70 години от битката край Диен Биен Фу, с която Виетнам прекършва френския колониализъм

Виетнам днес отбелязва тържествено 70-годишнината от победата си в легендарната битка край Диен Биен Фу, която на 7 май 1954 г. завършва с разгром на струпаната там френска колониална войска, слага край на френското колониално владичество в Индокитай и прекършва цялата френска колониална система.

Това е и ключов рубеж в утвърждаването на независимостта на Виетнам, обявена от бащата на виетнамското освобождение Хо Ши Мин на 2 септември 1945 г. в резултат на предшествалата Августовска революция.

Освен това победата в битката край Диен Биен Фу, постигната с таланта на големия военен стратег генерал Во Нгуен Зиап и с героизма на виетнамския народ, дава вдъхновяващ пример за националноосвободителната борба на потиснатите народи по света.

Също така пряк резултат от виетнамската победа в тази битка са Женевските споразумения от мирната конференция през 1954 г. Те постановяват Франция и останалите участници да уважават суверенитета, независимостта, единството и териториалната цялост на индокитайските държави, да не се намесват във вътрешните им работи, да гарантират провеждането на избори във всяка от трите бивши френски колонии в региона (Виетнам, Лаос, Камбоджа).

За разделения към онзи момент по 17-ия паралел Виетнам Женевската конференция решава до две години и в двете части на страната да се състоят избори и да се осъществи обединение. Но САЩ не подписват това споразумение и през 1955-та стимулират обявяването на Република Южен Виетнам с проамериканско правителство.

Така е заложена мината за Втората индокитайска война, която избухва няколко години по-късно вече с пряко американско участие и по-често е наричана Виетнамска. В нея виетнамският народ също удържа героична победа през 1975 г. и оттогава напредва в свободното си и независимо развитие. Битката край Диен Биен Фу и до днес остава важен символ, вдъхновение и повод за гордост в националното самосъзнание.

Централните тържества за 70-годишнината от битката се проведоха днес на стадиона в град Диен Биен Фу, където присъстваха много високопоставени виетнамски дейци, чуждестранни делегации – включително от Франция, Китай, Лаос и Камбоджа, военнослужещи, обществени организации, многобройни граждани.

Възпоменателно слово за победата в Диен Биен Фу произнесе премиерът на Виетнам Фам Мин Чин. От името на партийните и държавни лидери той изрази безкрайна благодарност на президента Хо Ши Мин и генерал Во Нгуен Зиап, призовавайки младите поколения: „Помнете и бъдете благодарни за големия принос на нашите предшественици, на героичните виетнамски майки, на героите от народните въоръжени сили, на поколенията генерали, офицери и войници, на младите доброволци, на цивилните на фронта, на ранените и болни войници, на семейства на мъчениците, на всички въоръжени сили и на нашия народ във всички региони на страната са вложените в борбата усилия. Те всички се бориха героично, жертвах се и допринесох за историческата победа край Диен Биен Фу, прославила се на петте континента, разтърсил земята”.

В словото си виетнамският премиер отправи и искрена благодарност „за ценната подкрепа и помощ от Китай, от бившия Съветски съюз, от социалистическите страни, от международните приятели, от прогресивните и миролюбиви сили по света, особено от братските страни Лаос и Камбоджа в солидарния съюз” и в битките за свободен, единен и независим Виетнам.

Премиерът изтъкна, че ярката победа край Диен Биен Фу е „всенародна” и олицетворява самоотвержения и свободолюбив дух на виетнамския народ, за който „няма нищо по-ценно от независимостта и свободата” и който подхранва силата и на съвременен Виетнам.

Тържественият митинг на стадиона в Диен Биен Фу днес започна с 21 артилерийски залпа и с изпълнение на националния химн. Едновременно с церемонията по издигане на знамето над главната сцена прелетя флотилия от 9 хеликоптера, носещи партийния и националния флаг.

Веднага след митинга се състоя и военен парад в чест на юбилея с участието на над 12 000 души. Последваха ярки шествия, представящи различните движещи сили в широката народна съпротива, осигурила победата край Диен Биен Фу, както и участието в борбата на 54-ите етноса, населяващи Виетнам.

Проследявайки днес новините от Диен Биен Фу, аз лично изпитвах дълбоко вълнение, защото точно преди 10 години – през 2014 г., имах журналистическия късмет да присъствам там, на онова героично място, на тогавашните чествания на 60-годишнинта от легендарната битка. Ще припомня сега още някои исторически подробности около нея и ще споделя лични впечатления отпреди 10 години.

Както е известно, освободителната борба на виетнамския народ по време на Втората световна война е в синхрон с усилията на антихитлеристката коалиция в региона, насочени против милитаристка Япония, окупирала Виетнам, и против остатъчните френски колониални сили, подчинили се на колаборационистката френска власт от Виши.

След края на войната обаче съотношението на силите в света се променя. Старата колониална сила Франция бърза да се завърне в „своя” Индокитай и, естествено, не признава обявената на 2 септември 1945 г. от Хо Ши Мин Демократична република Виетнам (ДРВ). Париж има за реваншизма си и подкрепата на САЩ, които виждат в комуниста Хо Ши Мин „агент” на СССР.

Така през 1946 г. избухва Първата индокитайска война, която за виетнамския народ е война в защита на независимостта му.

В началото на 1950-а виетнамските части вземат под свой контрол района около границата с Китай, чиито нови власти подпомагат ДРВ с военни доставки. За да прекъсне този канал, както и другия – връзката със сродното освободително движение в Лаос, главнокомандващият френските войски в Индокитай генерал Анри Навар решава да изгради непристъпна военна база точно в зоната, където се пресичат пътеките към двете съседни страни.

Изборът пада върху селището Диен Биен Фу, разположено в долина като фуния, обкръжена с планини, без пътища до нея. Плюсът е, че там има летище, останало още от японците. То е модернизирано. Снабдяването става само по въздуха. С парашути са спуснати дори танкове и оръдия. Съсредоточените във френския гарнизон 15 000 души заемат позиции в изградените 7 полеви крепости. Подстъпите към укрепленията са минирани. Командир на гарнизона е полк. Кристиан де Кастри, който е убеден, че базата „таралеж“ в Диен Биен Фу е неуязвима и скоро ще наниже на бодлите си виетнамските партизани.

Генерал Зиап обаче събира в гористите планини наоколо 50 000 бойци. Организира невижданата операция по доставката на въоръжение, включително оръдия и ракетни установки за „катюши”.

Хората мъкнат всичко по горски пътеки и реки – на гръб, с кошници, с велосипеди, с магарета, с лодки, със салове. За да не се забележи придвижването от прелитащите френски самолети, клоните на дърветата се преплитат като зелени тунели. Тунели се прокопават и под земята – чак до френските укрепления.

Първият щурм на Диен Биен Фу е на 13 март 1954 г. и изненадва французите както с неочаквания артилерийски и ракетен обстрел от околните планини, така и с атакуващите отряди, изскочили под носа им сякаш изпод земята (всъщност от тунелите). В двумесечните сражения виетнамските бойци показват чудеса от храброст. Доброволци пробиват път за своите през минните полета, като нарочно се хвърлят върху мините и се самовзривяват. Природата е на страната на виетнамците – дъждове превръщат в кална каша окопите на французите.

Вечерта на 6 май 1954 г. четворка виетнамски бойци залагат 960 кг взрив в тунела под едно от най-мощните укрепления на противника, наричано от французите „Елиан 2”, а от виетнамците – „А 1”. Гигантският кратер от експлозията стои и до днес.

А на следващия ден – 7 май 1954 г., е превзет и бункерът на командващия френския гарнизон в Диен Биен Фу генерал Де Кастри, който капитулира.

Победата е огромен пробив за Виетнам, който придобива много по-силни позиции на започналата на 26 април 1954 г. Женевска мирна конференция за Корея и Индокитай. В нея участват Великобритания, Китай, САЩ, СССР и Франция, както и представители на Виетнам, Камбоджа, Корея, Лаос. Корейската част приключва безрезултатно, но на 21 юли е сключено споразумение за Индокитай (САЩ не го подписват), което слага край на френската колониална война в региона и трасира развитието на страните там.

Създава се демилитаризирана зона по 17-и паралел – между Северен и Южен Виетнам, с условието до лятото на 1956-а в двете части да се проведат избори и страната да се обедини. САЩ обаче режисират провъзгласяването през октомври 1955-а на Република Южен Виетнам и президентът ѝ Нго Дин Зием отказва да провежда избори. Така е трасиран пътят към разпалената скоро след това Втора индокитайска война, по-известна като Виетнамската (тя продължава чак до 1975 г.) с главен причинител американските стратегически интереси в региона.

В тази следваща глава от историята, също изтъкана от много жертви и героизъм на виетнамския и на другите индокитайски народи, генерал Зиап и неговите бойци отново излизат като победители, вече на третата поредна (след Япония и Франция) империя – САЩ.

Всъщност, самият генерал Зиап е онзи, когото наричат „победителят на трите империи”. Когато през октомври 2013 г. Зиап почина в Ханой на 102-годишна възраст, цял Виетнам му отдаде почести като на национален герой. Световните медии също писаха за него. Паметта за генерала бе и в центъра на тържествата в Диен Биен Фу през 2014-та по повод 60-годишнината от епичната битка, в които имах възможност да участвам.

Щабът на Зиап навремето се намирал в гората до планинското село Мъонг Фанг. Зоната днес е мемориален комплекс. Оригиналните колиби, укрития и тунели са отворени за туристи.

В самото село през 2014-та можах да се зпозная със 101-годишната тогава ветеранка от народността тай (това е народността, която преобладава в тази провинция) Лу Тхи Дой, помагала на Зиап. Тя ми разказа как 60 години по-рно е обикаляла околността, за да събира от селските семейства ориз за партизаните. Събрала цели 9 тона, въпреки немотията на хората. Те давали и последния си запас за победата. Жената криела ориза в торбата на гърба си, в която носела новородената си четвърта дъщеря. Така тайките носят бебетата си и до днес. „Исках и аз да помогна за свободата, та децата да имат по-хубаво бъдеще,” обясняваше ми простичко баба Лу. После тя останала да работи в щаба на Зиап, а той винаги я наричал „сестра”.

Обкръжени от трепетно внимание и почит ветерани можеха да се срещнат в дните на 60-годишния юбилей из повечето паметни места на битката – и край бункера на генерал Де Кастри, и на хълма „Елиан 2” или „А 1”, и на мемориалното гробище, където под често безименни плочи има цели братски могили на незнайни герои, паднали в сраженията.

Край една от тях през 2014-та се запознах с 89-годишния тогава ветеран от легендарната битка Фам Ле Нанг, когото колегите от Ройтерс тъкмо бяха спрели за интервю. Той се е сражавал в долината още от ноември 1953-та, когато започва френският десант. А след победата на 7 май 1954 г. – още на 8 май, е изпратен с отряда си да освобождава друга зона.

Юбилейните тържества 60 години по-късно бяха развълнували окичения с ордени и медали герой, бяха го върнали към спомените за бойните му другари, много от които са дали живота си и са останали вечно млади. Именно за да почете паметта им, той бе надмогнал тежестта на годините и с помощта на сина си бе дошъл на мемориалното гробище. Движеше се трудно, но държеше снагата си по военному изправена и стегната.

Фам Ле Нанг разказа за покрусата, която е преживял след смъртта генерал Зиап. Здравословно не е бил в състояние да отиде до Ханой на поклонението на легендарния генерал, но обяснява, че в негова памет е подредил почетен олтар в дома си. За финал на разговора добави: „Ако го сравним с миналото, днешният Диен Биен Фу е рай.”

Така е – това днес е благоустроен и проспериращ град, разпрострял се в мирната сега долина с ярките фасади на къщите си и със зеленината на парковете си, с четирите си полувисши института и с многобройните младежи по улиците. В Диен Биен Фу сега живеят към 150 000 души.

Най-високата точка в града е един хълм в дъното на централната улица, който се изкачва по красиви и многобройни стъпала. На върха му се извисява внушителният паметник на героите от епичната битка. От едната страна на бронзовата скулптурна група са бойци, насочели оръжието срещу врага, а от другата са победителите, развели знаме и издигнали към небето усмихнато детенце с разцъфнал лотос в ръка. Оттук се открива и великолепна панорама към Диен Биен Фу, както и към цялата долина Мъонг Чан.

На площадката край монумента има урни за будистки свещи, които винаги са запалени. Там също непрестанно е пълно с посетители, които се снимат за спомен. Точно когато ме заведоха до паметника през 2014-та, там се бяха подредили в две редици пред фотоапарата и около петнайсетина мъже в униформи и с ордени и медали по гърдите. Оказаха се ветерани от войната с американците, пристигнали чак от пристанището Хайфонг, което е на Тонкинския залив в Източното море и по време на Виетнамската война е било жестоко бомбардирано от САЩ. Бяха дошли, специално за да се включат в честванията в Диен Биен Фу.

Чан Ун Чън от групата поясни, че по време на войната за обединение на страната са се сражавали в Южен Виетнам. „Ние винаги сме готови да изпълним дълга си, където и да ни изпрати родината. Навсякъде ще защитаваме мира, защото най-дълбокото желание на нашия народ винаги, още от древността, е да живее в мир,” наблегна събеседникът ми.

Концерт на открито в центъра на Диен Биен Фу и парад на градския стадион в присъствието на висшето партийно и държавно ръководство на Виетнам увенчаха 60-ия юбилей от битката. На същия стадион днес се състоя и честването на вече 70-годишнината от онази епохална победа, символизираща така силно виетнамския национален характер и дух. Именно тези характер и дух са и във фундамента на големите успехи на Виетнам, превърнал се отдавна в една от най-динамично развиващите се икономики в Югоизточна Азия.

Накрая не мога да не спомена и уникалното българско лоби, с което разполагаме в тази изключителна страна – около 30-те хиляди наши възпитаници. Годините минават и мнозина от тях, които бяха на много високи държавни позиции – включително председател на парламента, вицепрезидент, министри, директори на големи предприятие и т. н – вече са пенсионери. Но продължават да действат активно създадени от тях асоциации за приятелство с България, които подхранват изключително топлото отношение към страната ни в цял Виетнам. Дано и от българска страна този голям потенциал най-после намери реализация.

Аз само мога да благодаря именно на организациите на българските възпитаници за моите пет гостувания във Виетнам в различни години, едно от които беше и участието ми в тържествата в Диен Биен Фу преди десетилетие. За тези пътувания съм разказала подробно в двете ми книги – „Виетнам – феникс и дракон” (2009 г.) и „Магията Виетнам” (2020 г.). И никога няма да се уморя да изразявам възхитата си и почитта си към героичния, сплотен и винаги зареден с оптимизъм, затова и побеждаващ във всички предизвикателства, виетнамски народ…