Амос Голдберг е изследовател на Холокоста и геноцида в Еврейския университет в Йерусалим, чиято книга „VeZcharta – И ти ще си спомниш“ предстои да бъде публикувана от Resling.
Да, това е геноцид. Толкова е трудно и болезнено да го признаем, но въпреки всичко и въпреки всички наши усилия да мислим по друг начин, след шест месеца на жестока война вече не можем да избегнем този извод. Еврейската история оттук нататък ще бъде белязана с белега на Каин за „най-ужасното от престъпленията“, който не може да бъде изтрит от челото ѝ. Като такава, тя ще бъде разглеждана по този начин в съда на историята за идните поколения.
От правна гледна точка все още не може да се каже какво ще реши Международният съд в Хага, въпреки че с оглед на временните му решения досега и с оглед на все по-широкото разпространение на докладите на юристи, международни организации и разследващи журналисти, траекторията на бъдещото решение изглежда доста ясна.
Още на 26 януари Международният съд постанови с огромно мнозинство (14-2), че Израел може би извършва геноцид в Газа. На 28 март, след като Израел умишлено причини масов глад сред населението на Газа, съдът издаде допълнителни разпореждания (този път с 15-1 гласа, като единственото несъгласие беше на израелския съдия Ахарон Барак), с които призова Израел да не отказва на палестинците правата им, които са защитени от Конвенцията за предотвратяване на геноцид.
Добре аргументираният и добре обоснован доклад на специалния докладчик на ООН за положението с правата на човека в окупираните палестински територии Франческа Албанезе достигна до по-категорично заключение и е още един етап от утвърждаването на разбирането, че Израел наистина извършва геноцид. Подробният и периодично актуализиран доклад на израелския академик д-р Лий Мордехай [на иврит], който събира информация за нивото на израелското насилие в Газа, стига до същото заключение. Водещи учени като Джефри Сакс, професор по икономика в Колумбийския университет (и евреин с топло отношение към традиционния ционизъм), с когото държавни глави от цял свят редовно се консултират по международни въпроси, говори за извършвания от Израел геноцид като за нещо, което е даденост.
Отлични разследващи доклади като тези [на иврит] на Ювал Авраам в Local Call и особено неотдавнашното му разследване на системите за изкуствен интелект, използвани от военните при избора на цели и извършването на убийства, задълбочават това обвинение. Фактът, че военните са допуснали, например, убийството на 300 невинни хора и разрушаването на цял жилищен квартал, за да отстранят един командир на бригада на Хамас, показва, че военните цели са почти случайни цели за убийството на цивилни и че всеки палестинец в Газа е цел за убийство. Това е логиката на геноцида.
Да, знам контрааргумента – всички те са антисемити или самомразещи се евреи. Само ние, израелците, чието съзнание се захранва от съобщенията на говорителя на”Израелските отбранителни сили” и е изложено единствено на образите, пресявани за нас от израелските медии, виждаме реалността такава, каквато е. Сякаш не е написана безкрайна литература за механизмите за социално и културно отричане на обществата, извършващи тежки военни престъпления. Израел наистина е парадигматичен случай на такива общества, случай, който ще се изучава във всеки университетски семинар по света, посветен на тази тема.
Ще минат няколко години, преди съдът в Хага да произнесе присъдата си, но не трябва да гледаме на катастрофалната ситуация единствено през призмата на правото. Това, което се случва в Газа, е геноцид, защото нивото и темпото на безразборни убийства, разрушения, масови изселвания, разселване, глад,екзекуции, унищожаване на културни и религиозни институции, смазване на елитите (включително убийства на журналисти) и всеобхватно дехуманизиране на палестинците – създават цялостна картина на геноцид, на умишлено съзнателно смазване на палестинското съществуване в Газа.
По начина, по който обикновено разбираме подобни понятия, палестинска Газа като географско-политически, културен и човешки комплекс вече не съществува. Геноцидът е умишлено унищожаване на човешка общност или част от нея – не на всички индивиди. И точно това се случва в Газа. Резултатът несъмнено е геноцид. Многобройните декларации за изтребление от страна на висши израелски правителствени служители и общият изтребителен тон на обществения дискурс, правилно отбелязан от колумнистката на Haaretz Каролина Ландсман, показват, че това е било и намерението.
Израелците погрешно смятат, че за да бъде разглеждано случващото се като такъв геноцид, то трябва да прилича на Холокоста. Те си представят влакове, газови камери, крематориуми, ями за убиване, концентрационни лагери и лагери за изтребление, както и систематично преследване до смърт на всички членове на групата. Подобно събитие наистина не се е случило в Газа. По подобен начин на случилото се по време на Холокоста, повечето израелци също си представят, че колективът от жертви не участва в насилствена дейност или реален конфликт и че убийците ги изтребват поради безумна безсмислена идеология. Това също не е така в случая с Газа.
Бруталното нападение на Хамас от 7 октомври е ужасно престъпление. Около 1200 души бяха убити, включително повече от 850 израелски (и чуждестранни) цивилни граждани, сред които много деца и възрастни хора, около 240 живи израелци бяха отвлечени в Газа и бяха извършени жестокости като изнасилвания. Това е събитие с дълбоки, катастрофални и трайни травматични последици за много години, със сигурност за преките жертви и тяхното най-близко обкръжение, но също и за израелското общество като цяло. Нападението принуди Израел да отговори в самозащита.
Въпреки че всеки случай на геноцид има различен характер по отношение на обхвата и характеристиките на убийството, общото между повечето от тях е, че са извършени от автентично чувство за самозащита. От правна гледна точка едно събитие не може да бъде едновременно самозащита и геноцид. Тези две правни категории са взаимно изключващи се. Но в исторически план самозащитата не е несъвместима с геноцида, а обикновено е една от основните причини за него, ако не и главната.
В Сребреница, където Международният наказателен трибунал за бивша Югославия на две различни нива определи, че през юли 1995 г. е извършен геноцид, са убити „само“ около 8000 босненски мюсюлмани – мъже и младежи над 16-годишна възраст. Жените и децата са били прогонени по-рано.
Босненските сръбски сили са отговорни за убийствата, а настъплението им е в разгара на кървава гражданска война, по време на която и двете страни извършват военни престъпления (макар и сърбите да извършват много повече) и която избухва след едностранното решение на босненските хървати и мюсюлмани да се отцепят от Югославия и да създадат независима босненска държава, в която сърбите са малцинство.
Босненските сърби, които имат мрачни спомени за преследвания и убийства от Втората световна война, се почувстваха застрашени. Сложността на конфликта, в който нито една от страните не беше невинна, не попречи на Международния наказателен съд да признае клането в Сребреница за акт на геноцид, който надхвърля другите военни престъпления, извършени от страните, тъй като тези престъпления не могат да оправдаят геноцида. Съдът обяснява, че сръбските сили умишлено са унищожили чрез убийства, прогонване и унищожаване съществуването на босненските мюсюлмани в Сребреница. Днес, между другото, босненските мюсюлмани отново живеят там, а някои от разрушените джамии са възстановени. Но геноцидът продължава да преследва потомците както на убийците, така и на жертвите.
Случаят с Руанда е съвсем различен. Там дълго време, като част от белгийската колониална структура за контрол, основана на принципа „разделяй и владей“, управлява малцинствената група тутси, която потиска мнозинството хуту. През 60-те години на ХХ в. обаче ситуацията се обръща и след обявяването на независимостта от Белгия през 1962 г. хуту поемат контрола над страната и възприемат потисническа и дискриминационна политика спрямо тутси, като и този път това става с подкрепата на бившите колониални сили.
Постепенно тази политика става нетърпима и през 1990 г. избухва жестока кървава гражданска война, започнала с нахлуването на армията на тутси – Патриотичния фронт на Руанда, съставена предимно от тутси, избягали от Руанда след падането на колониалното управление. В резултат на това в очите на режима на хуту тутси се отъждествяват колективно с действителен военен враг.
По време на войната и двете страни извършват тежки престъпления на територията на Руанда, както и на територията на съседните държави, към които се разпростира войната. Нито една от страните не беше абсолютно невинна или абсолютно зла. Гражданската война завършва със споразуменията от Аруша, подписани през 1993 г., които трябваше да включат хората от племето тутси в държавните институции, армията и държавните структури.
Но тези споразумения се провалят и през април 1994 г. самолетът на президента на Руанда от племето хуту е свален. И до днес не е известно кой е свалил самолета, като се смята, че това всъщност са били бойци на хуту. Въпреки това хуту са убедени, че престъплението е извършено от бойци от съпротивата на тутси, и това се възприема като истинска заплаха за страната. Геноцидът над тутси започва. Официалната обосновка на акта на геноцид е необходимостта да се премахне веднъж завинаги екзистенциалната заплаха от страна на тутси.
Случаят с рохингите, който администрацията на Байдън наскоро призна за геноцид, отново е много различен. Първоначално, след обявяването на независимостта на Мианмар (бивша Бирма) през 1948 г., на мюсюлманите рохинги се гледа като на равноправни граждани и част от предимно будисткото национално образувание. Но с течение на годините, и особено след установяването на военната диктатура през 1962 г., бирманският национализъм се идентифицира с няколко доминиращи етнически групи, които са предимно будистки и към които рохингите не принадлежат.
През 1982 г. и след това са приети закони за гражданството, които лишават повечето рохинги от гражданство и права. На тях се гледа като на чужденци и като на заплаха за съществуването на държавата. Рохингите, сред които в миналото е имало малки бунтовнически групи, полагат усилия да не бъдат въвлечени в насилствена съпротива, но през 2016 г. много от тях смятат, че не могат да предотвратят лишаването им от граждански права, репресиите, насилието от страна на държавата и тълпата срещу тях и постепенното им експулсиране, и партизанско рохингско движение атакува полицейски участъци в Мианмар.
Реакцията беше брутална. Набезите на силите за сигурност на Мианмар прогониха повечето рохинги от техните села, много от тях бяха избити, а селата им бяха напълно заличени. Когато през март 2022 г. държавният секретар Антъни Блинкен прочете изявлението в Музея на Холокоста във Вашингтон 2022, в което признава, че извършеното спрямо рохингите е геноцид, той заяви, че през 2016 и 2017 г. около 850 000 рохинги са били депортирани в Бангладеш и около 9000 от тях са били убити. Това е достатъчно, за да се признае, че извършеното спрямо рохингите е осмото подобно събитие, което Съединените щати разглеждат като геноцид, освен Холокоста. Случаят с рохингите ни напомня за това, което много изследователи на геноцида са установили по отношение на изследванията и е много подходящо за случая с Газа: връзката между етническото прочистване и геноцида.
Връзката между двете явления е двойна и и двете връзки се отнасят за Газа, където огромното мнозинство от населението беше прогонено от местата си на пребиваване и само отказът на Египет да приеме маси палестинци на своя територия им попречи да напуснат Газа. От една страна, етническото прочистване сигнализира за желанието да се елиминира вражеската група на всяка цена и без компромис, поради което лесно се превръща в геноцид или е част от него. От друга страна, етническото прочистване обикновено създава условия, които позволяват или предизвикват (напр. болести и глад) частично или пълно изтребване на групата жертви.
В случая с Газа „зоните на безопасно убежище“ често се превръщат в смъртоносни капани и зони на умишлено изтребление, а в тези убежища Израел умишлено подлага населението на глад. Поради тази причина има доста коментатори, които смятат, че целта на бойните действия в Газа е етническо прочистване.
Геноцидът над арменците по време на Първата световна война също има своя контекст. В годините на упадък на Османската империя арменците развиват собствена национална идентичност и настояват за самоопределение. Различният им религиозен и етнически характер, както и стратегическото им местоположение на границата между Османската и Руската империя, ги превръщат в опасно население в очите на османските власти.
Още в края на XIX в. се случват ужасяващи изблици на насилие срещу арменците и затова някои арменци наистина симпатизират на руснаците и виждат в тях потенциални освободители. Малки армено-руски групи дори сътрудничат на руската армия срещу турците, като призовават братята си отвъд границата да се присъединят към тях, което води до засилване на усещането за екзистенциална заплаха в очите на османския режим. Това чувство за заплаха, развило се по време на дълбоката криза на империята, е основен фактор за развитието на арменския геноцид, с който започва и процесът на изселване.
Първият геноцид през ХХ век също е извършен от германските заселници в Югозападна Африка (днешна Намибия) поради идеята за самозащита срещу народите хереро и нама. В резултат на жестоките репресии от страна на германските заселници местните жители се разбунтуват и в брутално нападение убиват около 123 (може би повече) невъоръжени мъже. Чувството за заплаха в малката общност на заселниците, която наброявала едва няколко хиляди души, е било реално и Германия се опасявала, че е загубила възпиращия си ефект спрямо местните жители.
Реакцията е в съответствие с възприеманата заплаха. Германия изпраща армия, водена от необуздан командир, и там отново, от чувство за самозащита, повечето от тези племена са изтребени между 1904 и 1908 г. – някои от тях чрез директно убийство, други в условия на глад и жажда, наложени им от германците (отново чрез депортиране, този път в пустинята Омака), а трети в жестоки лагери за интерниране и труд. Подобни процеси се случват и по време на прогонването и изтребването на коренното население в Северна Америка, особено през XIX век.
Във всички тези случаи извършителите на геноцида са усещали екзистенциална заплаха, повече или по-малко оправдана, и геноцидът е бил в отговор. Унищожаването на колектива от жертви не е било в разрез с акт на самозащита, а от автентичен мотив за самозащита.
През 2011 г. публикувах в „Хаарец“ кратка статия за геноцида в Югозападна Африка, която завършваше със следните думи: „От геноцида над хереро и нама можем да научим как колониалното господство, основано на чувството за културно и расово превъзходство, може да прерасне в ужасяващи престъпления като масово прогонване, етническо прочистване и геноцид. Случаят с бунта на хереро трябва да служи като ужасяващ предупредителен знак за нас тук, в Израел, който вече познава една Накба в своята история.“
*Преводът на български е през английска версия на статията, публикувана от The Palestine Project
About The Author
