би вече не се нарича „две държави“ в израелското общество, тъй като това няма никаква обществена подкрепа, но той произлиза от тази традиция. Това гледище е по-усъвършенствано, по-съвместимо с “контрабунтовническата” борба. Това е възглед е много по-малко популярен, но е много силно прокарван от САЩ, които са изключително ангажирани, много повече, отколкото в Украйна, изпращайки самолетоносачи и военни и политически лидери на най-високо ниво почти ежедневно през първите месеци. САЩ настояват за контрабунтовническа борба, поучавайки се от военните си неуспехи в Близкия изток през последните няколко десетилетия. Противодействието на въстанието зависи от разделянето на населението, изолирането на бунтовниците, контролирането на пространството и, може би най-важното, назначаването на управление, което ще работи за „интересите на правителството на САЩ“ –  и тук цитирам полевия наръчник на американската армия за контрабунтовнически действия ¹⁵⁾Съвместна публикация FM 3-24: Counterinsurgency, 2018 г. .

Контрабунтовниците не са загрижени за благосъстоянието на палестинците, но се опитват да мислят по-усъвършенствано за това как да постигнат ефективно целите на държавата, а подходът с груба сила, според тях, в дългосрочен план може да породи повече съпротива, отколкото ще смаже. Този подход може може да се окаже дори по-геноциден, от гледна точка на загубата на човешки живот и невъзможността да се разреши конфликтът и да се посрещнат нуждите на хората – ако мислим за всеки като за човешко същество. Но контрабунтовниците мислят единствено за това как да бъдат ефективни. Първоначално Израел успя да набере малко над 300 000 войници резервисти, като затвори различни сектори на икономиката си, за да добави към 150-хилядната си наборна армия. Същевременно Хамас разполагаше с около 40 000 бойци, а ПИД – с поне 10 000 (както е отбелязано в подкаста Electronic Intifada). Хиляди други се сражават на Западния бряг. Хизбула, която от 7 октомври насам постоянно обстрелва Израел от север, разполага с около 100 000 души. Така че оскъдните човешки ресурси на Израел са пренапрегнати. До този момент всички резервисти са се върнали по домовете си. Американците знаят, че Израел не разполага с достатъчно сили, за да победи в градска война на толкова сложен терен като Газа. Необходимо е съотношение едно към десет или дори едно към двадесет нападатели спрямо  защитници, ако слушаме Джон Роб и книгата му „Brave New War“, а също и Джон Спенсър. Това е  максима, която се връща към Клаузевиц с твърдението му, че отбраната е най-силната форма на война.¹⁶⁾Карл фон Клаузевиц, За войната (CreateSpace Independent Publishing Platform, 2012);  Джон Роб, „Нова война: следващият етап на тероризма и краят на глобализацията“ (Hoboken, NJ: John Wiley & Sons, Inc, 2008 г.); Джон Спенсър, „Мини-наръчник за градския защитник“, John Spencer Online, 2022 г., https://www.johnspenceronline.com/mini-manual-urbandefender. Така че те казват: добре, как можете реално да направите това? Какви са вашите постижими цели? Не можеш да действаш интуитивно, да се опиташ да унищожиш 2,3 милиона души и да мислиш, че ще спечелиш, когато противниците ти се отбраняват и изглежда знаят какво правят.

Съответно от началото на сухопътното нахлуване палестинската съпротива почти през ден публикува невероятни видеоклипове с партизански действия, атаки срещу израелската армия със снайперисти, мини, самоделни взривни устройства, минохвъргачки  и безброй удари с РПГ, често с произвежданите в самата Газа „Ясин 105“ (профилът на Джон Елмър в Twitter е добър архив за тези кадри).

Броят на израелските жертви нарасна съответно, като през първите няколко месеца армията оповестяваше имената на средно двама до петима загинали войници на ден и на десетки ранени войници всеки ден. И това са техните данни, като се знае, че израелската армия е патологичен лъжец. Гражданите съобщават за постоянен поток от спасителни хеликоптери от Газа към болниците. Според регистрациите в израелските болници действителният брой на ранените войници е около десет пъти по-голям от този, който армията оповестява ¹⁷⁾Янив Кубович и Идо Ефрати, „Разминавания между докладите на израелската армия и болниците за броя на ранените войници“, Haaretz, 10 декември 2023 г., https://www.haaretz.com/israel-news/2023-12-10/ty-article/.premium/1-593-israeli-soldiers-wounded-since-october-7-idf-reveals/0000018c-5416-df2f-adac-fe3fbe6d0000 , като има хиляди нови инвалидизирани войници, което според служител на израелското Министерство на отбраната е „безпрецедентно, не е нещо, с което някога сме се сблъсквали “ ¹⁸⁾חן ארצי סרור, “יותר מ-2,000 נכי צה“ל חדשים מתחילת המלחמה: ’לא עברנו משהו דומה לזה,’ Ynet,  https://www.ynet.co.il/health/article/yokra13707397 .

Неспособен да поддържа масовата сухопътна инвазия във военно и икономическо отношение, Израел вече е освободил всички свои бригади от резервисти  (към момента на писане на статията, края на март), но все още отказва да сключи споразумение за прекратяване на огъня и размяна на заложници, нарушавайки неотдавнашната резолюция на Съвета за сигурност на ООН. В рамките на Израел станахме свидетели на възхода на Ицхак Брик, генерал-майор от резерва, който предсказа този срив на израелската отбрана, след като още през 2018 г. обстойно проучи десетки израелски части. През октомври той се срещна няколко пъти с Нетаняху и Галант, министър-председателя и министъра на отбраната, в качеството си на съветник, който е бил оправдан от популярна и военна гледна точка. Той предупреди срещу провеждането на сухопътна инвазия, наричайки я „капан“, и препоръча въздушни бомбардировки, продължаваща засилена обсада и „хирургически набези“ откъм морето, като се използват елитни части като „Отряда на призраците“. ¹⁹⁾צחק בריק: התפיסה של צבא קטן וחכם כשלה. כרגע האזרחים צריכים להגן על עצמם,” הארץ, ליאור קודנר, October 10, 2023, https://www.haaretz.co.il/digital/podcast/weekly/2023-10-10/ty-article-podcast/0000018b-18f7-dcc0-a3df-9cf7140e0000 Този отряд, рожба на Авив Кохави, между другото все още не е използван в мащабни бойни действия; неговият ръководител, полковник Асаф Хамами, беше убит на 7 октомври.

Заложниците като средство за въздействие: История

Към момента на писане на този текст заложниците остават палестинският коз. Израел се намира в това, което бих нарекъл стратегически вакуум, реагирайки от геноцидна ярост и унижение и непрекъснато разбивайки на пух и прах собствения си обществен договор, като бомбардира, застрелва и дори обгазява собствените си граждани, държани като заложници в Газа. С рухването на тази парадигма различни стратегически подходи се борят да запълнят празнотата: а именно контрабунтовническата борба, която се прокарва от основния съучастник в геноцида – САЩ, и пълноценният месиански геноцид, който е много популярен в изключително фашизираното и расистко израелско общество. Визията за противодействие на въстанието по същество би означавала, че една обновена Палестинска власт ще се опита да поеме контрола над Ивицата Газа в рамките на някакъв процес на постигане на държавност, но проблемът е, че всеки израелски лидер, който би се съгласил да приложи този сценарий, едва ли ще спечели сред израелските гласоподаватели, които години наред са били приучвани да гледат на арабите като на нечовешки терористи, на които никога не може да се повери държава.

Вземането на войници за заложници от десетилетия е начин за палестинската съпротива да оказва натиск върху Израел. Според израелския преговарящ Ариел Мерари първата сделка, която нарушава статуквото за размяна на затворници 1:1, е споразумението от 1978 г. с Главното командване на НФОП (войнстваща групировка, отделила се от Народния фронт за освобождение на Палестина) за размяна на седемдесет и шест палестински политически затворници срещу един израелски войник. Оттогава насам съпротивата успява да вдигне летвата с всяка сделка, като особено спорно в израелската национална памет е споразумението „Джибрил“, при което НФОП -Главно командване успява в замяна на трима израелски войници, пленени по време на Първата ливанска война, да изтъргува освобождаването на 1151 палестински политически затворници, сред които и борецът за палестинска солидарност Козо Окамото от японската Червена армия.

Гилад Шалит, отвлечен през 2006 г., отбеляза още една преломна сделка. Шалит беше заловен (а други двама войници от неговия танк бяха убити) по време на правителството на Олмерт. Този израелски министър-председател, който в документален филм на „Ал Джазира“ изрази неуважение към самия Шалит за това, че не се е сражавал като останалите убити, на практика разкри, че израелските лидери предпочитат войниците да са мъртви, а не пленени. Семейството на Шалит, начело с баща му Ноам, успя да предизвика социално движение за освобождаването му чрез размяна на затворници „на всяка цена“. Това социално движение беше подкрепено от съперниците на Олмерт по всички ционистки политически линии – от десницата до либералните ционисти. Олмерт все пак е щял да посредничи за сделка – около 350 палестински затворници за Шалит, но според думите му в интервюто за „Ал Джазира“ неговият съперник и бивш министър-председател Ехуд Барак е посетил семейството на Шалит една нощ преди сделката да бъде подписана, давайки сигнал на Хамас, че Израел ще се огъне още повече.

Когато Нетаняху пое властта през 2009 г., когато министър на отбраната беше Ехуд Барак, той обеща на своите съмишленици да върне Гилад Шалит у дома. И през 2011 г. беше сключена невероятна сделка (1027 палестинци, включително Яхия Синвар, за един войник). Това споразумение до голяма степен се разглежда и от двете страни като огромен провал за Израел и невероятна победа за съпротивата.

В статията, която написа за Палестина след посещението си, Дейвид Грейбър направи едно от своите типично прости, но дълбоки антропологични наблюдения, като каза, че гостоприемството е „целият смисъл на живота“ („гостоприемството е всичко“) в палестинската култура и че една от трагичните иронии е, че Израел е най-лошият възможен гост. И това е много вярно: всеки, който е изпитал палестинското гостоприемство, ще ви го каже: в много отношения смисълът, сърцевината на социалния живот в Палестина е да бъдеш щедър към гостите и непознатите. Виждаме го в отношението към заложниците, когато те разказват за преживяното в редките случаи, когато действително им е позволено да говорят свободно, какъвто беше случаят с Йочевед Лифшиц. Видяхме това и при Гилад Шалит. Той никога не е говорил подробно, очевидно дори пред семейството си, за петгодишния си опит в плен, но Хамас публикува кадри, на които се вижда как той основно прекарва времето си с похитителите си, с „Отрядът сянка“ на Хамас, разговарят, пият чай, получават писма от семейството си, правят барбекю и т.н. Сигурен съм, че това не е било приятна ситуация за него, но сравнете това с преживяванията на палестинските затворници – които от 7 октомври насам са подложени на отмъстителни изтезания, побои, стресови пози, лишаване от сън чрез надуване на националния химн на Израел в килията и убийства. И в международните медии виждаме този абсолютно расистки двоен стандарт – нито дума за повече от 7000 палестински политически затворници, държани без справедлив процес, много от които дори не знаят какви са основанията за административното им задържане; да не говорим за още хиляди, отвлечени от 7 октомври насам. Досега всяка сделка поставяше нов минимум в преговорите на Израел със съпротивата за заложници. Въпросът е дали сделката за Шалит и 7 октомври са създали достатъчен разрив в израелското самочувствие, че сега това ще се промени и че Израел ще може да устои на натиска да отстъпи. Цената на неостъпчивостта може да се окаже твърде висока, защото ще проправи пътя към масова миграция.

Макар че това може да се окаже погрешно, бих казал, че е добре да изчакаме петгодишния период, преди да правим заключения в едната или другата посока. В исторически план на Израел са му трябвали пет години, за да се признае след военно поражение, и само силата и насилието го принуждават да се откаже. Пет години след войната Йом Кипур през 1973 г. той най-накрая пое ангажимент да върне Синайския полуостров на Египет. Пет години след началото на Първата интифада Израел позволи на хиляди бивши палестински бойци и бежанци, сред които и Ясер Арафат, да се завърнат в Палестина и да започнат така наречения мирен процес. Пет години след началото на Втората интифада Израел изтегли своите селища от Газа. И пет години след като Гилад Шалит беше пленен, през 2011 г. беше постигнато споразумение за освобождаването му.

Истинските ползи от сегашното влияние, което палестинците имат със своите заложници от 7 октомври, ще се материализират едва когато разклатеният политически терен на Израел се разпадне вътрешно при управлението на Нетаняху. Както при Нетаняху срещу Олмерт, опозиционните партии – начело с геноцидния ционистки центрист Яир Лапид – сега претендират да бъдат спасители на заложниците. Рано или късно може да се окаже, че те самите посредничат за отстъпки от страна на Израел.

Палестинската власт: Инструмент на израелското потисничество

Израелският коз е Палестинската автономия (ПА). Администрацията на Нетаняху е политически неспособна да признае ПА като най-важния си военен актив, но, отново, един наследник може да е в състояние да го направи и да се опита да ребрандира, да обнови и да назначи отново ПА като управляващ орган както на Западния бряг, така и в Газа. Освен ако не се случи нещо неочаквано, което в никакъв случай не е невъзможно, Нетаняху ще остане на власт поне до провеждането на изборите през октомври 2026 г. Междувременно ПА продължава да се разпада. Към настоящия момент съпротивата – от въоръжените фракции (включително въоръженото крило на Фатах, Бригадата на мъчениците Ал-Акса) до бунтуващите се по улиците младежи – напълно припознава ПА като инструмент на израелската държава и ще трябва да се направи истинско политическо магьосничество, за да се възстанови нейната легитимност. От това обаче зависи успехът на израелско-американската концепция за противодействие на бунтовниците.

Започналата през декември 1987 г. Първа интифада е масово народно въстание срещу израелския апартейд. При това въстание бяха използвани инструментите на масовата борба с голям ефект – стачки, гражданско неподчинение, масови митинги, бунтове, данъчна съпротива – като всички те работеха заедно в едно цяло. И въпреки че въстанието беше до голяма степен невъоръжено, то беше посрещнато с неописуема бруталност, убийството на стотици протестиращи, арестите на хиляди и раняването на над сто хиляди палестинци от израелски войници, които получиха специални инструкции от министър-председателя Ицхак Рабин да „чупят костите им“. Въпреки това онова поколение бунтовници си спомня за въстанието с невероятна обич, а начинът, по който това въстание беше умиротворено, не беше чрез „чупене на костите им“, а чрез привличането на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), която беше в изгнание в Тунис, и назначаването ѝ за законен представител на палестинския народ. Както е посочено в Полевия наръчник на американската армия, успешното и дълготрайно противодействие на въстанието „изисква развитието на жизнеспособни местни лидери и институции“.²⁰⁾Съвместна публикация FM 3-24: Counterinsurgency, 2018, 1-22. Ако няма лидери, ако съпротивата е децентрализирана, противодействието на въстанието изисква създаването на централизирано ръководство. ООП, която е създадена от арабските държави през 1964 г. като това, което Бакони нарича „инструмент за контрол на въстаническите [палестински] фракции „²¹⁾Тарек Бакони, „Хамас обуздан“: Възходът и умиротворяването на палестинската съпротива“, Станфордски изследвания в областта на близкоизточните и ислямските общества и култури (Станфорд: Stanford University Press, 2018 г. , сега е назначена от САЩ и Израел за лидер на въстанието. Това позволи на Израел и САЩ да маргинализират и игнорират децентрализираните народни комитети, които, ако използваме терминологията на Фанон, насочваха въстанието встрани от възстановимата „традиционна политика“.²²⁾„Ръководителите на въстанието, които видяха как ентусиазираният и пламенен народ нанася решителни удари срещу колониалната машина, засилиха недоверието си към традиционната политика.“ Франц Фанон, Les damnés de la terre (La Découverte / Poche, 2016), 127. След това, чрез споразуменията от Осло между 1993-95 г., ООП, Израел и САЩ създадоха Палестинската автономия като спомагателна ръка на израелската окупация с ограничен апарат за сигурност, който щеше да бъде посветен на полицията и репресиите срещу въстаниците в палестинските групи от населението в избрани райони на Западния бряг и Газа. Не мога да опиша колко успешен беше този ход.

Иначе добронамерени хора все още възприемат споразуменията от Осло като истински мирен процес, а не като сложна операция за борба с бунтовниците, която позволи на Израел да продължи да укрепва проекта си за заселване при относително спокойствие. След като така нареченият мирен процес се провали с изтичането на петте години, предвидени за неговото продължаване, Палестинската автономия остана. Втората интифада избухна през октомври 2000 г. и за кратък момент ръководителят на ООП Ясер Арафат се задейства и освободи 350 политически затворници, включително членове на Хамас и ПИД, но след това САЩ и Израел на практика го уволниха и бе назначен нов главен сътрудник – Махмуд Аббас, известен още като Абу Мазен. Палестинската автономия беше отстранена от Газа през 2007 г., когато Абу Мазен се опита да извърши това, което Бакони нарича „планиран от САЩ преврат „²³⁾Бакони, „Хамас обуздан“, 331 , след като Хамас спечели изборите през 2006 г. ²⁴⁾Дейвид Роуз, „Бомбата Газа“, Vanity Fair, 3 март 2008 г., https://www.vanityfair.com/news/2008/04/gaza200804 Но Абу Мазен успя да осъществи преврат на Западния бряг и значително помогна за стабилизирането на контрола на Израел там. ²⁵⁾Бакони, „Хамас обуздан“, 123

ПА създава впечатлението за палестинска автономия, но всъщност, подобно на правителствата на бантустаните в Южна Африка, тя е просто продължение на колониалната държава, инструмент за борба с въстанието, който е изключително ефективен за потушаване на местни бунтове, тъй като кара местното население да се самоконтролира. Фатах, която беше революционно движение в началото на въоръжената борба, сега е в по-голямата си част овладяна от Палестинската автономия. Бъдещите бунтовници сега са държавни служители, които се борят да запазят колаборационистките си работни места. Обществените организатори сега работят за неправителствени организации, което е пример за прословутото категоризиране на Колин Пауъл на нестопанските организации като „мултипликатори на сила“ за Империята.²⁶⁾Сара Кениън Лишър, „Военната интервенция и хуманитарният „мултипликатор на сила“,“ Global Governance 13, № 1 2007 г.: 99-118 Парите, вливани от страните от НАТО в нестопанския и правителствения сектор, са основната причина за относителното умиротворяване на Западния бряг след милитаризирането на палестинската съпротива по време на Втората интифада. Това повтаря насоката на генерал Петреъс за използване на „парите като оръжейна система. „²⁷⁾Дейвид Х. Петреъс, “ Ръководство за контрабунтовническа дейност на командира на многонационалните сили в Ирак“, Military Review, 2008 г., 211. Това са печелившите принципи за борба с въстанието: навлизай с огромна сила, за да контролираш пространството, изолирай въстаниците от общото население, назначи собствено правителство (но, което е важно, направи го със същата идентичност като общото население) и снабди населението с услуги, задоволяващи основните нужди, за да не се превръщат във въстаници. Последното е свързвано с концепцията SWEAT на генерал Питър Чиарели ²⁸⁾Фред М. Каплан, „Бунтовниците“: Дейвид Петреъс и заговорът за промяна на американския начин на водене на война, първо издание с твърди корици на Simon & Schuster (Ню Йорк: Simon & Schuster, 2013 г.), 185 и означава услуги като канализация, вода, електричество и събиране на боклук; (препоръчвам краткия видеоклип на Грег Стоукър за SWEAT-MSO по този въпрос). Накратко: „разделяй и владей“ и пари – така империите печелят войни.

Но някак си, въпреки че светът снабди Палестинската автономия с неолибералните институции, които ще я доведат до задушаващата стабилност на неоколониален режим, Израел продължава да се прострелва в крака. Интересно е, че литературата за израелската армия като цяло не признава ефективността на Палестинската автономия в защита на нейните интереси. Терминът „контрабунтовничество“ не е напълно преведен на иврит, а когато израелските стратези говорят за него на английски, те обикновено смесват контрабунтовничеството с „контратероризма“. ²⁹⁾Ефраим Инбар и Ейтан Шамир, „Опитът на Израел в борбата с въстанията“), във „Въстания и борба с въстанията“, под редакцията на Беатрис Хойзер и Ейтан Шамир (Cambridge: Cambridge University Press, 2016 г.), 168-90 Можете да се убедите в това, прелиствайки Insurgencies and Counterinsurgencies, публикация на Кеймбридж от 2016 г., съавтор на която е израелски автор: в своята хронология на предполагаемия „опит в борбата с въстанието“ на Израел те просто пропускат важните години след споразуменията от Осло ³⁰⁾Инбар и Шамир, 178. , разкривайки ни, че разбират контрабунтовничеството само като прилагане на сила, но не и като „операции за стабилност“.³¹⁾Съвместна публикация FM 3-24: Counterinsurgency, 7-3, 89 Как може да не разбират това? Може би това е свързано с естеството на Израел като заселническа колония, в която основната идея е етническото прочистване и замяната на местното население, а не просто неговото задържане и контрол. Но аз мисля, че истинската причина е некомпетентност, а в по-широк план – алчност. Израелската армия, както твърди израелският историк Ури Милщайн, е дълбоко антиинтелектуална институция ³²⁾Ури Милщайн, „תסמונת הכשל המתמשך [Синдром на непрекъснатия провал]“, הארץ, 3 април 2012 г. https://www.haaretz.co.il/opinions/2012-04-03/ty-article-opinion/0000017f-ef34-d4cd-af7f-ef7c79660000., а увеличаващата се зависимост от армията като генератор на БВП стимулира самоубийствена военна стратегия. Предполагам, че това може да се разглежда като симптом на капитализма като цяло, където логиката на пазара може да се саморазруши. Палестинската съпротива, която, за разлика от нея, се фокусира върху „сумуд“ (постоянство) и върху дългосрочната устойчивост на своя боен капацитет, би могла да намери това за окуражаващо.

Поглед напред

„Много от нас обичат да си задават въпроса: „Какво бих направил, ако бях жив по време на робството? Или по времето на Джим Кроу в Юга? Или апартейда? Какво щях да направя, ако моята страна извършваше геноцид?’ Отговорът е, че вие го правите. Точно сега.“ – Аарон Бушнел

Вече шест месеца остава да стои въпросът: кога светът ще се намеси? Съпротивата в Газа продължава да причинява жертви на израелската армия и да възпрепятства механизма на геноцида. Съпротивата продължава и в Ливан, Йемен и Ирак, което е много важно. В САЩ бяха предприети някои действия срещу израелската корабна компания ZIM, производителя на оръжие Elbit и други логистични операции и производители на оръжие. Впечатлението обаче е, че каквато и народна енергия да се е появила през първите няколко седмици след 7 октомври, тя е била овладяна най-вече от либералите и идентичностни политики. Антиционистките арабски, еврейски и студентски организации успяха да насочат народния гняв към шествия и митинги, а сега се подготвят да продължат тази де факто контрабунтовническа операция, като подготвят платформи за изборни кампании. Веднага щом някой предложи по-решителни действия, те ги обезсилват, като твърдят, че действията биха представлявали риск за хората с маргинализирана идентичност. Разбира се, както казва Идрис Робинсън, тяхната способност да провеждат граждански протести е „обусловена от геноцида в Палестина“. Междувременно бунтовническите тенденции, които биха били в състояние да предизвикат и заобиколят контравъстаническата модалност на либералните и идентичностните организации, все още не са се намесили значимо за Палестина. Тези тенденции участваха във въстанието на Джордж Флойд през 2020 г. и очевидно се появиха отново като напълно децентрализирана мрежа, захранваща движението „Stop Cop City“. Те успешно демонтираха временно строителната площадка на Cop City на 5 март 2023 г. и оказаха натиск върху множество строителни компании да се откажат от договорите си с проекта, включително една компания, която упорито се държеше, преди най-накрая да се откаже след десетки тайни саботажи в цялата страна. Подобна кампания би могла да изолира, прогони или принуди местните производители на оръжие да спрат да доставят оръжие на Израел. Остава да се види дали тези тенденции ще искат или ще могат да се свържат материално с народните сили, които все още не са напълно кооптирани от това, което Робинсън нарича „прогресивното крило на контрабунтовничеството“.

През февруари анархистът Аарон Бушнел извърши необикновения акт на убийство на войник от военновъздушните сили на САЩ, като се самозапали – акт на солидарност, дълбоко преживян от различни палестински съпротивителни групи. Въпреки че смъртта му е трагична и ужасяваща, тя изпълва със смисъл това, което той искаше да каже. Това като че ли помогна за поредния тласък на протестите в САЩ, предизвиквайки хората тук и навсякъде да имат частица от неговата смелост и да направят всичко по силите си, за да спрат геноцида. Неговата саможертва призовава всички нас да се активизираме.

Намирам известна надежда в нарастващата популярност на трудовете на Базил Ал-Арадж в дискурса на палестинската съпротива. Самият Базил, боец от съпротивата, убит от израелски войници при престрелка през 2017 г., е силно повлиян от Фанон и възприема неговия радикално приобщаващ, антиидентификационен политически възглед. В своите „Осем правила и прозрения за същността на войната“ Базил казва: „Всеки палестинец (в широк смисъл, което означава всеки, който вижда Палестина като част от своята борба, независимо от вторичните си идентичности), всеки палестинец е на предната линия на битката за Палестина, така че внимавайте да не предадете своя дълг. ³³⁾Базил Ал-Аʿрадж, „Осем правила и прозрения за природата на войната“, Resistance News Network, 2017 2023, https://t.me/PalestineResist/25227 В едно по-малко известно произведение, което все още не се е появило изцяло на английски език, той пише:

“Вече не гледам на това като на конфликт между араби и евреи, между израелци и палестинци. Отказах се от тази двойственост, от това наивно опростяване на конфликта. Убедих се в разделението на света на Али Шариати и Франц Фанон [на колониален и освободителен лагер]. Във всеки от двата лагера ще намерите хора от всички религии, езици, раси, етноси, цветове и класи. В този конфликт, например, ще намерите хора от нашата кожа, които стоят грубо в другия лагер, и в същото време ще намерите евреи, които стоят в нашия лагер”. ³⁴⁾Базил Ал-Аʿрадж, Wajadtu Ajwibatī: (Bayrūt: Bīsān lil-Nashr wa-al-Tawzīʻ, 2018), 146. Собствен превод

По-нататък той критикува редакционните статии на израелската журналистка Амира Хас като коварен пример за „прогресивното крило на контравъстанието“, противопоставяйки израелци като Йоав Бар и Джонатан Полак като примери за евреи, които, както би казал Фанон, „сменят страната, стават „местни“ и доброволно се подлагат на страдания, мъчения и смърт“ като членове на лагера на освобождението. ³⁵⁾Франц Фанон, „Окаяните на земята“, превод. Ричард Филкокс (New York: Grove Press, 2004), 94 Ако, както при Базил и Фанон, широката съпротива би била в състояние да разграничи приятелите от враговете въз основа на „изборите, които правят” ³⁶⁾Джеймс Яки Сейлс, Медитации върху „Окаяните на земята“ на Франц Фанон: (Чикаго, Илинойс: Spear and Shield, 2010), 181 , на техните действия и ангажименти, а не на тяхната идентичност и „раса“, тогава контрабунтовническите психологически операции, които настройват хората едни срещу други и разпръскват колективното действие, биха могли да бъдат спрени в точката на изпълнение, което ще даде възможност за по-страховита траектория на движението в сърцето на Империята.

Това есе е базирано на интервю на автора със Silver Lining за WCBN на 27 октомври 2023 г., и за целта на публикацията е значително разширено и актуализирано.